Брандън Сандърсън
Елантрис (27)

25.

— Май тя има повече нужда от храна, отколкото ние — каза Раоден, докато гледаше скептично кльощавата Торена. Дъщерята на Ейхан беше прибрала кестенявата си коса с шал и носеше проста синя рокля. Сигурно я беше заела от някоя прислужница, като се имаше предвид колко екстравагантен бе гардеробът на арелонските аристократки.

— Дръж се добре с нея — нареди Сарене и му подаде кутия от каруцата. — Тя е единствената жена, която събра смелост да дойде, и то само защото помолих Шуден да я покани. Ако уплашиш момичето, никоя от останалите няма да припари тук.

— Да, ваше височество — леко се поклони Раоден. Неколкодневното раздаване на храна бе смекчило омразата й, но тя си оставаше студена. Отговаряше на коментарите му и дори завързваше разговор, но не позволяваше да се сприятелят.

Тази седмица бе невъобразимо изнервяща за Раоден. Беше прекарал времето си в Елантрис да свиква с неговите странности. Тази седмица бе принуден отново да се сблъска с познатото. В някаква степен беше по-тежко. Можеше да приеме Елантрис като източник на болка. Да види приятелите си по същия начин, беше съвсем различно.

Дори сега Шуден стоеше до момичето Торена, държеше я за лакътя и я окуражаваше да се приближи към опашката за храна. Той беше един от най-близките му приятели. Двамата с часове бяха обсъждали обществените проблеми на Арелон. Сега Шуден почти не го забелязваше. Същото се отнасяше за Еондел, Кайн, Роял и дори Лукел. Те бяха другари на красивия принц Раоден, но не и на прокълнатото същество, наречено Дух.

Въпреки това Раоден не изпитваше горчивина. Не можеше да им се сърди, че не го разпознават. Вече и сам не се познаваше с набръчканата кожа и изпосталялото тяло. Дори гласът му беше различен. Донякъде от потайността го болеше повече, отколкото от невежеството на приятелите му. Не можеше да им се разкрие, защото тази новина щеше да унищожи Арелон. Знаеше, че популярността му далеч надхвърля тази на баща му. Някои хора щяха да го последват, без значение, че беше елантрисец. Гражданската война нямаше да помогне на никого и накрая Раоден сигурно щеше да изгуби главата си.

Не, определено трябваше да остане скрит. Приятелите му само щяха да изпитат объркване и болка, ако научат какво го е сполетяло. Но прикриването на самоличността му изискваше внимание. Лицето и гласът му бяха променени, но маниерите си оставаха същите. Нарочно се опитваше да страни от тези, които го познаваха твърде добре. Държеше се весело и приятелски, но не твърде открито.

Това бе една от причините да се върти около Сарене. Тя не го беше виждала и край нея нямаше нужда да се преструва. Донякъде това бе нещо като тест. Любопитно му беше да види как щяха да се разбират като съпруг и съпруга, без да се съобразява с политическата необходимост на брака им.

Явно първоначалното му мнение за нея беше правилно. Харесваше я. Сарене потвърждаваше написаното в писмата. Не приличаше на жените, край които бе израснал в арелонския двор. Беше силна и решителна. Не навеждаше очи, когато я заговореше мъж, без значение каква бе титлата му. Даваше заповеди с естествена лекота и не се преструваше на слаба, за да предизвика мъжкото внимание.

И лордовете я следваха. Еондел, Шуден и дори херцог Роял се вслушваха в преценката й и се подчиняваха на заповедите, сякаш беше крал. При това го правеха без горчивина в очите. Тя им нареждаше учтиво и те се подчиняваха с желание. Раоден можеше само да се усмихва изумено. На него му трябваха години, за да спечели доверието на тези мъже. Тя бе успяла само за няколко седмици.

Беше впечатляваща във всичко — интелигентна, красива и силна. Само трябваше да я убеди да не го мрази.

Раоден въздъхна и продължи да работи. С изключение на Шуден всички от присъстващите благородници бяха нови. Повечето бяха незначителни аристократи, но имаше и няколко важни фигури. Херцог Телрий например, който стоеше отстрани и наблюдаваше мързеливо разтоварването. Не участваше лично, но бе довел прислужник да го замести. Явно херцогът избягваше всякакви усилия.

Раоден поклати глава. Никога не го бе харесвал. Веднъж бе опитал да го привлече в опозицията на краля. Телрий бе попитал с прозявка колко ще му бъде платено и се бе засмял, когато Раоден се отдалечи възмутено.

Така и не можеше да реши дали Телрий наистина беше прекомерно алчен, или просто се забавляваше, очаквайки реакцията му.

Раоден изгледа останалите аристократи. Както винаги новодошлите се бяха скупчили нервно около каруцата, която разтоварваха. Беше негов ред. Той се приближи усмихнато, представи се и стисна няколко ръце, предимно без желанието на собствениците им. След няколко минути напрежението взе да се стопява. Хората виждаха, че поне един елантрисец не се готви да ги изяде, а и никой от предишните посетители не бе повален от шаод, така че нямаше защо да се страхуват от заразяване.

Постепенно се отпуснаха и се поддадоха на очарованието му.

Аклиматизирането на аристократите бе задача, с която се бе натоварил доброволно. Още на втория ден бе станало очевидно, че Сарене не разполага с голямо влияние извън бившия му кръг. Ако Раоден не се бе намесил, вероятно втората група още щеше да стои стреснато около каруцата. Сарене не му беше благодарила за усилията, но кимна признателно. След това прие Раоден да присъства на всяка следваща доставка.

