Брандън Сандърсън
Елантрис (23)

21.

Хратен седеше на бюрото си, облечен с червена деретска роба вместо с обичайните доспехи. Почукването на вратата беше очаквано.

— Влез.

Появи се артет Теред. Той беше истински фьорденец, здрав, висок, тъмнокос и с квадратна форма на лицето. Все още поддържаше мускулите от обучението в манастира.

— Ваша милост — каза мъжът и падна на колене в истински знак на уважение.

— Артет. — Хратен сплете пръсти пред себе си. — Откакто съм тук, наблюдавам местните жреци. Впечатлен съм от твоята служба за царството на Джадет и реших да ти предложа поста на главен артет в този храм.

Теред вдигна изненадан поглед.

— Ваша милост?

— Мислех да изчакам новата група жреци, преди да избера — обясни Хратен. — Но както казах, ти ме впечатли. Затова реших да ти предложа поста.

А и нямаше време за чакане. Трябваше му някой да ръководи храма, за да може да се съсредоточи над другите задачи.

— Милорд… — заекна артетът, очевидно зашеметен. — Не мога да приема поста.

Хратен замръзна.

— Какво? — Никой жрец нямаше да откаже подобно повишение.

— Съжалявам, милорд — промълви мъжът и сведе поглед.

— Каква е причината за това решение, артет? — настоя Хратен.

— Няма причина ваша милост. Просто… не би било редно да приема. Позволете да се оттегля.

Хратен махна с ръка. Бе обезпокоен. Амбицията беше първостепенна фьорденска черта. Как мъж като Теред бе загубил гордостта си толкова бързо? Нима Фьон наистина бе успял да разклати храма в Кае толкова дълбоко? Или… зад отказа му имаше нещо друго? Един глас в него нашепваше, че Фьон няма нищо общо. Явно Дилаф бе замесен в отказа на Теред.

Мисълта вероятно беше параноя, но Хратен се захвана със следващата задача. Трябваше да се справи с Дилаф. Въпреки историята с елантрисеца Дилаф набираше популярност сред останалите жреци. Хратен бръкна в чекмеджето и извади малък плик. Беше направил грешка с Дилаф. Беше възможно да се канализира фанатичната омраза, но в момента нямаше нито времето, нито енергията. Съдбата на цялото кралство зависеше от способността му да се фокусира, а не бе преценил колко внимание му отнема Дилаф.

Това не можеше да продължава. Светът на Хратен бе основан на контрол и предсказуемост, а религията бе упражнение по логика. Дилаф бе като врящ съд с вода върху неговия лед. Накрая и двамата щяха да се изтощят и отслабят взаимно, да бъдат отнесени като пара на вятъра. А след тях Арелон щеше да загине.

Хратен си сложи доспехите и излезе от помещението. Няколко вярващи се молеха мълчаливо, а наоколо обикаляха заети свещеници. Куполите и одухотворената архитектура бяха привични. Тук трябваше да се чувства най-удобно. Но Хратен твърде често се отправяше към стените на Елантрис. Повтаряше си, че ходи там, защото предоставят чудесна гледка към Кае, но знаеше, че има и друга причина. Отчасти стоеше там, защото знаеше, че е единственото място, където Дилаф не би отишъл доброволно.

Стаята на артета бе малка ниша, подобна на тази, в която живееше Хратен, когато заемаше същия пост. Дилаф вдигна поглед от бюрото, щом гьорнът бутна простата дървена врата.

— Хроден? — Дилаф се изправи изненадано. Хратен рядко посещаваше покоите му.

— Артет, имам много важна задача. Не мога да я поверя на никого друг.

— Разбира се, хроден — каза покорно Дилаф и сведе глава. Въпреки това очите му се присвиха подозрително. — Служа отдадено, защото знам, че съм брънка във веригата, водеща към самия Джадет.

— Да — кимна небрежно Хратен. — Артете, искам да доставиш едно писмо.

— Писмо ли? — Дилаф го изгледа объркано.

— Да — продължи равнодушно Хратен. — Жизнено важно е да предадем на вирна за напредъка ни тук. Написал съм доклад, но въпросите, за които се отнася, са крайно деликатни. Ако попадне в чужди ръце, ще нанесе непоправими щети. Избрах теб, като мой одив, да го доставиш лично.

— Но пътуването ще отнеме седмици, хроден!

