Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Елантрис (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Elantris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 38гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave(2012 г.)

Издание:

Брандън Сандърсън. Елантрис

Американска, първо издание

Превод: Красимир Вълков

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-310-2

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция

23.

Еондел и Шуден настояха да я придружат. Еондел държеше ръка на меча си — винаги го носеше, без да се съобразява с мнението на арелонския елит — и гледаше с еднакво подозрение и водача им, и отряда от градската стража, който ги охраняваше. Стражите полагаха всички усилия да изглеждат пренебрежително спокойни, сякаш всеки ден се разхождаха из Елантрис. Въпреки това Сарене усещаше напрежението им.

В началото всички възразяваха. Било немислимо да се остави да бъде въвлечена във вътрешността на Елантрис, за да се срещне с деспотите. Но Сарене бе решена да докаже, че градът е безвреден. Нямаше как да откаже краткото пътуване, щом искаше да убеди останалите благородници да минат през портите.

— Почти стигнахме — обясни водачът. Беше висок мъж, почти колкото нея. Сивите петна по кожата му бяха малко по-светли от на останалите, но Сарене не знаеше дали просто е бил по-блед преди, или не е прекарал много време в Елантрис. Имаше овално лице, което щеше да бъде хубаво, ако шаод не го бе унищожил. Не беше слуга; движеше се твърде наперено. Сарене подозираше, че мъжът само се преструва на прост пратеник, а всъщност е доверено лице на някой от бандитските главатари.

— Как се казваш? — попита тя, като внимаваше да запази неутрален тон. Човекът принадлежеше към една от бандите, които властваха в града и поробваха новодошлите, според информаторите на Аше.

Мъжът не отвърна веднага.

— Наричат ме Дух — каза той след известен размисъл.

Името му отиваше, подчертаваше, че сега е призрак на предишното си съществуване.

Наближиха голямата сграда, в която според Дух се намираше университетът на Елантрис. Сарене огледа наоколо критично. Сградата беше покрита със странната зелено-кафява слуз като всичко останало и въпреки предишното си величие сега беше само руина. Принцесата се поколеба, когато водачът им влезе в постройката. Според нея горният етаж имаше сериозно намерение да падне.

Тя се обърна към Еондел. Възрастният мъж потърка брадичката си замислено. После сви рамене и й кимна. Сякаш искаше да каже: „Щом стигнахме дотук…“.

Сарене заряза мислите за нестабилния таван и поведе групата от приятели и войници. За щастие не трябваше да навлизат навътре. В дъното на първата стая стояха няколко елантрисци, а тъмните им лице едва се различаваха на оскъдната светлина. Двама бяха стъпили върху останките на каменна маса и се извисяваха леко над останалите.

— Аанден? — попита Сарене.

— И Карата — отвърна втората фигура, явно жена, макар че плешивата глава и набръчканото лице не я отличаваха от останалите. — Какво искате от нас?

— Мислех, че двамата сте врагове — каза Сарене подозрително.

— Наскоро открихме ползата от съюза — обади се Аанден. Беше нисък мъж с предпазливи очи, а лицето му потръпваше като на гризач.

Надутото му излъчване бе точно според очакванията на Сарене.

— А онзи, когото наричат Шаор? — попита принцесата.

Карата се усмихна.

— Една от въпросните ползи.

— Мъртъв ли е?

Аанден кимна.

— Вече ние властваме в Елантрис, принцесо. Какво искате от нас?

Сарене не отговори веднага. Според плана си трябваше да настрои тримата водачи един срещу друг. Сега трябваше да представи нещата по друг начин пред този съюз.

— Искам да ви подкупя — каза тя направо.

Жената повдигна вежди с интерес, а мъжът изпуфтя.

— За какво са ни твоите подкупи, жено?

Сарене познаваше тази игра. Аанден се преструваше на незаинтересуван, човек, който няма досег със сериозната политика. Беше срещала много такива, докато служеше в дипломатическия корпус на баща си, и й бяха омръзнали.

— Вижте. Нека бъдем откровени. Очевидно не сте много добри в блъфирането, така че продължителните преговори ще са само загуба на време. Искам да дам храна на хората в Елантрис, а вие ще се противопоставите, защото смятате, че това ще отслаби властта ви. В момента сигурно се чудите как да наложите контрол над моите дарове.

Мъжът се размърда неловко и Сарене се усмихна.

— Затова ще ви подкупя. Какво искате, за да оставите хората да получат храната без проблеми?

Аанден примигна, очевидно не бе сигурен как да реагира. Но жената заговори твърдо.

— Имате ли писар да запишете исканията ни.