За него беше странно да участва в събитие, което пряко унищожаваше всичко, което се стремеше да постигне в Елантрис. Но освен ако не създадеше сериозен инцидент, нямаше как да спре Сарене. От друга страна, Карата и Мареше получаваха важни стоки за своето „съдействие“. Щеше да им се наложи да изграждат много неща отново след изпитанието на Сарене, но забавянето си струваше. Стига да оцелееше дотогава.

Тази мисъл внезапно му припомни за болките. Както винаги бяха с него и подкопаваха решителността му. Вече не можеше да ги преброи, но всяка носеше чувството за агония. Сякаш неговата болка набъбваше по-бързо, отколкото при останалите. Одраскването на ръката му изглеждаше като рана от рамото до пръстите, а болката от отдавна натъртения палец стигаше чак до коляното. Като че ли беше в Елантрис от година, а не само от месец.

Може би болката не ставаше по-силна. Може би просто той бе по-слаб от останалите. Във всеки случай нямаше да издържи още дълго. Щеше да дойде ден, след месец или два, когато нямаше да се отърси от болката и щяха да го сложат в залата на падналите. Тогава щеше да се отдаде изцяло на ревливата агония.

Той изтика тези мисли назад и се съсредоточи върху раздаването на храна. Опитваше да се разсее с работата и това помагаше донякъде. Но болката още дебнеше в него като звяр в сенките с гладни червени очи.

Всеки елантрисец получаваше малка торба с разнообразна готова храна. Днешната порция беше като предишните, но изненадващо, Сарене бе намерила отнякъде джиндоски кисели пъпеши. Червените плодове бяха с размера на юмрук и блестяха в щайгата си, въпреки че още не им беше сезонът. Раоден пускаше по един плод във всяка торба, заедно с варена царевица, няколко вида зеленчуци и малко хлебче. Елантрисците приемаха храната с благодарност и алчност. Повечето се дърпаха от каруцата веднага, за да ядат в усамотение. Все още не можеха да повярват, че никой няма да им отнеме храната.

В един момент пред него се появи познато лице. Галадон носеше парцаливата си одежда, както и прокъсано наметало от събраните платове. Дуладелецът му подаде торбата си и Раоден я подмени сръчно с друга, която съдържаше петкратно по-голяма дажба. Беше толкова пълна, че трудно я вдигаше със слабата си елантриска ръка. Галадон я взе и я прикри с наметалото си от случайните наблюдатели. След това побърза да се стопи в тълпата.

Сейолин, Мареше и Карата също щяха да минат и да получат подобни торби. Те складираха по-трайната храна, а останалото раздаваха на хоедите. Някои от падналите реагираха на храната и Раоден се надяваше, че ако ядат редовно, може би ще възвърнат разсъдъка си.

Засега обаче не се получаваше.

 

 

Вратата издумтя, когато се затвори. Звукът напомни на Раоден за първия му ден в Елантрис. По това време болката му беше само емоционална и сравнително слаба. Ако беше осъзнал в какво се забърква, вероятно щеше да се свие да легне при хоедите още тогава.

Той обърна гръб на портата. Мареше и Галадон стояха в центъра на площада и гледаха сандъците, които Сарене бе оставила, за да изпълни последните искания на Карата.

— Моля ви, кажете ми, че сте измислили как да ги пренесем — обърна се Раоден към приятелите си. Последните няколко пъти пренасяха сандъците един по един до Нови Елантрис, а отслабените им мускули се бунтуваха от това усилие.

— Разбира се — изсумтя Мареше. — Поне би трябвало да работи.

Дребният мъж измъкна голям лист ламарина от близката купчина боклуци. Четирите страни бяха леко извити, а отпред имаше три въжета.

— Шейна? — предположи Галадон.

— Дъното е намазано със слуз — обясни Мареше. — Не можах да намеря здрави колела в Елантрис. Но би трябвало да проработи, улиците са покрити със слуз, която ще намали триенето.

Галадон изръмжа и преглътна хапливия си коментар. Колкото и неугледно да изглеждаше шейната, определено щеше да им спести време — иначе щяха да сноват десетина пъти между площада и църквата.

Всъщност шейната се плъзгаше доста прилично. Поне докато слузта не се изтърка и улиците не станаха твърде тесни и задръстени с останки. Стана още по-трудно да я влачат по изчистените улици на Нови Елантрис. Въпреки това дори Галадон трябваше да признае, че си спестиха доста време.

— Най-накрая да измислиш нещо полезно — изръмжа дуладелецът, когато стигнаха пред храма.

Мареше изсумтя пренебрежително, но Раоден виждаше задоволството в очите му.

Галадон упорито отказваше да признае гениалността на дребосъка. Дуладелецът все мърмореше, че не е нужно да раздуват повече егото на Мареше, макар Раоден да смяташе, че това е невъзможно.

— Да видим какво ни е пратила принцесата този път — усмихна се принцът и отвори първия сандък.

— Внимавай за змии — предупреди го Галадон.

Раоден се засмя и остави капака на улицата. Вътре имаше няколко топа плат, боядисан в отвратително яркооранжево.

Галадон се намръщи.

— Суле, това е най-гнусният цвят, който съм виждал през живота си.

— Съгласен съм — отвърна Раоден с усмивка.

— Не си много разочарован.

— А, дълбоко съм погнусен, но ме забавлява изобретателността й да ни дразни.

Галадон изръмжа и посегна към втория сандък, докато Раоден опипваше плата. Дуладелецът беше прав: цветът наистина бе крайно кичозен. Размяната на искания и стоки между Сарене и „главатарите“ се бе превърнала в игра. Мереше и Карата прекарваха часове в съчиняване на искания, но Сарене винаги намираше начин да ги обърне срещу тях.

