Брандън Сандърсън
Елантрис (26)

24.

Хратен се потеше в кървавочервената си броня заради яркото слънце. Поне се утешаваше, че представлява впечатляваща гледка с блестящите доспехи, застанал на стената. Естествено, никой не гледаше към него. Хората бяха насочили вниманието си към теодската принцеса и раздаването на храна, което бе организирала.

Решението й да влезе в Елантрис бе шокирало града, а това, че кралят й бе позволил, още повече. Стените на Елантрис се напълниха отрано с народ. Търговци и благородници се тълпяха по протежението на парапета. Идваха с изражението на хора, дошли да гледат сворденски бой с акули. Навеждаха се напред за по-добра видимост, защото предполагаха, че ще се случи истинско нещастие. Според общото мнение диваците щяха да разкъсат принцесата мигновено, а след това да я изядат.

Хратен наблюдаваше с примирение спокойното приближаване на елантрисците, които отказваха да изядат поне един страж, камо ли принцесата. Демоните му не желаеха да влизат в ролята си и по лицата на тълпата се четеше разочарование.

Ходът на принцесата беше майсторски и покосяваше мита за дяволите му с бруталната коса, наречена истина. След като аристократите на Сарене бяха доказали куража си, влизайки в Елантрис, гордостта щеше да подтикне и други да го сторят. Омразата към елантрисците щеше да се изпари. Хората не можеха да се боят от създания, които съжаляваха.

След като стана очевидно, че днес няма да има изядени принцеси, хората загубиха интерес и започнаха да слизат надолу в стабилен, недоволен поток. Хратен повървя с тях до подножието на стълбите, след което се насочи към деретския храм в Кае. Скоро до него спря една карета. Познаваше аона на вратичката: Рий.

Херцогът очевидно не беше доволен.

— Предупредих те за жената. Сега хората няма да намразят Елантрис, а ако това не стане, няма да намразят и Шу-Корат.

Хратен махна с ръка.

— Усилията на момичето са без значение.

— Изобщо не съм убеден.

— Колко би могла да продължи така? — запита Хратен. — Няколко седмици, най-много месец? В момента действията й са новост, но скоро интересът ще отшуми. Съмнявам се, че мнозина благородници ще се присъединят в бъдеще, дори да продължи с храненията.

— Но щетата е нанесена — изтъкна Телрий.

— Едва ли — възрази Хратен. — Лорд Телрий, минаха само няколко седмици, откакто съм в Арелон. Да, жената ни причини малка спънка, но това е дреболия. И двамата знаем, че аристократите са непостоянна тълпа. Как мислиш, колко време ще им трябва да забравят посещенията в Елантрис?

Телрий не изглеждаше убеден.

Хратен реши да опита друга тактика.

— Пък и моята работа в Елантрис беше само малка част от плана. Трябва да се фокусираме върху нестабилността на Ядон и срама, който ще изпита при следващото плащане на данъците.

— Кралят е сключил някакви нови договори с Теод — каза Телрий.

— Няма да са достатъчни да покрият загубите му — отвърна пренебрежително Хратен. — Финансите му са изчерпани. Аристокрацията няма да стои зад крал, който настоява тя да поддържа определено ниво на богатство, но не спазва собствените си стандарти. Скоро ще започнем да разпространяваме слухове за трудностите на Ядон — продължи гьорнът. — Повечето висши аристократи са и търговци. Те имат начини да наглеждат конкуренцията. Ще разберат колко зле е Ядон и ще започнат да се оплакват.

— Оплакванията няма да ме качат на трона — изтъкна Телрий.

— Напротив — настоя Хратен. — Също така ще намекнем, че ако станете крал, ще осигурите изгодно търговско споразумение с Изтока. Ще ви предоставя нужните документи. Ще има достатъчно пари за всички, нещо, което Ядон не успя да осигури. Хората знаят, че страната е на ръба на финансова криза. Фьорден може да ви измъкне от нея.