— Имам. — Сарене махна на Шуден да извади хартия и въглен.

Списъкът бе голям — по-обширен, отколкото очакваше, и включваше доста странни неща. Предполагаше, че ще поискат оръжия и дори злато.

Вместо това исканията на Карата започнаха с платове, различни семена, метални плоскости, дървесина, слама и завършиха с масло. Съобщението беше ясно. Властта в Елантрис не зависеше от силата и богатството, а от контрола над първичните ресурси.

Сарене се съгласи учтиво. Ако се занимаваше само с Аанден, щеше да подбие малко цената, но Карата беше твърда и непоклатима. От онези хора, които нямаха търпение за големи пазарлъци.

— Това ли е всичко? — попита Сарене, докато Шуден записваше последните неща.

— Като за първите няколко дни — отвърна Карата.

Сарене присви очи.

— Добре. Но искам да спазвате едно условие. Няма да забранявате на никого да идва на площада. Управлявайте колкото искате, но нека хората да страдат с пълни стомаси.

— Имате думата ми — потвърди Карата. — Няма да спирам никого.

Сарене кимна и даде знак, че срещата е приключила. Карата й даде водач, но този път не беше Дух. Той остана и се приближи към двамата главатари, докато Сарене излизаше от сградата.

 

 

— Добре ли се получи, милорд? — попита нетърпеливо Мареше.

— Перфектно — отвърна Раоден и проследи с доволен поглед излизащата принцеса.

Мареше се усмихна скромно.

— Да, милорд. Постарах се. Нямам опит с актьорството, но мисля, че представих един решителен и суров лидер.

Раоден погледна Карата. Грубоватата жена едва се удържаше да не се изсмее. Само мнителният занаятчия беше чудесен: нито решителен, нито суров. Хората отвън смятаха, че в Елантрис властват груби и крадливи разбойници. Карата и Мареше бяха изиграли точните образи, които принцесата и спътниците й очакваха.

— Тя заподозря нещо, суле — отбеляза Галадон, който стоеше в сенките отстрани.

— Да, но още не знае какво не е наред. Нека си мисли, че „Аанден“ и Карата й кроят някой номер. Това няма да навреди.

Галадон поклати глава, а плешивото му теме блесна на оскъдната светлина.

— С каква цел? Защо не я заведохме в църквата, за да й покажем кои сме ние всъщност?

— Искаше ми се, Галадон — отвърна Раоден. — Но не бива да издаваме нашата тайна. Хората в Арелон толерират Елантрис, защото жителите му са жалки. Ако открият, че възстановяваме обществото си, страховете им ще избуят. Тълпа страдащи окаяници е едно, а легион от безсмъртни чудовища, съвсем друго.

Карата кимна мълчаливо. Вечно скептичният Галадон само поклати глава, сякаш не знаеше какво да мисли.

— Е, определено е решителна. Коло? — каза той.

— Решителна е — съгласи се Раоден и продължи развеселено: — Май не ме хареса много.

— Мисли, че си лакей на тираничен деспот — отбеляза Карата. — За какво да те харесва?

— Така е. Но смятам да добавим клауза в договора, според която да присъствам на всички доставки. Искам да държа под око щедрата принцеса. Не е от онези, които правят нещо без вътрешен мотив, и се чудя защо е решила да проведе изпитанието си точно в Елантрис.

 

 

— Добре мина — каза Еондел, докато гледаше как водачът им се връща в Елантрис.

— Лесно се измъкнахте — добави Шуден. — Нещата, които искат, няма да струват много.

Сарене кимна леко и потърка дъските на каруцата с пръсти.

— Мразя да преговарям с такива хора.

— Може би ги съдите твърде строго — продължи Шуден. — Не приличат на тирани, а на хора, които се опитват да се справят с много труден живот.

Сарене поклати глава.

— Шуден, трябва да чуеш някои от историите на Аше. Според стражите, щом се появи някой нов, бандите му се нахвърлят като акули. Всички ресурси отиват при водачите, а останалите живеят на ръба на гладната смърт.

Шуден повдигна вежди и огледа стражите — източник на информацията й. Мъжете се бяха облегнали лениво на копията си и гледаха с безразличие как благородниците разтоварват каруцата.

— Добре де — призна Сарене и му подаде една щайга със зеленчуци. — Сигурно не са най-надеждният източник, но пред нас имаме доказателство. — Тя махна към фигурите в страничните улички. — Виж празните погледи и нервните стъпки. Тези хора живеят в страх, Шуден. Виждала съм същото в Хровел, Фьорден и на още много места. Знам как изглежда потиснатият народ.