— О, това наистина ще ти хареса — възкликна Галадон, като надникна в следващия сандък.

— Какво?

— Нашата стомана — обясни дуладелецът. Предишния път бяха поискали двайсет листа валцувана стомана, Сарене им бе изпратила двайсет тенекии, които бяха толкова тънки, че сигурно щяха да отлетят, ако духнеше по-силен вятър. Този път си бяха поискали стомана с определено тегло.

Галадон бръкна и извади шепа пирони. Огънати пирони.

— Сигурно са хиляди.

Раоден се засмя.

— Е, сигурен съм, че все ще им намерим някакво приложение.

За щастие ковачът Еоник бе един от хората, които бяха останали с Раоден.

Галадон пусна пироните обратно и повдигна скептично рамене. Останалите стоки не бяха толкова зле. Храната беше престояла, но ставаше за ядене. Маслото гореше, макар и с отвратителна миризма. Раоден се чудеше откъде го е изнамерила принцесата. Ножовете бяха остри, но без дръжки.

— Поне не се е досетила защо искаме дървени сандъци — каза Раоден и ги огледа. Зърното беше с добро качество, а дъските от сандъците щяха да намерят най-различни приложения.

— Няма да се учудя, ако другия път ни прати неошкурени, за да ни се забият трески в ръцете — промърмори Галадон и извади оплетеното въже, дивейки се къде му е краят. — Суле, ако съдбата ти е била да живееш с тази жена, тогава Доми ти е оказал милост, като те е пратил тук.

— Не е толкова лоша — защити я Раоден и застана до Мареше, който започна да записва инвентара.

— Според мен е странно, милорд — каза занаятчията. — Защо си дава толкова труд само да ни ядосва? Не се ли бои, че ще развалим сделката?

— Навярно подозира с колко малко власт разполагаме в действителност. — Раоден поклати глава. — Изпълнява исканията ни, за да не наруши обещанието си, но не изпитва желание да ни помогне. Знае, че не можем да спрем хората да приемат храната й.

Мареше кимна и се върна към списъка.

— Хайде, Галадон — подвикна принцът и взе храната за хоедите. — Да намерим Карата.

 

 

Нови Елантрис изглеждаше пуст. Преди пристигането на Сарене тук се бяха събрали към сто души. Сега бяха около двайсет, без да се броят децата и хоедите. Повечето от останалите бяха „спасените“ от Раоден, като Мареше и Сейолин. Те не познаваха друг живот, освен в Нови Елантрис, и не искаха да го зарежат. Другите, които се бяха присламчили по-късно, не се чувстваха свързани с каузата на Раоден. Те напуснаха веднага щом Сарене им предложи по-лесен живот. Повечето се мотаеха из улиците около площада и чакаха следващата доставка.

— Тъжно. Коло? — подхвърли Галадон, взрян в чистите, но празни къщи.

— Да — кимна Раоден. — Получи се, макар и само за седмица.

— Пак ще се получи, суле — успокои го Галадон.

— Толкова се мъчихме да им помогнем да станат отново хора, а те зарязаха всичко. И сега само чакат с отворена уста. Чудя се дали Сарене ще осъзнае, че трите й яденета свършват за няколко минути. Принцесата се мъчи да победи глада, но хората изяждат храната толкова бързо, че после им е лошо за няколко часа, а след това гладуват цял ден. Елантриското тяло не работи като нормалното.

— Сам го каза, суле — посочи Галадон. — Гладът е психологически. Телата ни не се нуждаят от храна, дор ни поддържа.

Раоден кимна.

— Е, поне не се пръскат от преяждане. — В началото се боеше, че може и това да се случи.

За щастие щом стомахът се напълнеше, храносмилателната система заработваше отново. Подобно на мускулите, тя все още реагираше на стимули.

Продължиха да вървят и видяха Кахар да търка една стена с четка, която му бяха осигурили при последната доставка. Лицето му беше спокойно и безгрижно. Сякаш не забелязваше, че помощниците му са изчезнали. Той вдигна поглед и огледа Раоден и Галадон критично.

— Милорд, защо не сте се преоблекли? — попита укорно.

Раоден погледна елантриските си парцали.

— Нямах време, Кахар.

— След целия труд на господарката Мааре да ви ушие подходящ костюм, милорд?

— Добре, де — усмихна се виновно Раоден. — Виждал ли си Карата?

— Тя е в залата на падналите, милорд, при хоедите.

 

 

Раоден и Галадон послушаха съвета на стария чистач и се преоблякоха, преди да отидат при Карата. Принцът мигновено се почувства по-добре.

Беше забравил какво е да сложиш нови и чисти дрехи, които да не миришат и да не са омазани със слуз. Разбира се, имаше какво да се желае откъм колорит, защото Сарене се бе постарала сериозно.

Раоден се огледа в една полирана метална плоскост. Ризата му беше жълта на сини райета, панталоните яркочервени, а сакото бе в отровнозеленикав цвят. Като цяло приличаше на изгубена тропическа птица.

Единственото му утешение бе, че Галадон беше още по-зле.

Едрият тъмнокож дуладелец изглеждаше много нещастен в розово и светлозелено.

— Не гледай толкова тъжно, Галадон — засмя се принцът. — Нали дуладелците уж си падали по шарени дрехи?

— Това се отнася за аристокрацията — гражданите и републиканците. Аз съм фермер; розовото не е особено подходящо за мен. Коло? — Той погледна Раоден с присвити очи. — Ако кажеш, че приличам на плод катари, ще съблека туниката и ще те удуша с нея.

Принцът се засмя.

