Брандън Сандърсън
Елантрис (21)

19.

Град Елантрис сияеше ослепително. Самите камъни светеха, сякаш в тях гореше огън. Рухналите куполи бяха възстановени, а гладката им повърхност лъщеше. Заострените им върхове пробождаха въздуха като лъчи светлина. Стената вече не беше преграда, защото портите бяха постоянно отворени. Тя служеше не за защита, а за основа. Беше част от града, неделим елемент, без който Елантрис нямаше да бъде цял.

Сред цялото това великолепие се движеха елантрисците. Телата им сияеха със същата вътрешна светлина като града. Кожата им беше бледосребърна. Не металическа, а… чиста. Косата им беше бяла, но не износеното сиво-жълтеникаво на старостта. По-скоро ослепителното бяло на нажежен метал, без примеси, могъща и сияйна белота.

Походката им също бе зашеметяваща. Жителите се движеха из своя град със съзнанието за пълен контрол. Мъжете бяха симпатични и високи, дори ниските. Жените бяха неотразимо красиви, дори по-пълните. Движеха се, без да бързат, и поздравяваха минувачите. Въпреки това излъчваха мощ. Тя струеше от очите и движенията им. Лесно се разбираше защо тези създания са почитани като богове.

Нямаше как да се сбъркат и аоните. Древните символи покриваха града: бяха издълбани в стените, нарисувани по врати и табели. Някои бяха просто знаци, а не руни с магическо приложение. Други очевидно имаха енергия. Из целия град бяха разпръснати метални плочи, гравирани с аона Тия. Често гражданите заставаха до някоя от тях и докосваха символа с ръка. Тялото им проблясваше и изчезваше с ярка светлина, пренесено в друг край на града.

Сред цялото това великолепие се движеше едно семейство от Кае. Дрехите им бяха богати, речта изискана, но кожата им не светеше. В града имаше и други обикновени хора. Не чак толкова, колкото елантрисците, но все пак достатъчно. Това успокояваше момчето и му даваше усещане за нещо познато.

Бащата го носеше, държеше го здраво и се оглеждаше недоверчиво. Не всички обожаваха елантрисците, някои изпитваха подозрения. Майката стискаше ръката на съпруга си с напрегнати пръсти. Никога не бе идвала в Елантрис, макар да живееше в Кае от десетина години. За разлика от бащата тя бе по-скоро нервна, отколкото недоверчива. Боеше се за раната на сина си като всяка майка, чието дете е на прага на смъртта.

Внезапно момчето усети болка в крака. Беше изгаряща и ослепителна, идваше от инфектираната рана и строшената бедрена кост. Беше паднало от високо и кракът му се бе счупил с такъв пукот, че костта бе разкъсала кожата и се бе подала навън.

Баща му бе наел най-добрите лекари, но те не можаха да спрат инфекцията. Наместиха костта, доколкото можаха, при все че бе счупена на поне десетина места. Дори без инфекцията момчето щеше да куца до края на живота си. След инфекцията… оставаше само ампутация. Докторите дори се бояха, че е късно и за тази мярка. Раната беше доста високо и инфекцията сигурно се бе разпространила в тялото. Бащата бе поискал да му кажат истината.

Знаеше, че синът му умира. Затова бе дошъл в Елантрис въпреки недоверието към боговете, което изпитваше цял живот.

Занесоха момчето в една сграда с купол. То почти забрави болката, когато портите се отвориха навътре безшумно, сами. Баща му спря на прага, сякаш премисляше действията си, но майката го задърпа настойчиво. Мъжът кимна, сведе глава и влезе.

От аоните по стените бликаше светлина. Приближи се жена с дълга бяла коса и окуражително усмихнато сребърно лице. Тя не обърна внимание на недоверчивия баща и пое детето със съчувствие. Положи го на меко легло и протегна ръка над него, а дългият й показалец посочи към нищото.

Жената задвижи бавно ръка и въздухът засвети. Зад пръста й се появяваше светлина. Беше като пукнатина във въздуха, която сияеше с наситена енергия. Сякаш река от светлина се опитваше да проникне през малката цепнатина. Момчето усещаше как енергията напира да се освободи, но това бе позволено само на малка част от нея. Беше толкова ослепителна, че едва различаваше нещо друго.

Жената продължи внимателно да движи пръста си и довърши аона Йен. Но символът беше по-сложен. В сърцевината бе познатият аон за лекуване, но отстрани имаше още линии и извивки. Момчето сбърчи вежди. Беше научило аоните и му се струваше странно, че тази жена внася толкова драстични промени в рисунъка им.