Телрий кимна бавно.

Хратен въздъхна наум. „От това разбираш, а?“ Щом не можеше да покръсти аристокрацията, поне можеше да я купи.

Тактиката не беше толкова сигурна, но щеше да мине пред Телрий, докато измислеше по-солиден план. Щом се разбереше, че кралят е фалирал, а Телрий е богат, имаше и други… възможности за натиск, с които да се направи лесна, макар и внезапна, смяна на управлението.

Принцесата беше блокирала грешната интрига. Ядон щеше да падне, докато тя раздава храна на елантрисците и се мисли за много хитра, че е провалила плановете му.

— Предупреждавам те, Хратен — изрече внезапно Телрий. — Аз не съм деретска марионетка. Водя се по кроежите ти, защото спази обещанието си да ми осигуриш богатство. Но няма да седя безучастно и да се оставям да ме водиш за носа.

— Не бих и помислил подобно нещо, ваше благородие — отвърна спокойно Хратен.

Телрий кимна и подвикна на кочияша да спре. Не бяха минали и половината път до деретския храм.

— Имението ми е в тази посока — каза ядосано Телрий и посочи напречната улица. — Можеш да продължиш пеша.

Хратен стисна зъби. Някой ден трябваше да научи този мъж как да се държи към деретските жреци. Но засега просто слезе от каретата.

С оглед на компанията и без това предпочиташе да върви пеш.

 

 

— Не съм виждал подобна реакция в Арелон — отбеляза един жрец.

— Съгласен съм — отговори събеседникът му. — Служа в Кае повече от десетилетие и никога не сме имали повече от няколко покръствания на година.

Хратен мина покрай тях на влизане в храма. Бяха дребни жреци и нямаше да им обърне внимание, ако не говореха с Дилаф.

— Наистина мина време — съгласи се Дилаф. — Макар че помня преди години, когато пиратът Дреок Дрезгавия нападна Теод, пак имаше вълна от покръствания в Арелон.

Хратен се намръщи. Нещо в думите на Дилаф го притесни. Продължи да върви, но хвърли поглед към артета. Дреок Дрезгавия бе нападнал Теод преди петнайсет години. Беше възможно Дилаф да помни събития от детството си, но откъде щеше да знае как са вървели покръстванията? Явно беше по-възрастен, отколкото Хратен предполагаше. Много повече. Той се замисли за лицето на Дилаф. Беше му дал около двайсет и пет години, но по лицето му си личаха белези от възрастта. Почти незабележими. Явно артетът бе от онези късметлии, които изглеждаха много по-млади. Арелонският жрец се правеше на неопитен, но кроежите и плановете му издаваха скрита зрелост. Дилаф бе много по-опитен, отколкото се правеше.

Но какво значеше това? Хратен поклати глава и отвори вратата на покоите си. Властта на Дилаф се увеличаваше, защото Хратен не можеше да намери подходящ и ревностен кандидат за нов главен артет. Още трима бяха отказали поста. Вече не подозираше, а бе сигурен, че Дилаф има нещо общо.

„По-стар е, отколкото предполагам. И печели влияние над жреците в Кае от много време.“

Дилаф твърдеше, че много от първите вярващи са дошли с него от южен Арелон. Преди колко време бе пристигнал в Кае? Очевидно по времето на Фьон, но и старият артет бе тук отдавна.

Дилаф явно бе в града от години. Сигурно през цялото време бе печелил влияние и авторитет сред останалите. Като се имаше предвид фанатичната му вяра в Шу-Дерет, несъмнено се бе сдушил с най-консервативните и твърди артети.

Точно тези, които Хратен бе оставил в града при първоначалното прочистване. Беше отпратил по-малко отдадените, които вероятно бяха обидени и притеснени от фанатизма на Дилаф.

Без да иска, беше разчистил пътя в полза на арелонския жрец.