— Някой ден ще намеря учителя, който ми каза, че дуладелците били спокойни хора, и ще го накарам да изкара цяла седмица в една стая с теб, приятелю.

Галадон изръмжа и не отговори.

— Хайде — махна му Раоден и излезе от задната стая на храма.

Откриха Карата пред залата с игла и конец в ръка. Сейолин стоеше до нея, запретнал ризата си да оголи продълговатата рана на ръката си. Нямаше кръв, но плътта бе тъмна и хлъзгава. Карата я зашиваше с равномерни бодове.

— Сейолин! — възкликна Раоден. — Какво стана?

Войникът се засрами. Сякаш не го болеше, макар че нормалните хора щяха да припаднат от силна болка и от загуба на кръв.

— Подхлъзнах се, милорд, и един от тях ме докопа.

Раоден огледа раната намръщено. Хората на Сейолин не се бяха разбягали като другите. Те бяха дисциплинирани и не си и помисляха да зарежат новите си отговорности. Но поначало не бяха много и едва успяваха да опазят улиците, водещи от площада към територията на Шаор. Всеки ден, докато останалите елантрисци се угощаваха с храната на Сарене, войниците на Сейолин водеха люта битка, за да отблъскват озверелите диваци от площада. Понякога воят им се чуваше от далечно разстояние.

— Съжалявам, Сейолин — каза Раоден.

— Няма нищо, милорд — отвърна храбро войникът. За жалост тази рана бе на ръката, с която държеше меча.

— Милорд… — започна той и извърна поглед.

— Какво има?

— Днес загубихме още един човек. Едва ги отблъснахме. Сега, след като съм ранен, ще стане още по-трудно, милорд. Бойците ми са смели и добре екипирани, но няма да издържат още дълго.

Раоден кимна.

— Ще измисля нещо. — Мъжът му изглеждаше разколебан и той почувства вина. — Сейолин, как получи такава рана? Досега хората на Шаор носеха само тояги и камъни.

— Променят се, милорд — отвърна войникът. — Вече неколцина имат мечове, а и щом повалят някого от нашите, вземат му оръжието.

Раоден повдигна вежди изненадано.

— Наистина ли?

— Да, милорд. Това важно ли е?

— Много. Означава, че хората на Шаор не са толкова диви, колкото изглеждат. Достатъчно умни са, щом се адаптират. Явно поне част от лудостта им е преструвка.

— Долокен е преструвка — изсумтя Галадон.

— Е, не чак преструвка — съгласи се Раоден. — Държат се така, защото им е по-лесно да се справят с болката. Но ако им дадем друга възможност, може и да я приемат.

— Можем да ги пуснем на площада, милорд — предложи колебливо Сейолин и изстена леко, когато Карата приключи с последния шев. Жената си разбираше от работата. Бе срещнала съпруга си, докато служеше като лечителка в един наемнически отряд.

— Не — отвърна Раоден. — Дори да не убият някого от благородниците, градската стража ще ги изколи.

— Да не би да е зле, суле? — попита Галадон със зъл блясък в очите.

— Определено ще е — натърти Раоден. — Според мен Сарене има някакъв замисъл, щом провежда изпитанието си тук. Води различни благородници всеки ден, сякаш иска те да свикнат с Елантрис.

— И каква полза? — вметна Карата, докато прибираше шивашките пособия.

— Не знам — сви рамене принцът. — Но за нея е важно. Ако хората на Шаор атакуват, ще унищожат постигнатото от принцесата. Опитах да я предупредя, че не всички в Елантрис са толкова кротки, но не мисля, че ми повярва. Ще се наложи да отблъскваме хората на Шаор, докато Сарене не приключи.

— И колко ще продължи? — попита Галадон.

— Само Доми знае — поклати глава Раоден. — Не желае да ми каже. Става подозрителна всеки път, като се опитам да измъкна информация.

Галадон хвърли поглед към ранената ръка на Сейолин.

— Суле, по-добре я накарай да приключи скоро или поне я подготви да се сблъска с няколко десетки обезумели диваци. Коло?

Раоден кимна.

 

 

Точка в центъра, линия на няколко сантиметра над нея и още една, от дясната страна. Това бе началната конструкция на всеки аон.

Раоден продължи да рисува. Пръстите му се движеха бързо и деликатно, оставяха светеща следа зад себе си. Допълни рамката около точката и нарисува два широки кръга около нея. Аон Тия, символът за пътуване.

Не спря дотам. Нарисува две дълги черти, които излизаха от ъглите на рамката — знак, че аонът трябва да засегне само него. След това добави четири малки аона отдолу, за да уточни разстоянието, на което искаше да се премести. Няколко пресечени черти отгоре инструктираха аона да изчака със задействането, докато той покаже, че е готов, като го чукне в центъра.

Всяка точка и линия бе очертана прецизно. Дължината и размерът бяха от съществено значение за изчисленията му. Това си оставаше относително прост аон, не като сложните лекуващи символи, които имаше в книгата. Все пак Раоден бе горд с напредъка на уменията му. Трябваха му няколко дена да усвои корекциите на аона Тия, за да се премести точно на десет дължини.

Изгледа светещия символ с доволна усмивка, докато той не примигна и не изчезна без никакъв ефект.

— Ставаш все по-добър, суле — отбеляза Галадон, който се бе облегнал на прозореца и надничаше в храма.

Раоден поклати глава.

— Имам още много за учене, приятелю.

Дуладелецът сви рамене. Беше спрял да убеждава Раоден, че практикуването на аондор е безполезно. Каквото и да станеше, принцът прекарваше по няколко часа на ден в рисуване на аони. Това го успокояваше. Болката отслабваше и той се потапяше във вътрешен мир в тези кратки часове.