— Вярно. — Шуден пое щайгата. — Но лидерите не ми изглеждаха много по-добре. Може би не са потисници, а еднакво страдащи.

— Може би — повтори със съмнение Сарене.

— Милейди — запротестира Еондел, щом тя вдигна нова щайга. — Дръпнете се и оставете на нас. Така не е прието.

— Ще се оправя, Еондел — възрази тя и подаде щайгата на него. — Неслучайно оставих слугите. Искам всички да участваме. Това включва и вас, милорд — махна към Ейхан, който се бе скатал на сянка край портата.

Ейхан въздъхна и се заклати към каруцата. Денят беше изключително горещ като за ранна пролет, но дори жегата не можеше да изсуши вездесъщата елантриска слуз.

— Надявам се, че оценяваш саможертвата ми, Сарене — възкликна дебелият Ейхан. — Тази мръсотия ми съсипа наметалото.

— Така ти се пада. — Сарене му подаде кутия с варени картофи. — Казах ти да си облечеш нещо евтино.

— Нямам нищо евтино, скъпа. — Ейхан пое кутията с тъжен поглед.

— Искаш да кажеш, че наистина си дал пари за онази роба, с която беше на сватбата на Неоден? — засмя се Роял. — Дори не знаех, че съществува подобен оттенък на оранжевото.

Графът се намръщи и остави кутията до каруцата. Сарене не подаде товар на херцога, който стоеше встрани. Преди няколко дена в двора се бе вдигнала олелия, когато забелязаха, че той куца.

Според слуховете бил паднал една сутрин, докато ставал от леглото. Заради напереното му поведение понякога забравяха, че е наистина стар.

Сарене влезе в ритъм и започна да подава кутиите, поради което не забеляза веднага новия човек, който се бе включил. Докато вземаше една от последните все пак вдигна поглед и видя на кого я дава. Почти щеше да я изтърве от изненада, когато го разпозна.

— Ти! — възкликна тя изумено.

Елантрисецът, когото наричаха Дух, се усмихна и пое кутията от вдървените й пръсти.

— Чудех се кога ще се усетите, че съм тук.

— От колко време…

— О, преди десетина минути. Пристигнах тъкмо като почнахте.

Дух остави кутията при останалите. Сарене го гледаше онемяла от каруцата. Явно бе объркала тъмните му ръце с тези на Шуден.

Някой прочисти гърлото си и тя осъзна, че Еондел чака за кутия. Побърза да му подаде една.

Зачуди се защо ли мъжът е дошъл. Твърдеше, че господарят му наредил да дойде и да наблюдава раздаването. Явно Аанден й вярваше толкова, колкото и тя на него.

Сарене подаде последните две кутии и скочи от каруцата. Стъпи на паветата под лош ъгъл и се подхлъзна в мръсотията. Започна да залита и изписка, размахала ръце.

Някой я сграбчи и я изправи.

— Внимавайте — предупреди Дух. — Ходенето в Елантрис изисква известен опит.

Сарене се отскубна от услужливата му прегръдка.

— Благодаря — прошепна тя, доста неподходящо за принцеса.

Дух повдигна вежди и се приближи към арелонските аристократи.

Сарене въздъхна и разтърка лакътя си, където я бе хванал. Докосването му бе странно нежно. Тя разтърси глава, за да прогони тази мисъл.

Вниманието й трябваше да се насочи към по-важни неща. Елантрисците не се приближаваха.

Бяха дошли още, някъде около петдесетина, но се спотайваха като птици по сенките. Имаше деца, но повечето бяха на неопределена възраст. Сбръчканата кожа ги караше да изглеждат като Роял. Никой не смееше да приближи до храната.

— Защо не идват? — попита Сарене объркано.

— Страх ги е — обясни Дух. — И са недоверчиви. Всичката тази храна им прилича на мираж, на илюзия, каквато сигурно ги е разочаровала множество пъти. — Той говореше нежно, дори със съчувствие. Не звучеше като деспотичен бандитски главатар.

Дух посегна и взе една ряпа от близката щайга. Вдигна я леко, сякаш самият той се съмняваше в реалността й. В очите му се четеше стръвен глад на човек, който не е ял като хората от седмици. Сарене осъзна, че той е гладен също като останалите въпреки високия му ранг. Но бе изчакал търпеливо да разтоварят десетки кутии с храна.

Дух вдигна ряпата и я захапа. Зеленчукът изхрущя в устата му и Сарене си представи лютивия възгорчив вкус. Но в очите му се четеше истинска наслада.

Явно неговото действие даде кураж на останалите, защото те тръгнаха напред. Градската стража се сепна и обгради Сарене и другите, насочвайки заплашително копия напред.

