Брандън Сандърсън
Елантрис (24)

22.

Раоден пропълзя и надникна предпазливо иззад ъгъла. Потеше се и постоянно посягаше да обърше челото си, с което само размазваше черна слуз по него. Коленете му трепереха леко, докато се притискаше към изгнилата дървена ограда и се оглеждаше за опасност.

— Суле, зад теб!

Раоден се обърна, изненадан от предупреждението на Галадон, и се хлъзна по коварните павета. Падането го спаси, защо усети изсвистяването във въздуха над себе си. Нападащият дивак изпсува, ядосан, че е пропуснал целта, и се заби в оградата, от която се разхвърча изгнила дървесина.

Раоден се надигна. Дивакът се движеше по-бързо. Беше плешив и почти гол, събаряше останалата част от оградата с ръмжене, като побесняло куче.

Тоягата на Галадон го удари право в лицето. Мъжът залитна, а Галадон се наведе, взе едно паве и премаза главата му. Дивакът не се надигна повече.

— Стават все по-силни, суле — каза Галадон и пусна павето. — Сякаш почти не обръщат внимание на болката. Коло?

Раоден кимна.

— Не са успявали да спипат новодошъл от седмици. Отчайват се и все повече заприличват на животни. Чувал съм за воини, които изпадат в такава ярост, че не обръщат внимание дори на смъртните рани.

Галадон сръчка тялото на нападателя с тоягата си, за да се увери, че мъжът не се преструва.

— Може би най-сетне са открили истинската тайна за спиране на болката — каза тихо Раоден.

— Просто се отказват от човешката си същност — отвърна Галадон и поклати глава, докато продължаваха да се промъкват през бившия пазар на Елантрис.

Минаваха покрай купчини с керамични и метални плоскости, гравирани с аони. Преди тези предмети имаха чудотворно въздействие и струваха безбожно скъпо. Сега бяха просто препятствия, които Раоден трябваше да заобикаля, за да не вдигне шум.

— Трябваше да вземеш Сейолин — каза тихо Галадон.

Раоден поклати глава.

— Сейолин е чудесен войник и добър човек, но хич не го бива в промъкването. Дори аз мога да го чуя. Пък и щеше да настоява да вземем повече стражи. Отказва да повярва, че мога да се грижа сам за себе си.

Галадон погледна към падналия нападател и се усмихна саркастично.

— Както кажеш, суле.

Раоден също се усмихна леко.

— Добре де — призна той. — Можеше да ни е от полза. Но неговите хора щяха да ме предпазват. Мислех си, че съм зарязал това отношение в двореца на баща ми.

— Хората пазят ценностите си — сви рамене Галадон. — Да не беше ставал толкова незаменим. Коло?

— Прав си — въздъхна Раоден. — Хайде.

Те млъкнаха и продължиха с промъкването. Галадон го бе разубеждавал с часове, щом принцът сподели плана си да се промъкнат при Шаор.

Дуладелецът твърдеше, че е рисковано, опасно, безсмислено и истински глупаво. Но не беше склонен да позволи на Раоден да тръгне сам. Принцът знаеше, че е рисковано, безсмислено и всичко останало. Хората на Шаор щяха да ги разкъсат, без дори да се замислят — буквално, като се имаше предвид умственото им състояние.

През последната седмица бяха направили още три опита да превземат градината. Стражите на Сейолин събираха все повече рани, а хората на Шаор ставаха по-диви. Раоден поклати глава. Бандата му растеше, но повечето от последователите му бяха физически слаби. Хората на Шаор бяха плашещо силни и до един корави воини. Гневът им даваше сила и последователите на Раоден не можеха да ги удържат още дълго.

Трябваше да открие Шаор. Беше сигурен, че ако успее да поговори с човека, ще намерят компромис. Твърдяха, че Шаор никога не участвал лично в нападенията. Всички наричаха бандата „хората на Шаор“, ала никой не помнеше да е виждал главатаря лично. Може би беше поредният маниак, неразличим от останалите. Или пък се бе присъединил към хоедите отдавна и бандата продължаваше без главатар.