— Как е реколтата? — попита Раоден.

Галадон се завъртя и тръгна към градината. Растенията бяха съвсем дребни, едва се бяха подали. През прозореца Раоден виждаше, че стъблата им почват да вехнат. Повечето работници бяха изчезнали през последната седмица и сега само Галадон се занимаваше с малката градинка. Той ходеше до кладенеца всеки ден, но не можеше да носи много вода, а и кофата, която им бе дала Сарене, бе пробита.

— Ще издържат — прецени Галадон. — Напомни на Карата да поиска тор при следващата доставка.

Раоден поклати глава.

— Не можем, приятелю. Кралят не трябва да разбира, че сами си отглеждаме храна.

Галадон се намръщи.

— Е, сигурно можем да си поискаме малко говежди лайна.

— Твърде е очевидно.

— Тогава поискай риба. Кажи, че внезапно много ти се е дояло.

Раоден въздъхна и кимна. Трябваше да помисли повече, преди да разположи градината под прозореца си. Вонята на гниеща риба не беше нещо, което очакваше с нетърпение.

— Онзи аон от книгата ли го научи? — попита Галадон, когато се върна до прозореца и се облегна лениво. — Какво трябва да прави?

— Аон Тия ли? Той е за транспортиране. Преди реод с него е можело да се пренесеш от Елантрис до другия край на света. В книгата се споменава като един от най-опасните аони.

— Опасни ли?

— Трябва много прецизно да определиш разстоянието, което искаш да изминеш. Ако го накараш да те прехвърли на десет крачки, ще го направи, без значение какво има там. Може да се материализираш насред някоя каменна стена.

— Значи научи бая неща от книгата, а?

Раоден сви рамене.

— Някои работи. Предимно намеци. — Той прелисти до една страница, която си бе отбелязал. — Като този случай. Десет години преди реод един човек довел жена си да я излекуват от парализа. Но лечителят нарисувал Йен с малка грешка и вместо да изчезне, аонът примигнал и облял горката жена с червена светлина. По кожата й се появили черни петна и скоро косата й опадала. Познато ли ти звучи?

Галадон вдигна вежди заинтригувано.

— Тя умряла скоро след това — продължи Раоден. — Хвърлила се от една сграда, защото не можела да понася болката.

Галадон се намръщи.

— Какво е сгрешил лечителят?

— Не било толкова грешка, колкото пропуск. Изтървал една от трите основни линии. Глупава грешка, но не би трябвало да предизвика чак такъв драстичен ефект. — Раоден спря и загледа страницата замислено.

— Сякаш почти…

— Какво, суле?

— Ами, аонът не бил довършен, нали?

— Коло.

— Значи, може би, лекуването е започнало, но не е могло да приключи заради непълните инструкции. Ами ако грешката е създала действащ аон, който е достигнал до дор, но не е могъл да осигури достатъчно енергия, за да довърши започнатото?

— Какво намекваш, суле?

Раоден се опули.

— Че не сме мъртви, приятелю.

— Нямаме сърцебиене. Не дишаме. Нямаме кръв. Как да се съглася с теб?

— Не, наистина. — Раоден се развълнува. — Не виждаш ли? Нашите тела са в капана на половинчата трансформация. Процесът е започнал, но нещо го блокира, също като при лечението на жената. Дор все още е в нас и чака указания, за да довърши започнатото.

— Не съм сигурен, че те разбирам, суле — отвърна колебливо Галадон.

Раоден не го слушаше.

— Затова телата ни не се лекуват. Все едно времето е спряло. Замръзнали сме като риба в буца лед. Болката не се маха, защото телата ни не отчитат, че минава време. Те са заседнали и чакат довършването на трансформацията. Косата пада и не никне нова да я замени. Кожата става на петна, когато шаод започва, и остава дотам.

— Според мен си фантазираш, суле — каза Галадон.

— Може — съгласи се Раоден. — Но съм убеден, че е вярно. Нещо блокира дор. Усещам го при аоните. Енергията се опитва да излезе, но нещо й пречи. Сякаш рисунките са объркани.

Той се вгледа в приятеля си.

— Не сме мъртви, Галадон. Нито прокълнати. Просто сме недовършени.

— Страхотно, суле. Сега само трябва да разбереш защо.

Раоден кимна. Бяха разбрали още нещо, но истинската мистерия, причината за рухването на Елантрис, още им убягваше.

Дуладелецът отново се обърна към растенията си.

— Радвам се, че книгата ти е от помощ.

Раоден наклони глава.

— Галадон, чакай малко.

Дуладелецът се завъртя с въпросителен поглед.

— Ти всъщност не се интересуваше от проучванията ми, нали? Просто искаше да знаеш дали книгата е била полезна.

— Защо да ме е грижа? — сви рамене Галадон.

— Не знам — каза Раоден. — Но пък държиш в тайна кабинета си. Не го показваш на никого, дори сам не ходиш там. Какво му е толкова страшното на това място и на книгите?

— Нищо — смотолеви дуладелецът. — Просто не искам да се похабят.

— Как изобщо го намери — продължи Раоден и се облегна на прозореца. — Каза, че си в Елантрис от няколко месеца, но май познаваш всяка уличка. Заведе ме право в банката на Шаор, а пазарът не е място, което си проучил случайно.

Дуладелецът започна да се чувства неудобно.

— Човек не може ли да скрие нищо от теб, Раоден? — измърмори той накрая. — Трябва ли да изкопчваш всичко?

Принцът се сепна от внезапното напрежение на приятеля си.