— Оставете пространство край кутиите — нареди Сарене.

Стражите се отдръпнаха, за да позволят на елантрисците да се приближават по няколко наведнъж. Принцесата и лордовете започнаха да раздават храна на опашката.

Дори Ейхан спря да се мръщи и започна да работи мълчаливо.

Сарене го видя как подава торба на едно момиченце с плешива глава и набръчкани устни. Детето се усмихна с неподправена невинност и се отдалечи. Ейхан скришом обърса сълза, преди да продължи.

„Получава се“, помисли Сарене с облекчение. Щом можеше да разчувства Ейхан, щеше да успее и с останалите от двора.

Забеляза, че Дух стои в края на тълпата. Подпираше замислено брадичката си и я изучаваше. Беше… разтревожен. Но защо? Защо трябваше да се тревожи? В този миг, докато гледаше очите му, Сарене осъзна истината. Той не беше слуга. Беше главатарят и по някаква причина искаше да го скрие от нея.

Затова Сарене постъпи както винаги, когато някой опитваше да скрие нещо от нея. Реши да открие какво е то.

 

 

— В него има нещо, Аше — каза тя пред двореца, докато празната каруца се отдалечаваше. Не можеше да повярва, че за цял следобед бяха раздали едва по три порции храна на човек. До утре на обяд щяха да са свършили, ако не и по-рано.

— В кого, милейди? — Аше наблюдаваше раздаването от върха на стената, застанал близо до Ядон. Разбира се, бе поискал да я придружи, но тя бе забранила. Сеонът беше основният й източник на информация за Елантрис и главатарите, затова не искаше да издава връзката между тях.

— Водачът — обясни Сарене и влезе през окичения с гоблени вход на двореца. Ядон си падаше твърде много по гоблените, поне за нейния вкус.

— Онзи Дух ли?

Сарене кимна.

— Преструва се, че следва заповедите на другите, но не е слуга. Аанден непрекъснато го гледаше, докато преговаряхме, сякаш търсеше одобрение. Възможно ли е да сме объркали имената на водачите?

— Възможно е, милейди — призна Аше. — Но елантрисците, с които говорих, бяха сигурни. Поне десетина пъти чух да споменават Карата, Аанден и Шаор. Никой не говореше за човек на име Дух.

— Приказвал ли си с тях в последно време?

— Бях насочил усилията си към стражите. — Аше изви настрани, защото един куриер притича край него. Хората имаха навика да пренебрегнат сеоните, което щеше да е обидно за човешки служител. Аше го приемаше без оплакване и дори не прекъсна диалога.

— Елантрисците не споделиха нищо, освен имената, милейди. За разлика от тях стражите имаха собствено мнение. По цял ден не правят нищо, само гледат града. Свързах наблюденията им със събраните имена и така изготвих доклада си.

Сарене спря и се облегна на една мраморна колона.

— Той крие нещо.

— Олеле — измърмори Аше. — Милейди, не мислите ли, че се престаравате? Решихте да се опълчите на гьорна, да освободите жените в двора от мъжко потисничество, да спасите икономиката на Арелон и да нахраните Елантрис. Може би трябва да оставите тайните на този мъж на мира.

— Прав си — кимна Сарене. — Твърде заета съм, за да се занимавам с Дух. Затова ти ще откриеш какво е намислил.

Аше въздъхна.

— Върни се в града — продължи Сарене. — Няма нужда да навлизаш навътре. Край портите се въртят достатъчно хора. Разпитай за Дух и за съюза между Аанден и Карата.

— Да, милейди.

— Чудя се дали не подценихме Елантрис.

— Не знам, милейди — каза Аше. — Това е много варварско място. Видях няколко зверства лично и последиците от предишни набези. Всички в града имат рани, а като чувам как стенат, явно много от тях са сериозни. Сигурно често се бият.

Сарене кимна отнесено. Не можеше да спре да мисли за Дух и как изобщо не приличаше на варварин. Той бе успокоил лордовете, бе разговарял с тях с лекота, сякаш не бе прокълнат, а те — хората, които са го затворили. Към края на следобеда почти бе взела да го харесва, макар да се притесняваше, че я разиграва.

Затова се държеше сдържано и дори студено с него, напомняйки си, че мнозина убийци и тирани изглеждаха приветливи, стига да го искаха.

Но сърцето й подсказваше, че този човек е искрен. Той криеше нещо, но наистина се опитваше да помогне на Елантрис. И по някаква причина бе загрижен за нейното мнение за него. Сарене тръгна към покоите си, опитвайки усилено да се убеди, че и тя не е загрижена какво той мисли за нея.