Все пак нещо му подсказваше, че Шаор е жив. А може би просто искаше да го повярва. Трябваше му противник, срещу когото да се изправи. Диваците бяха твърде разпилени, за да бъдат победени лесно, а и превъзхождаха значително като бройка последователите на Раоден. Трябваше Шаор да съществува, да може да бъде убеден и да контролира хората си, иначе групата на Раоден бе загазила сериозно.

— Вече сме близо — прошепна Галадон, когато достигнаха крайната улица.

Чуха някакъв шум и изчакаха търпеливо да отмине.

— Банката — посочи Галадон голямата сграда отсреща. Стените бяха по-тъмни от обичайния оттенък на слузта. — Елантрисците са издигнали тази сграда, за да има къде местните търговци да съхраняват парите си. Банка в Елантрис е била много по-сигурна от банка в Кае.

Раоден кимна. Някои търговци, като баща му например, нямаха доверие на елантрисците. Те предпочитаха да държат богатството си извън града, което в крайна сметка се бе оказало разумно.

— Мислиш ли, че Шаор е вътре?

Галадон сви рамене.

— Ако аз трябваше да избирам база, щеше да е тази. Голяма, внушителна сграда с добра защита. Идеална е за щаб.

Раоден кимна.

— Да вървим.

Банката определено беше обитаема. Слузта по входа беше изтрита от множество стъпки, а отвътре се носеха гласове. Галадон погледна въпросително и принцът кимна. Двамата влязоха.

Вътрешността бе по-потискаща и от фасадата, дори за Елантрис. Вратата на трезора, гравирана с аона Едо, бе отворена и отвътре се чуваха гласове. Раоден си пое дъх, готов да предизвика последния от бандитските главатари.

— Донесете храна — долетя писклив глас.

Раоден замръзна. Протегна врат да надникне и се дръпна изненадано. В дъното на трезора върху купчина златни кюлчета стоеше младо момиче в неопетнена розова рокля.

Имаше дълга руса коса на аонка, но кожата й беше черно-сива като на останалите елантрисци. Пред нея бяха коленичили осем парцаливи мъже, разперили ръце в знак на обожание.

— Донесете храна! — повтори момичето с настоятелен глас.

— Обезглавете ме и ме хвърлете в Долокен — изруга Галадон. — Какво е това?

— Шаор — промълви изуменият Раоден. В този миг осъзна, че момичето се взира към тях.

— Убийте ги! — изпищя Шаор.

— Идос Доми! — извика принцът, след което се завъртя и побягна към вратата.

 

 

— Суле, ако не беше вече мъртъв, щях да те убия — каза Галадон.

Раоден кимна и се облегна уморено на стената. Ставаше все по-слаб. Галадон го бе предупредил. Мускулите на елантрисците атрофираха към края на първия месец. Упражненията не можеха да помогнат. Умът продължаваше да работи и плътта не гниеше, но тялото смяташе, че е мъртво.

Двамата се бяха отървали със стария трик — качиха се по една порутена стена и се скриха на покрива. Диваците бяха като псета, но определено нямаха обоняние. Минаха покрай скривалището им поне пет-шест пъти, но така и не погледнаха нагоре. Имаха хъс, но не бяха особено интелигентни.

— Шаор е малко момиче — каза все още шокираният Раоден.

Галадон сви рамене.

— И аз не го разбирам, суле.

— О, аз разбирам, просто ми е трудно да повярвам. Видя ли как бяха коленичили пред нея? Това момиче, Шаор, е техният бог. Жив идол. Регресирали са към по-примитивен живот и са приели по-примитивна религия.

— Внимавай, суле — предупреди го Галадон. — Мнозина казват, че и джескер е примитивна религия.