— Съжалявам — заекна той, осъзнал, че думите му звучат обвинително. Галадон го подкрепяше от самото му пристигане. Засрами се и понечи да остави дуладелеца сам.

— Баща ми беше елантрисец — каза тихо Галадон.

Раоден се закова на място и погледна към него. Едрият дуладелец бе седнал на прясно напоената пръст и гледаше малкото стъбло царевица пред себе си.

— Живях с него, докато не станах достатъчно голям, за да се махна. Винаги съм мислел, че е лошо за един дуладелец да живее в Арелон, далеч от дома и семейството си. Сигурно затова дор реши да ми прати същото проклятие.

— Всички твърдяха, че Елантрис е най-благословеният град, но баща ми не беше щастлив тук. Явно дори в рая има хора, които не се вписват. Той беше учен, онзи кабинет е негов. Въпреки това никога не спираше да мисли за Дуладел. Изучаваше земеделие и агрономство, макар да бяха безполезни в Елантрис. Защо да се трудиш, когато можеш да превърнеш и боклука в храна?

Галадон въздъхна и стри малко пръст между пръстите си. Потърка ги за момент и остави песъчинките да паднат на земята.

— Искаше му се да бе изучавал лечителство, когато една сутрин откри, че майка ми умира. Някои болести се развиваха толкова бързо, че дори в Елантрис не можеха да бъдат спрени. Баща ми беше единственият депресиран елантрисец, когото съм виждал. Тогава окончателно разбрах, че не са богове, защото божествата не могат да изпитват подобна мъка. Не можеше да се върне у дома. Елантрисците и тогава бяха толкова недолюбвани, колкото и сега, без значение колко красиви бяха. Хората не искат да живеят с нещо по-могъщо. Те не търпят такива очевидни знаци за собствената си незначителност.

— Поне беше доволен, когато се върнах в Дуладел. Заръча ми да стана фермер. Оставих го тъжен, самотен бог в божествен град, желаещ единствено свободата да е отново нормален човек. Умря около година след като се махнах. Знаеш ли, че елантрисците могат да умрат от нещо толкова просто като инфаркт? Те живеят по-дълго от нормалните хора, но все пак умират. Особено ако го искат.

— Баща ми знаеше признаците на сърдечното заболяване. Можеше да се излекува, но предпочете да остане в кабинета си и да изчезне. Като тези аони, които рисуваш толкова продължително.

— Значи мразиш Елантрис? — попита Раоден и се приближи до приятеля си. Седна до него и загледа младото растение.

— Да го мразя? Не. Аз не мразя. Това не е присъщо на дуладелците. Разбира се, израстването в Елантрис край огорчен баща не ме прави добър дуладелец. Виждаш, че не приемам нещата с леко сърце като сънародниците ми. Виждам поквара във всичко. Тя е като слузта в Елантрис. Останалите ме отбягваха заради характера ми и бях почти доволен, когато се случи шаод. Не можах да свикна с Дуладел, колкото и да харесвах земеделието. Заслужавам този град и той ме заслужава. Коло?

Раоден не беше сигурен как да отговори.

— Предполагам, че трябва да кажа нещо оптимистично.

Галадон се усмихна леко.

— Твърдо не. Оптимистите не разбират, че потиснатият човек няма нужда да се опитват да го развеселяват. От това ни се повдига.

— Тогава нека ти кажа нещо вярно, приятелю — отвърна Раоден. — Ценя те. Не знам дали се вписваш тук. Съмнявам се, че някой от нас успява. Но ценя твоята помощ. Ако Нови Елантрис успее, то ще е защото си бил до мен и си ми попречил да се хвърля от някоя сграда.

Галадон си пое дълбоко дъх. Лицето му не беше весело, но си личеше, че е благодарен. Той кимна леко, после стана и подаде ръка на принца.

 

 

Раоден се въртеше неспокойно в постелята си. Нямаше легло, просто струпани на купчина одеяла в задната стая на храма. Но не неудобството не му даваше да мигне. Беше друго — нещо човъркаше съзнанието му. Пропускаше нещо важно. Вече го бе засякъл и подсъзнанието му го ръчкаше да направи връзката.

Но какво точно? Каква подсказка го тормозеше? След дискусията с Галадон бе продължил да се упражнява в рисуването на аони. След това бе направил кратка обиколка на града. Всичко беше спокойно. Хората на Шаор бяха спрели да нападат Нови Елантрис и се бяха насочили към по-обещаващите посещения на Сарене.

Реши, че сигурно е свързано с разговора му с Галадон. Нещо за аоните или за бащата на дуладелеца. Какво ли е било в Елантрис по онова време? Възможно ли е човекът наистина да е бил депресиран насред всичките чудесии? Кой би разменил чудодейните си способности за фермерски живот? Сигурно е било красиво тогава, толкова красиво.

— Милостиви Доми! — изкрещя Раоден и изрита одеялата.

Мареше и Сейолин, които спяха пред вратата му, нахлуха в стаята след миг. Галадон и Карата ги последваха.

Раоден беше замръзнал с изумен поглед.

— Суле? — повика го успокояващо Галадон.

Раоден стана и излезе от стаята. Смаяният му антураж го последва.

Принцът запали фенер почти без да спира и не обърна внимание на гадната миризма на маслото на Сарене. Закрачи в нощта право към залата на падналите.

Мъжът лежеше там и си мърмореше както правеха мнозина от хоедите. Беше дребен и набръчкан, а кожата му бе така нагъната, че изглеждаше на хиляда години. Гласът му шепнеше тихата мантра.

— Красиво. Преди беше толкова красиво…

Подсказката не беше от разговора с Галадон. Беше я засякъл, когато занесе храна на хоедите. Раоден бе чувал човека поне десетина пъти, но досега не бе обръщал внимание.