— Знам. Ще се наложи да се оправя без помощта ти през това време, но ще се утешавам, като знам, че си на важна мисия.

Дилаф сведе очи и опря длани на масата.

— Ще направя каквото повелява моят хроден.

Хратен се намръщи леко. Дилаф нямаше изход. Клетвата между хроден и одив беше изключително обвързваща. Когато единият нареждаше, другият се подчиняваше. Въпреки това Хратен очакваше повече съпротива. Някакъв номер. Опит Дилаф да се измъкне от задачата.

Мъжът прие писмото с очевидно покорство. Може би към това се стремеше поначало. Да влезе във Фьорден. Като одив на гьорн щеше да получи уважение и дори власт на Изток. Може би единствената причина да го дразни бе, за да се измъкне от Арелон.

Хратен се обърна и тръгна към главната зала на храма. Нещата бяха минали по-безболезнено, отколкото очакваше. Въздъхна с облекчение и закрачи с по-голяма увереност към покоите си.

Зад него се разнесе глас. Беше на Дилаф. Говореше нормално, но достатъчно силно, за да го чуе.

— Изпрати куриери — нареди той на един от дорвените. — Утре сутрин тръгваме за Фьорден.

Хратен щеше да продължи. Почти не го интересуваше какво е замислил Дилаф, стига да заминеше. Но беше прекарал твърде дълго на този пост, за да се превърне в политическо животно, така че не можеше да подмине подобно изявление. Особено от Дилаф.

Хратен се завъртя.

— Ние ли? Заповядах само на теб, артет.

— Да, милорд — поклони се Дилаф. — Но нали не очаквате да оставя моите одиви.

— Одиви?

Като официален член на църквата, Дилаф имаше право да закълне свои одиви, продължавайки веригата, свързваща всички, към Джадет. Но Хратен не очакваше такова нещо. Как бе намерил време?

— Кой, Дилаф? — попита остро той. — Кого си направил свой одив?

— Неколцина са, хроден — отвърна уклончиво жрецът.

— Имената, артет.

Дилаф започна да изброява. Повечето жреци имаха един-двама одиви, а някои гьорни събираха докъм десетина. Дилаф имаше над трийсет. Хратен го слушаше зашеметен. И ядосан. Дилаф бе успял да направи по някакъв начин свои одиви най-полезните му поддръжници. Включително Уорн и мнозина други аристократи.

Дилаф свърши с изброяването и сведе покорно предателските си очи към пода.

— Интересен списък — каза бавно Хратен. — И кого мислиш да вземеш с теб?

— Ами всичките, милорд — заяви невинно Дилаф. — Ако писмото е толкова важно, както намеквате, трябва да му осигурим надеждна защита.

Хратен затвори очи. Ако Дилаф помъкнеше всички изброени хора, щеше да го остави без подкрепа. Стига да тръгнеха. Клетвата на одив беше много обвързваща. Повечето вярващи, включително някои жреци, приемаха по-свободната позиция на крондет. Крондетът се вслушваше в съветите на своя хроден, но не бе морално задължен да се подчинява на заповеди.

Дилаф имаше властта да накара одивите си да тръгнат с него за Фьорден.

Хратен нямаше контрол върху действията на артета спрямо заклетите му последователи. Ако им наредеше да останат, щеше да наруши сериозно протокола. Но ако Дилаф опиташе да ги вземе, щеше да предизвика бедствие. Тези мъже бяха нови в Шу-Дерет и не знаеха каква власт над себе си са предоставили на Дилаф. Ако той опиташе да ги подкара към Фьорден, сигурно щяха да откажат.

А ако се случеше нещо подобно, Хратен щеше да е длъжен да ги отлъчи до един. Така Шу-Дерет в Арелон щеше да рухне.

Дилаф продължаваше приготовленията си, сякаш не бе забелязал вътрешната битка на началника си. Не че имаше голям конфликт, Хратен знаеше какво трябва да стори.

Дилаф беше нестабилен. Може би блъфираше, но бе напълно възможно да унищожи усилията на Хратен от чиста злоба.

Гьорнът стисна зъби, докато не го заболяха челюстите. Беше успял да го спре да екзекутира публично елантрисеца, но Дилаф явно бе отгатнал следващия му ход. Не, той не искаше да ходи във Фьорден. Беше нестабилен, но много по-подготвен, отколкото Хратен очакваше.

Хратен нареди на пратеника да чака. Ако човекът излезеше от храма, всичко щеше да е загубено.