— Е, добре. — Раоден с жест го подкани да продължат. — Трябваше да кажа „по-проста“. Открили са нещо необичайно — дете с дълга руса коса, и са решили, че трябва да го почитат. Издигнали са го на олтар и то има искания към тях. Момичето иска храна и те му носят. След това то ги благославя.

— Ами косата?

— Това е перука — обясни Раоден. — Познавам момичето. Беше дъщеря на един от най-богатите херцози в Арелон. Така и не й порасна коса, затова бащата й подари перука. Явно жреците не са се сетили да я махнат, когато са я хвърлили тук.

— Кога е била взета от шаод?

— Преди две години — отвърна Раоден. — Бащата, херцог Телрий, се опита да го скрие. Винаги е твърдял, че е умряла от диония, но се носеха много слухове.

— Очевидно са верни.

— Очевидно. — Раоден поклати глава. — Виждал съм я само няколко пъти. Дори не помня как се казва. Беше нещо, свързано с аона Сой. Сойн или нещо такова. Помня само, че беше най-разглезеното и непоносимо дете, което съм виждал.

— Сигурно е идеална богиня. — Галадон направи саркастична гримаса.

— Е, прав беше за едно. Говоренето с Шаор няма да помогне. Навън беше нетърпима, а тук сигурно е десетократно по-зла. Знае само, че е много гладна, а тези мъже й носят храна.

— Добър вечер, милорд — поздрави един от стражите, когато завиха зад ъгъла и навлязоха в тяхната част на града, или Нови Елантрис, както бяха почнали да го наричат хората. Стражът, млад мъж на име Дион, стискаше здраво самоделно копие. — Капитан Сейолин се притесни, когато разбра, че сте изчезнали.

— Ще му се извиня, Дион — обеща принцът.

Двамата с Галадон свалиха обувките и ги оставиха при останалите мръсни чифтове до стената, след което си обуха нови.

Имаше и кофа с вода, за да измият слузта. Дрехите им бяха все още мръсни, но нямаше какво да се направи. Платове рядко се намираха въпреки издирвателните експедиции на Раоден.

Беше невероятно колко много неща бяха открили. Повечето вещи бяха изгнили, но Елантрис бе огромен. С малко организация и мотивация бяха намерили множество полезни вещи, от метални глави за копия, до все още годна за употреба мебелировка.

С помощта на Сейолин Раоден бе отцепил защитима част от града в Нови Елантрис. Към нея водеха само единайсет улици, а през половината периметър имаше стена, чиято оригинална цел им убягваше. Раоден бе поставил стражи на всяка улица, за да наблюдават за нападатели.

Системата ги предпазваше засега. За щастие хората на Шаор нападаха на малки групи. Ако стражите на Раоден получеха достатъчно бързо предупреждение, те успяваха да се прегрупират и да отблъснат атаката. Но ако Шаор организираше мащабна атака от различни посоки, можеше да се стигне до бедствие. Групата на Раоден, която се състоеше от жени, деца и слаби мъже, нямаше да устои на дивите същества. Сейолин преподаваше бойни умения на годните хора, но се ограничаваше до най-простите тренировки, защото щетите от обучението щяха да са по-сериозни от нападенията на Шаор.

Хората не очакваха да се стигне до сериозни сблъсъци. Раоден чуваше какво говорят за него. Те вярваха, че лорд Дух ще намери начин да привлече и Шаор на своя страна, както бе сторил с Карата и Аанден.

Раоден усети, че му прилошава, когато тръгнаха към църквата. Болката от многобройните охлузвания и натъртвания се стовари отгоре му със задушаващ натиск. Сякаш тялото му бе погълнато от изпепеляващ огън, който унищожаваше плътта, костите и душата.

— Провалих ги — каза тихо той.

Галадон поклати глава.