Той хвана мъжа за раменете.

— Какво е било красиво?

— Красиво… — измърмори мъжът.

— Старче — замоли го Раоден. — Ако в тялото ти е останало късче от душата или дори най-бледата мисъл, моля те, кажи ми. За какво говориш?

— Преди беше толкова красиво… — продължаваше мъжът и се взираше в нищото.

Раоден вдигна ръка и започна да рисува пред лицето му. Едва завърши аона Рао, когато мъжът посегна и докосна центъра на символа.

— Ние бяхме толкова красиви — прошепна човекът. — Косата ми блестеше, кожата сияеше. Пръстите ми рисуваха аони. Беше толкова красиво…

Зад Раоден се разнесоха изненадани възклицания.

— Тоест през цялото време… — промълви Карата и се приближи.

— Десет години — изтъкна Раоден, който продължаваше да поддържа крехкото тяло на стареца. — Този човек е бил елантрисец преди реод.

— Невъзможно — не повярва Мареше. — Това е твърде дълго.

— А къде другаде да отидат? — попита Раоден. — Знаем, че някои елантрисци са оцелели след падането на града. Били са заключени в Елантрис. Някои може да са загинали, други да са избягали, но повечето са още тук. Превърнали са се в хоеди, загубили разсъдък и сила след толкова години… лежат забравени по улиците.

— Десет години — прошепна Галадон. — Десет години в агония.

Раоден се взря в очите на стареца. Бяха заобиколени от бръчки и гледаха отнесено, сякаш бе замаян от удар по главата. Тайните на аондор бяха в разума на този човек.

Пръстите му стиснаха ръката на Раоден почти недоловимо, а цялото му тяло се изпъна от напрежението. Пълните му с мъка очи най-сетне се фокусираха и той просъска мъчително три думи.

— Заведи… ме… навън.

— Къде? — обърка се Раоден. — Извън града ли?

— Езерото.

— Не знам за какво говориш, старче — прошепна принцът.

Очите на мъжа се плъзнаха към вратата.

— Карата, вземи светлината — нареди Раоден и повдигна стареца. — Галадон, ела с нас. Сейолин, Мареше, останете тук. Не искам останалите да разбират, че излизаме.

— Но… — понечи да възрази Сейолин, но бързо млъкна. Разбираше, че това е заповед.

Имаше пълнолуние и почти нямаше нужда от фенер. Раоден носеше стария елантрисец внимателно. Беше очевидно, че човекът няма сили дори да вдигне ръка и да посочи, затова спираше на всяко кръстовище и гледаше очите му, за да разбере накъде да завие.

Беше бавен процес и почти се съмна, когато стигнаха до една сграда почти в края на Елантрис. Тя изглеждаше като останалите, но покривът й беше почти незасегнат.

— Имаш ли представа какво е това? — попита Раоден.

Галадон се замисли за момент, ровейки в спомените си.

— Мисля, че да, суле. Беше някаква сграда за срещи. Баща ми идваше понякога, но не ми разрешаваше да го придружавам.

Карата го зяпна изненадано, но запази въпросите си за друг път. Раоден внесе стареца в сградата. Тя беше празна. Принцът проследи погледа на мъжа. Той се взираше в пода.

Галадон коленичи и разчисти боклуците.

— Тук има аон.

— Кой?

— Мисля, че е Рао.

Раоден се намръщи. Рао означаваше „дух“ или „духовна енергия“. Книгата за аондор го споменаваше често, но не обясняваше какви магически ефекти предизвиква.

— Натисни го — предложи той.

— Опитвам, суле — изпъшка Галадон. — Не мисля, че ще стане… — Дуладелецът прекъсна, защото част от пода започна да потъва. Той извика и се дръпна назад, а големият каменен блок се отмести със стържене. Карата прочисти гърлото си и посочи аона на стената, който бе натиснала. Тае, символа за отваряне.

— Тук има стъпала, суле — каза Галадон, след като надникна в дупката.

Той заслиза надолу, а Карата го последва с фенера. Раоден им подаде стария хоед и се спусна при тях.

— Хитър механизъм — възкликна Галадон, докато оглеждаше зъбчатите колела, които смъкваха големия каменен блок. — Мареше ще пощурее, като го види. Коло?

— Стените са ми по-интересни — промърмори Раоден, докато разглеждаше стенописите. Стаята беше правоъгълна и висока само осем стъпки, но имаше красиво боядисани стени и скулптури по колоните.

— Вдигни малко фенера.

По стените бяха нарисувани белокоси създания със сребриста кожа, заети с най-различни дейности. Някои стояха на колене пред огромни аони, други вървяха в редица с наведени глави. Всички излъчваха някаква строга официалност.

— Това място е свещено — заключи Раоден. — Някакъв олтар.

— Нима елантрисците са имали религия? — учуди се Карата.

— Сигурно са имали. Може би не са били убедени в собствената си божественост като останалите в Арелон. — Принцът погледна въпросително Галадон.

— Баща ми не говореше за религия — отвърна дуладелецът. — Но неговите хора пазеха много тайни, дори от семействата си.

— Вижте това. — Карата сочеше към дъното на стаята, където имаше само един стенопис. Той изобразяваше голям син овал. До него стоеше елантрисец с протегнати ръце и затворени очи. Сякаш летеше към синия диск. От другата страна на овала имаше голяма бяла сфера, а останалата част от стената бе черна.

— Езеро — прошепна тихо, но настоятелно старият елантрисец.

— Нарисувано е настрани — осъзна Карата. — Вижте, той пада в езерото.