— Артет, промених си решението.

— Хроден? — Дилаф подаде глава от вратата си.

— Няма да ходиш във Фьорден.

— Но, милорд…

— Няма да се оправя без теб — от лъжата чак го заболя стомахът. — Намери някой друг да занесе съобщението.

Хратен се извъртя и закрачи към покоите си.

— Както винаги съм ваш покорен слуга — прошепна Дилаф, но акустиката на помещението докара думите му право в ушите на гьорна.

 

 

Хратен избяга отново.

Трябваше да помисли и да прочисти съзнанието си. Беше изкарал няколко часа в кабинета си, ядосан на Дилаф и на себе си. Накрая не можеше да издържа повече и тръгна из нощните улици на Кае. Както обикновено се насочи към стената на Елантрис. Търсеше височината, сякаш издигането щеше да му покаже по-добра перспектива на живота.

— Дайте някоя монета, господарю — чу се глас.

Хратен спря изненадано. Беше толкова отплеснат, че не бе забелязал парцаливия просяк в краката си. Мъжът беше стар и с лошо зрение, защото примигваше в мрака. Хратен се намръщи, осъзнал, че това е първият просяк, който вижда в Кае.

Един младеж, облечен не по-добре от стареца, се показа зад ъгъла. Момчето замръзна и пребледня.

— Не него, стар глупако! — изсъска то и се обърна към Хратен. — Простете, милорд. Баща ми е изкуфял и понякога си мисли, че е просяк. Моля ви, простете ни.

Момчето се приближи, за да дръпне ръката на стареца.

Хратен вдигна длан заповедно и младежът пребледня още повече. Гьорнът коленичи до стария мъж, който се усмихваше с полусенилно объркване.

— Кажи ми, старче, защо в града няма просяци?

— Кралят забранява просията, добри ми господарю — изхриптя мъжът. — Ако стоим по улиците, разваляме впечатлението за просперитет. Като ни заловят, връщат ни по фермите.

— Говориш твърде много — предупреди го младежът. По уплашеното му лице личеше, че е готов да зареже стареца и да побегне.

Възрастният просяк не беше свършил.

— Да, добри ми господарю. Не бива да позволяваме да ни хванат. Затова се крием извън града.

— Извън града ли? — учуди се Хратен.

— Нали знаете, че не е само Кае. Преди около Елантрис имаше четири града, но останалите бяха изоставени. Говори се, че нямало достатъчно храна за толкова хора. Крием се в руините.

— Много ли сте? — попита Хратен.

— Не, не много. Само тези, които съберат смелост да избягат от фермите. — Старецът се загледа замечтано. — Не винаги съм бил просяк, добри господарю. Работех в Елантрис. Бях дърводелец, един от най-добрите. Но не ме бива особено за земеделец. Кралят сгреши. Изпрати ме на полето, но бях твърде стар, за да работя. Затова избягах и дойдох тук. Понякога търговците ни дават пари. Но можем да просим само вечер и никога от висшите благородници. Не, господине, те ще кажат на краля. — Старецът се намръщи, сякаш за пръв път осъзна защо младежът е толкова нервен. — Вие не приличате на търговец, добри ми господарю — каза той колебливо.

— Не съм. — Хратен пусна кесия с монети в ръката му. — Това е за теб. След това добави още една кесия. — Това е за останалите. Лека вечер, старче.

— Благодаря, добри ми господарю! — извика мъжът.

— Благодари на Джадет.

— Кой е Джадет, добри ми господарю?

Хратен склони глава.

— Скоро ще узнаеш, старче. По един или друг начин, ще узнаеш.

 

 

На стената на Елантрис духаше силен вятър и развяваше палаво наметалото на Хратен. Беше хладен вятър, откъм океана, и миришеше на солена вода и морски живот. Хратен стоеше между две факли, облегнат на парапета и гледаше към Кае.

Градът не беше голям, не и когато го сравнеше с огромната площ на Елантрис, но можеше да е по-добре укрепен. Усети как се завръща старото му неодобрение. Мразеше да е на места, които не можеха да се защитават. Може би беше част от стреса покрай тази мисия.

Кае беше осветен от улични лампи, включително и тези, поставени по старата граница на града. Стената образуваше съвършен кръг. Толкова съвършен, че сигурно щеше да го изуми, ако беше в друг град. Тук просто беше още един спомен за отминалото величие на Елантрис. Кае се бе разпрострял отвъд стената, но старата граница оставаше — пръстен от огньове около центъра на града.