Красивата жена добави последните щрихи и аонът засия още по-наситено. Момчето усети изгаряща топлина, първо в крака, а после и в тялото. Започна да пищи, но внезапно светлината изчезна. То отвори очи изненадано. Образът на аона все още блестеше в ума му. Примигна и погледна надолу.

Раната беше изчезнала. Нямаше дори белег.

Но все още изпитваше болка. Тя го прогаряше така, че чак душата му трепереше. Трябваше да е изчезнала, но все още бе тук.

— Почивай, малкият — каза жената с топъл глас и го побутна назад.

Майка му плачеше от щастие и дори баща му изглеждаше доволен. Момчето искаше да им изкрещи, че нещо не е наред. Кракът му не бе излекуван. Болката все още присъстваше.

Не! Нещо не е наред! Но не можеше. Не можеше да говори…

 

 

— Не! — извика Раоден и се надигна внезапно. Примигна няколко пъти объркан в тъмното. Пое си дълбоко дъх и докосна главата си. Болката си стоеше. Беше толкова силна, че вече влияеше и на сънищата му. Имаше десетина дребни охлузвания и натъртвания, въпреки че бе в Елантрис от само три седмици. Усещаше ясно всяка една от тях, а всичките заедно организираха могъща атака срещу разума му.

Раоден изстена, наведе се напред и стисна крака, борейки се с болката.

Тялото му вече не се потеше, но усещаше, че трепери. Стисна силно зъби срещу настъпващата агония. Постепенно и мъчително започна да си възвръща самоконтрола. Отблъсна болката и успокои измъченото си тяло. Накрая спусна крака и се изправи.

Ставаше все по-зле. Знаеше, че не би трябвало да е чак така. Все пак не бе изкарал в Елантрис и месец. Освен това останалите обясняваха, че болката е стабилна, а при него идваше на вълни. Винаги готова да го връхлети в момент на слабост.

Раоден въздъхна и отвори вратата на стаята си. Все още му бе странно, че елантрисците трябва да спят. Сърцата им не биеха и нямаха потребност да дишат. За какво им беше да спят? Другите не можеха да отговорят. Истинските експерти бяха загинали преди десет години.

Затова Раоден спеше и сънуваше. Беше на осем, когато счупи крака си. Баща му не искаше да го води в града. Ядон таеше подозрения към Елантрис още преди реод. Но майка му, която бе починала преди дванайсет години, бе настояла.

Като дете не бе осъзнал колко близо е бил до смъртта. Но бе усетил болката и красивия покой на премахването й. Помнеше красотата на града и обитателите му. Ядон се бе изказал остро за Елантрис на връщане и Раоден бе оспорил думите му разпалено.

Това беше първият път, когато бе се противопоставил на баща си. След това имаше безброй случаи.

Раоден влезе в главната зала на храма, а Сейолин напусна поста си пред покоите му и застана зад него. През последната седмица войникът бе събрал група доброволци и бе формирал стражеви отряд.

— Сейолин, знаеш, че съм поласкан от вниманието — каза Раоден. — Но наистина ли е необходимо?

— Лордовете имат нужда от почетна стража, лорд Дух — отвърна войникът. — Не е правилно да се разхождате сам.

— Аз не съм лорд, Сейолин — възрази Раоден. — Просто съм водач. В Елантрис няма благородници.

— Разбирам, милорд — кимна Сейолин, без да вижда парадокса в думите си. — Но градът е опасен.

— Както кажеш, Сейолин. Как върви сеитбата?

— Галадон свърши с оранта. Вече е организирал хора за сеитбата.

— Не трябваше да спя толкова. — Раоден погледна през прозореца и се увери колко се е вдигнало слънцето. Излезе от сградата, следван от Сейолин, и тръгна по калдъръмената пътечка към градината. Кахар и хората му бяха почистили камъните, а Дахад, един от мъжете на Таан, бе използвал познанията си, за да ги пренареди.

Сеитбата беше в разгара си. Галадон надзираваше работата внимателно, а острият му език бързо посочваше всяка грешка. Въпреки това дуладелецът изглеждаше странно спокоен. Някои хора се занимаваха със земеделие, защото нямаха избор, но Галадон явно наистина изпитваше наслада.

Раоден помнеше ясно първия ден, когато го бе изкушил със сушеното месо. Тогава болката на приятеля му бе едва контролирана. Принцът се бе уплашил от дуладелеца на няколко пъти през първите дни.