— Невинаги успяваме от първия път. Коло? Ще намериш начин. Изобщо не вярвах, че ще стигнеш чак дотук.

— Бях късметлия. — Глупав късметлия. Болката продължаваше да го блъска.

— Суле? — Галадон го изгледа загрижено. — Добре ли си?

„Трябва да съм силен. Те имат нужда да съм силен.“ Той изстена наум, изтласка агонията и се усмихна слабо.

— Добре съм.

— Досега не си изглеждал така, суле.

Раоден поклати глава и се подпря на стената на близката сграда.

— Ще се оправя. Просто се чудех какво да правим с Шаор. Не можем да се разберем, а не можем и да победим само със сила…

— Все ще измислиш нещо — окуражи приятеля си Галадон, зарязвайки обичайния си песимизъм.

„Или ще загинем. Този път наистина.“ Ръцете му се уморяваха да стискат ъгъла на стената.

Раоден въздъхна и се оттласна от стената, а камъкът се изрони под пръстите му. Обърна се и огледа изненадано стената. Кахар я бе почистил скоро и белият мрамор лъщеше на слънцето освен на отчупеното място.

— Май си по-як, отколкото мислиш? — подсмихна се Галадон.

Раоден повдигна вежди и докосна отчупения камък. Той продължи да се рони.

— Камъкът е мек като пемза!

— Това е Елантрис — сви рамене Галадон. — Тук всичко загнива.

— Да, но и мраморът ли?

— Всичко. Включително хората.

Раоден удари отчупената част с друг камък и се посипаха нови парченца.

— Галадон, всичко е свързано някак си. Дор е свързан с Елантрис, както и с Арелон.

— Но защо дор би причинил това, суле? — Галадон поклати глава. — Защо ще унищожава града?

— Може би не е дор — замисли се Раоден. — Може би е неговата липса. Магията е била част от града. Всеки камък светел със собствена светлина. След което енергията е изчезнала и градът е останал кух. Като празната раковина на раче, което е станало твърде голямо. Камъните са празни.

— Как може камъните да са празни? — попита насмешливо Галадон.

Раоден отчупи ново парче мрамор и го стри между пръстите си.

— Ето така, приятелю. Камъкът е бил толкова омагьосан с дор, че е отслабнал непоправимо при реод. Този град наистина е труп, духът му е изчезнал.

Разговорът им бе прекъснат от приближаването на изтощения Мареше.

— Милорд Дух! — извика той.

— Какво има? — разтревожи се Раоден. — Нова атака?

Мареше поклати глава с объркан вид.

— Не. Нещо различно, милорд. Не сме съвсем сигурни. Май има нашествие.

— От кого?

Мареше се усмихна леко и сви рамене.

— Мислим, че е принцеса.

 

 

Раоден бе коленичил на покрива. Галадон беше до него. Бяха превърнали тази сграда в наблюдателен пункт на портите. Оттук се виждаше съвсем добре какво се случва на площада.

На стените на Елантрис се бе събрала тълпа. Портите бяха отворени. Този факт беше достатъчно изумителен. Обичайно хвърляха новите и бързаха да затворят, сякаш стражите се бояха.

Пред отворените врати имаше още по-разтърсваща гледка. В центъра на площада имаше голяма каруца, теглена от коне, а около нея се бяха струпали добре облечени мъже. Само един човек не изглеждаше притеснен — висока жена с дълга руса коса. Носеше кафява рокля, а на лакътя й бе превързана черна панделка. Едната й ръка галеше успокоително врата на изнервения кон. На лицето с остри черти имаше интелигентни очи, които разглеждаха мръсния площад с пресметливо изражение.

Раоден въздъхна.

— Виждал съм я само през сеон — промърмори той. — Не осъзнавах, че е толкова красива.

— Познаваш ли я, суле? — попита изненадано Галадон.

— Мисля, че съм женен за нея. Това трябва да е Сарене, дъщеря на крал Евънтео от Теод.