Раоден кимна. Мъжът на картината не падаше, а летеше.

Овалът беше повърхността на езерото, а чертите край него изобразяваха брега.

— Сякаш водата е някаква порта — подхвърли Галадон и наклони глава настрани.

— И той иска да го хвърлим там — осъзна Раоден. — Галадон, виждал ли си елантриско погребение?

— Никога — поклати глава дуладелецът.

— Елате. — Раоден проследи погледа на стареца, взрян с копнеж в страничния проход.

Зад вратата имаше още по-изумително помещение. Карата вдигна фенера с трепереща ръка.

— Книги — прошепна развълнувано Раоден. Светлината показваше множество етажерки с книги, а те продължаваха и в мрака. Тримата пристъпиха в огромното помещение, изпълнени със страхопочитание към древността му. Рафтовете бяха потънали в прах, а стъпките им оставяха следи по пода.

— Забелязваш ли нещо странно, суле? — попита тихо Галадон.

— Няма слуз — досети се Карата.

— Няма слуз — съгласи се Галадон.

— Прав си — възкликна смаян и принцът. Вече бе свикнал с чистите улици на Нови Елантрис и почти бе забравил колко усилия изискваха, за да се поддържат.

— Суле, в града няма нито едно място, което да не е покрито със слуз — изтъкна Галадон. — Дори кабинетът на баща ми беше омазан, преди да го почистя.

— Има още нещо — каза Раоден, вперил поглед в каменната стена. — Виж.

— Фенер — изненада се Галадон.

— Има ги по цялата стена.

— Но защо не са използвали аони? — зачуди се дуладелецът. — Както навсякъде другаде.

— Не знам. Запитах се същото и на входа. Щом са могли да се пренасят мигновено чрез аоните, със сигурност са можели да оставят аон да смъква и камъка.

— Прав си — съгласи се Галадон.

— По някаква причина аондор е била забранена тук — предположи Карата, докато вървяха към дъното на библиотеката.

— Няма аони, няма слуз, дали е съвпадение? — попита Галадон.

— Може би. — Раоден се наведе към стареца. Той гледаше настойчиво малка врата в стената. На нея беше изобразена сцена, доста сходна със стенописа в първото помещение.

Галадон дръпна вратата и разкри дълъг, сякаш безкраен проход, издълбан в скалите.

— Долокен, къде ли води това?

— Навън — отговори Раоден. — Човекът иска да го изнесем от Елантрис.

Карата тръгна по прохода, като прекарваше пръсти по гладките стени. Раоден и Галадон я последваха. Пътят стана стръмен и се налагаше да спират често, за да дават почивка на крехките си тела. Наклонът премина в стъпала и започнаха да носят стареца на смени. Чак след час стигнаха до края, пред проста и неукрасена дървена врата.

Галадон я бутна и излезе в настъпващото утро.

— Намираме се в планината — възкликна той с изненада.

Раоден го последва и излезе на малка тераса, издълбана в планинския склон. Наклонът беше стръмен, но се виждаха серпентините, водещи надолу. В подножието беше Кае, а зад него се извисяваше огромният монолит на Елантрис.

Никога не беше осъзнавал колко голям е Елантрис. Пред него Кае изглеждаше като село. Виждаха се и останките на другите три градчета, които се намираха в сянката на великия град. Всички бяха изоставени. Без магиите на Елантрис нямаше как да се издържа такова многолюдно население. Жителите им бяха изселени и превърнати в работници и земеделци.

— Суле, мисля, че нашият приятел става нетърпелив.

Раоден погледна елантрисеца. Очите на мъжа се въртяха настойчиво, сочеха към широката пътека нагоре.

— Още катерене — въздъхна Раоден.

— Не е много — обади се Карата, която вече го бе изкачила. — Тук свършва.

Раоден кимна и измина краткото разстояние нагоре.

— Езеро — прошепна мъжът, беше изтощен, но доволен.

Раоден се намръщи.

Езерото беше широко около десет стъпки и повече приличаше на басейнче. Водата бе кристално синя и не се виждаха никакви стъпала.

— Сега какво? — попита Галадон.

— Ще го пуснем вътре — предположи Раоден и се наведе да потопи елантрисеца в басейна. Мъжът потъна в сапфирената вода за миг и въздъхна блажено. Звукът събуди копнеж и у Раоден, настойчиво желание да се освободи от физическите и душевните си болки. Лицето на елантрисеца сякаш се изглади леко, а очите му живнаха.

Те се спряха за миг благодарно на Раоден. След това мъжът се разтвори.

— Долокен! — изруга Галадон, докато старецът се стапяше като захар в чаша с вода. Само след секунда беше изчезнал и не се виждаше нито следа от плът, кости или кръв.

— Внимавайте, принце — предупреди Карата.

Раоден сведе поглед и осъзна, че е съвсем близо до ръба. Болката пищеше; тялото му се разтърси сякаш долавяше, че е близо до облекчението. Само трябваше да падне…

Раоден залитна леко, докато се отдалечаваше от изкушаващия басейн. Не беше готов. Нямаше да бъде готов, докато болката не го пречупи. Докато имаше воля, щеше да се бори.

Той положи ръка на рамото на Галадон.

— Като стана хоед, донесете ме тук. Не ме оставяйте да живея в болка.

— Ти си още нов в Елантрис, суле — намръщи се Галадон. — Ще изкараш години.

Коленете на Раоден трепереха от болка.

— Обещай ми, приятелю. Закълни се, че ще ме донесете тук.

— Заклевам се, Раоден — изрече тъжно Галадон с тревожен поглед.

Раоден кимна.

— Хайде. Пътят до града е дълъг.