Сега това бе изчезнало. Раоден го виждаше в очите и стойката му. Галадон бе открил „тайната“, както казваше Кахар. Отново се бе взел в ръце. Сега Раоден трябваше да се бои само за себе си.

Теориите му работеха по-добре от очакваното, но се отразяваха благотворно на всички други, освен на него. Беше дал цел и покой на десетките хора, които го следваха, но не можеше да го стори и за себе си. Болката все още го изгаряше. Изтезаваше го всяка сутрин, щом станеше, и оставаше с него през целия ден. Имаше повече цели от всеки друг и бе твърдо решен да успее да въздигне Елантрис отново. Дните му бяха наситени с работа и нямаше време да се самосъжалява. Но при него не се получаваше. Болката продължаваше да се натрупва.

— Милорд, внимавайте! — изкрещя Сейолин.

Раоден подскочи и се обърна към ръмжащия, гол до кръста елантрисец, който налиташе в тъмния коридор. Принцът едва успя да отстъпи назад, когато дивакът замахна с ръждиво желязо към главата му.

Отнякъде изсвистя стомана и мечът на Сейолин парира удара. Нападателят се обърна към новия си враг. Ала движенията му бяха твърде бавни. Опитната ръка на Сейолин го промуши право в гърдите. Войникът знаеше, че подобна рана не би спряла елантрисец, затова замахна мощно и отсече главата на нападателя.

Нямаше кръв.

Трупът се свлече на земята, а Сейолин поздрави Раоден с меча си и се усмихна с беззъбата си уста. След това се обърна срещу групата диваци, които нахлуваха от близката улица.

Раоден залитна назад.

— Сейолин, не! Твърде много са!

За щастие хората на Сейолин бяха чули глъчката. Само след секунди Даше и трима други се присъединиха, за да отблъснат атаката. Биеха се в редица, за да блокират пътя към градината, и действаха с координацията на обучени войници.

Хората на Шаор бяха повече, но гневът им не можеше да се мери с бойните умения. Те нападаха поединично и бързо биваха посечени. Битката приключи след миг и оцелелите нападатели се разбягаха.

Сейолин почисти острието си внимателно, след което заедно с другите отдаде чест на Раоден.

Цялото сражение бе протекло толкова бързо, че принцът още не се бе осъзнал.

— Добра работа — каза само той.

Отстрани се чу изръмжаване. Галадон бе коленичил до обезглавеното тяло на първия нападател.

— Сигурно са чули, че имаме царевица — каза дуладелецът. — Горките руло.

Раоден кимна тъжно, взрян в повалените диваци. Четирима лежаха на земята и стискаха раните си, които щяха да са фатални, ако не бяха елантрисци. В момента само ги караха да стенат измъчено. Раоден почувства познато пробождане. Познаваше тази болка.

— Това не може да продължава — заяви тихо той.

— Не виждам как ще го спреш, суле — изсумтя Галадон. — Това са хора на Шаор. Дори той не може да ги контролира напълно.

Раоден поклати глава.

— Няма да спася жителите на Елантрис, за да се избиват по цял ден. Няма да изградя общество, основно на смъртта. Последователите на Шаор може да са забравили, че са хора, но аз не съм.

Галадон се намръщи.

— С Карата и Аанден имаше късмет. Шаор е друг случай, суле. У тези мъже не е останала и частица човечност. Не можеш да се разбереш с тях.

— Значи ще трябва да им върна разсъдъка — реши Раоден.

— И как ще го направиш, суле?

— Ще намеря начин.

Принцът коленичи до един от ранените. Стори му се, че го е срещал наскоро. Не беше сигурен, но май беше един от хората на Таан, с които се бяха сблъскали, когато осуети нападението на Даше.

Значи беше вярно. Стомахът на Раоден се сви. Част от последователите на Таан се бяха присъединили към него, но повечето отказаха. Според слуховете мнозина от тях бяха тръгнали към пазарския квартал, за да се влеят в бандата на Шаор. Не беше толкова странно. Все пак бяха следвали очевидно налудничавия Аанден. Обстановката в бандата на Шаор не беше много по-различна.

— Лорд Дух? — обади се колебливо Сейолин. — Какво да правим с тях?

Раоден погледна тъжно към повалените.

— Вече не представляват опасност за нас. Сложете ги при другите.

 

 

След успеха с Аанден и присъединяването на част от бандата му Раоден бе започнал нещо, което искаше да стори от самото начало.

Бе започнал да събира падналите елантрисци.