Хратен седна на бюрото си, обезпокоен от това разкритие. Нищо чудно, че не можеше да намери нов главен артет. Тези, които бяха останали, познаваха Дилаф добре. Или се страхуваха да приемат поста, или бяха подкупени, за да не се пречкат.

И все пак бе невъзможно да е обсебил чак всички.

Трябваше да продължи да търси. Все някога един от жреците щеше да приеме поста.

Въпреки това се притесняваше от изненадващата ефективност на Дилаф. Артетът го държеше здраво с две неща. Първо, имаше власт над някои от най-влиятелните му поддръжници заради одивските клетви. Второ, неофициалната му власт над храма ставаше все по-силна. Поради липсата на главен артет и заетостта на Хратен в срещи с аристократи Дилаф си присвояваше всекидневния контрол над деретската църква в Арелон.

Отгоре на всичко имаше по-тревожен проблем. Нещо, по-обезоръжаващо от усилията на Сарене и интригите на Дилаф, срещу което Хратен не искаше да се изправи. Знаеше, че срещу тях двамата може да излезе победител.

Но собствените му колебания бяха нещо друго. Бръкна в чекмеджето и извади малка книжка. Помнеше как я бе прибрал, както всеки път при безбройните премествания. Не я бе отварял от години, но имаше толкова малко вещи, че никога не му се бе налагало да я зареже. Прелисти няколко пожълтели страници, докато открие каквото търсеше.

„Открих насока. Преди живеех, но не знаех защо. Сега имам цел. Тя прославя всичките ми действия. Сега служа на империята на Бог Джадет и службата ми е пряко свързана с Него. Важен съм.“

Деретските жреци бяха обучени да записват духовните си изживявания, но Хратен никога не бе особено съвестен в тази насока. Имаше само няколко записки, включително и тази, направена едва няколко седмици, след като бе станал жрец. Точно преди да влезе в манастира Дакор.

„Какво стана с вярата ти, Хратен?“ Въпросът на Омин продължаваше да го терзае. Гласът на коратския свещеник продължаваше да шепне в главата му, настояваше да разбере смисъла на проповедите му. Дали Хратен бе станал циничен в дейността си просто заради безкрайното повторение? Дали проповядването се бе превърнало в логическо предизвикателство, вместо в духовна задача? Донякъде бе така. Наслаждаваше се на планирането, конфронтацията и мисленето, което изискваше покръстването на цял народ от еретици. Въпреки че Дилаф го разсейваше, все още намираше тръпка в предизвикателството на Арелон.

Но какво бе станало с младия Хратен? С вярата и немислимата страст, които бе изпитвал някога? Почти не го помнеше. Тази част от живота му бе минала бързо, а вярата се бе трансформирала от изгарящ пламък в приятна топлина.

Защо се опитваше да успее в Арелон? Заради известността ли? Човекът, който покръстеше Арелон, щеше да бъде запомнен в аналите на деретската църква. Дали беше от желанието да се подчинява? Все пак имаше директна заповед от вирна. Може би наистина вярваше, че смяната на вярата ще помогне на тези хора? Беше решен да успее в Арелон, без да се стига до кръвопролития като тези, които бе причинил в Дуладел. Дали наистина се опитваше да спаси живота на хората? Или знаеше, че спокойното завоевание е по-трудно и съответно, по-голямо предизвикателство? Нямаше яснота в сърцето му — то беше като стая, пълна с дим.

Дилаф бавно увеличаваше властта си. Това само по себе си не бе по-страшно от колебанията на Хратен. Може би Дилаф бе прав в опитите си да го измести? Може би Арелон щеше да е по-добре с Дилаф начело? Той нямаше да се тревожи за последствията от кървава революция, защото бе убеден, че хората ще са по-добре с Шу-Дерет, дори покръстването им да изисква клане.

Дилаф имаше вяра. Вярваше в това, което правеше. А какво имаше Хратен? Вече не беше съвсем сигурен.