— Преди беше много по-хубаво — произнесе глас до него.

Хратен се обърна изненадано. Беше чул приближаващите стъпки, но мислеше, че е поредният патрулиращ страж. Вместо това забеляза нисък, плешив арелонец в проста сива роба. Омин, главата на коратската църква в Кае.

Омин се приближи до него и загледа града.

— Разбира се, по това време управляваха елантрисците. Падането на града може би бе добро за душите ни. Но въпреки това си спомням онези дни със страхопочитание. Знаеш ли, че никой в Арелон не оставаше без храна? Елантрисците можеха да превърнат камък в царевица и кал в месо. Като се сблъсквам с тези спомени, се чудя. Възможно ли е дяволите да сторят толкова добро? Изобщо биха ли го искали?

Хратен не отговори. Просто стоеше с ръце на парапета, а вятърът развяваше косата му. Омин замълча.

— Как ме намери? — попита накрая Хратен.

— Знае се, че прекарваш вечерите тук — обясни дребният жрец. Той едва успяваше да подпре ръце на парапета. Дилаф беше нисък, но пред този мъж изглеждаше като гигант. — Поддръжниците ти казват, че идваш тук и планираш как да унищожиш злите елантрисци. А според критиците ти изпитваш вина, защото обричаш хора, които са вече прокълнати.

Хратен се извъртя и погледна ниския мъж в очите.

— А ти какво казваш?

— Нищо — отвърна Омин. — За мен няма значение защо изкачваш тези стъпала, Хратен. Но се чудя защо проповядваш омраза към елантрисците, когато лично ти ги съжаляваш.

Хратен не отвърна веднага, а потропа с металната си ръкавица по каменния парапет.

— Не е толкова трудно, щом свикнеш — каза накрая той. — Човек може да се принуди да мрази, ако пожелае, особено ако е убеден, че е в името на по-голямото добро.

— Потискането на малцина води до спасение на мнозинството? — попита Омин с лека усмивка, сякаш смяташе концепцията за безумна.

— Не се подигравай, арелонецо — предупреди го Хратен. — Имаш малко възможности и двамата знаем, че най-безболезнената е да се съгласиш с мен.

— Да проповядвам омраза, която не изпитвам? Никога няма да сторя това, Хратен.

— Тогава ще останеш незначителен — отвърна простичко гьорнът.

— Така ли трябва да бъде?

— Шу-Корат е кротка и ленива религия, жрецо. Шу-Дерет е жизнена и динамична. Ще ви помете като наводнение в застоял водоем.

Омин се усмихна отново.

— Хратен, държиш се така, сякаш истината би могла да бъде повлияна с просто упорство.

— Не говоря за истини и лъжи, а за неизбежност. Не може да се изправите срещу Фьорден, а където властваме ние, се вярва в Шу-Дерет.

— Човек не може да отдели истината от действията. — Омин поклати плешивата си глава. — Неизбежно или не, истината се издига над всичко. Тя не зависи от това, кой има по-голяма армия, кой изнася по-дълги проповеди и с колко жреци разполага. Може да бъде избутана надолу, но винаги ще изплува. Истината е единственото нещо, което не може да бъде сплашено.

— А ако истината е в Шу-Дерет? — настоя Хратен.

— Тогава ще надделеете. Но не дойдох, за да споря с теб.

— О? — Хратен повдигна вежди.

— Не. Дойдох, да ти задам един въпрос.

— Питай, жрецо, и после ме остави на мислите ми.

— Искам да знам какво стана — започна Омин с изпитателен поглед. — Какво стана, Хратен? Какво стана с вярата ти?

— Вярата ми ли? — попита изненадано гьорнът.

— Да — отвърна Омин с почти напевен тон. — Все някога си вярвал, иначе нямаше да прекараш толкова време като жрец, че да станеш чак гьорн. Но по някое време си я загубил. Слушал съм проповедите ти. В тях има логика, пълно разбиране и решителност. Но не виждам вярата и се чудя какво е станало с нея.

Хратен пое бавно въздух през стиснатите си зъби.

— Махай се — процеди той, без да поглежда към жреца.

Омин не отвърна и той се завъртя. Арелонецът вече бе заминал и се отдалечаваше по стената сякаш бе забравил за присъствието му.

През тази нощ Хратен остана дълго време на стената.