— Какво прави тук? — зачуди се Галадон.

— По-интересното е какво прави тук заедно с десетина от най-важните аристократи на Арелон? Възрастният мъж в дъното е херцог Роял. Според мнозина това е вторият по могъщество човек в кралството.

Галадон кимна.

— А младият джиндосец сигурно е Шуден, барон на плантация Каа?

Раоден се усмихна.

— Мислех, че си обикновен фермер.

— Керванджийският път на Шуден минава през центъра на Дуладел, суле. Всички в страната знаят името му.

— Аха. Виждам също графовете Еондел и Ейхан. Какво, в името на Доми, е планирала тази жена?

Принцеса Сарене приключи с огледа на Елантрис сякаш в отговор на въпроса му. Тя тръгна към каруцата и разгони нервните благородници с пренебрежително махване. След това дръпна платнището и разкри товара.

Каруцата бе отрупана с храна.

— Идос Доми! — изруга Раоден. — Галадон, загазихме.

Галадон го изгледа намръщено. В очите му се четеше глад.

— Какви ги дрънкаш, в името на Долокен, суле? Това е храна и интуицията ми нашепва, че тя ще ни я даде. Какво му е лошото?

— Сигурно това е вдовишкото й изпитание — досети се Раоден. — Само на чужденец би му хрумнало да дойде в Елантрис.

— Суле, кажи какво мислиш — сръга го настойчиво Галадон.

— Времето е неподходящо — обясни Раоден. — Нашите хора тъкмо придобиха чувство на независимост. Започват да мислят за бъдещето и да отхвърлят болката. Ако някой им даде храна сега, ще забравят останалото. За известно време ще бъдат сити, но вдовишкото изпитание трае няколко седмици. След това ще се върнат към глада, болката и самосъжалението. Моята принцеса може да унищожи всичко, което успяхме да постигнем.

— Прав си — осъзна Галадон. — Почти бях забравил колко съм гладен, докато не видях храната.

Раоден изстена.

— Какво?

— Какво ще стане, когато Шаор научи за това? Нейните хора ще нападнат каруцата като глутница вълци. Нямаме представа какво ще се случи, ако убият някой граф или барон. Баща ми търпи елантрисците, защото не мисли за тях. Но ако убият някого от благородниците му, може да реши да ни унищожи.

По уличките около площада започваха да се промъкват хора. Все още ги нямаше тези на Шаор. По-скоро бяха елантрисците, които се скитаха из града като сенки. Все повече от тях се присъединяваха към Раоден, но сега заради безплатната храна никога нямаше да спечели останалите. Щяха да продължат да скитат безцелно, изгубени в болка и отчаяние.

— О, любима принцесо — прошепна Раоден. — Сигурно имаш добри намерения, но раздаването на храна на тези хора е най-лошото, което можеш да сториш.

 

 

Мареше ги чакаше в подножието на стълбите.

— Видяхте ли я? — попита той нетърпеливо.

— Да — каза Раоден.

— Какво иска?

Преди принцът да отговори, откъм двора долетя твърд женски глас.

— Ще говоря с тираните на града — тези, които се наричат Аанден, Карата и Шаор. Явете се пред мен.

— Какво?… — възкликна изненадано Раоден.

— Тя е учудващо добре информирана — отбеляза Мареше.

— Е, информацията й е малко остаряла — добави Галадон.

Раоден стисна зъби, докато мислеше трескаво.

— Мареше, изпрати куриер до Карата. Нека да ни чака в университета.

— Да, милорд. — Мъжът махна на пратеника.

— Нека Сейолин и половината му хора също дойдат — допълни Раоден. — Трябва да се оглеждаме за хората на Шаор.

— Мога да ги повикам лично, ако пожелаете, милорд — предложи Мареше, винаги готов да впечатли.

— Не — спря го Раоден. — Ти трябва да се поупражняваш да бъдеш Аанден.