Прибираше ги от улици и канавки. Претърсваше здрави и рухнали сгради, търсеше всеки мъж, жена и дете, които се бяха предали на болката. Градът беше огромен, а хората му малко, но досега бяха открили стотици. Събираха ги във втората почистена от Кахар сграда. Голяма, просторна постройка, която първоначално възнамеряваше да използва за срещи. Хоедите пак щяха да страдат, но така поне нямаше да се валят в мръсотията.

А и нямаше да са сами. Раоден караше хората си да ги посещават. Обикновено имаше поне двамина, които се въртяха край тях, говореха им успокоително и полагаха грижи, доколкото бе възможно. Не беше кой знае какво, а и никой не издържаше за дълго край тях, но Раоден се убеждаваше, че е за добро. Спазваше собствения си съвет и посещаваше залата на падналите поне веднъж на ден. Струваше му се, че хоедите се подобряват. Все още стенеха, ръмжаха или гледаха с празен поглед, но по-шумните се бяха успокоили. Преди в залата се носеха болезнени писъци, а сега само тихи стонове и мърморене.

Раоден вървеше тъжно между тях, докато пренасяха един от посечените диваци.

Прибраха само четиримата ранени. Раоден бе наредил да изгорят обезглавения от Сейолин. По всичко личеше, че елантрисците умираха, когато бъдеха обезглавени. Поне очите им не мърдаха и не опитваха да говорят, щом главата се отделеше от тялото.

Раоден се заслуша в тихото мрънкане на хоедите.

— Красива, преди бях толкова красива…

— Живот, живот, живот, живот, живот…

— О, Доми, къде си? Кога ще се свърши? О, Доми…

Обикновено си налагаше да престане да ги слуша след няколко минути, иначе щяха да го подлудят, или по-лошо, да пробудят собствената му болка. Йен също бе там и се носеше над лежащите тела. Сеонът прекарваше много време в тази стая. Беше странно, но и някак подходящо.

Тъжната група излезе от залата, всеки потънал в собствените си мисли. Раоден зърна дупката в робата на Сейолин и възкликна:

— Ранен си!

— Няма нищо, милорд — отвърна безразлично Сейолин.

— Подобна скромност е чудесна навън, но не и тук. Приеми извиненията ми.

— Милорд — заговори сериозно Сейолин. — Това, че съм елантрисец, ме прави само по-горд от раната. Получих я, защитавайки нашите хора.

Раоден обърна измъчен взор към залата.

— Това те изпраща все по-близо…

— Не, милорд, не мисля така. Тези хора са се предали на болката, защото нямат цел. Мъчението им се дължи на липсата на смисъл да живеят. Тази рана боли, но болката ми напомня, че съм я получил с чест. Не мисля, че това е лошо.

Раоден изгледа стария войник с уважение. Навън човекът сигурно щеше да се пенсионира. В Елантрис изглеждаше като всички останали. Човек можеше да отгатне възрастта му само по мъдростта.

— Говориш мъдро, приятелю — каза Раоден. — Приемам саможертвата ти със смирение.

Разговорът им беше прекъснат от шляпане на крака по паважа. След миг се появи Карата. Краката й бяха омазани със слуз от улицата. Кахар щеше да се ядоса. Бе забравила да се избърше и сега внасяше мръсотия по чистите павета.

На Карата очевидно не й бе до това в момента. Тя огледа бързо групата да се увери, че никой не липсва.

— Чух, че Шаор ни е нападнал. Има ли жертви.

— Петима. Все от техните — отвърна Раоден.

— Трябваше да съм с вас — изруга тя. През последните дни коравата жена надзираваше местенето на нейните хора в района на църквата. Беше се съгласила, че обединената група ще е по-ефективна, а и районът на църквата бе по-чист. Странно, но никога не й бе хрумнала идеята да разчисти двореца. За повечето елантрисци слузта бе неделима част от живота.

— Имаш по-важни задачи — успокои я Раоден. — Пък и нямаше как да знаеш, че Шаор ще атакува.

Карата сви устни недоволно, но продължи с групата без повече приказки.

— Погледни, суле — усмихна се Галадон до него. — Нямаше да повярвам, че е възможно.

Раоден проследи погледа на дуладелеца. Таан беше коленичил на улицата и разглеждаше фреските по една ниска стена с детско изумление. Дебелият бивш барон беше изкарал последната седмица в систематизиране на всяка скулптура, резба и фреска около църквата. Според собствените му думи вече бе открил десетина нови техники. Промените у Таан бяха забележителни, както и липсата на интерес към водачество. Карата все още имаше респект в групата си — бе приела Раоден за началник, но бе запазила голяма част от властта си. От своя страна Таан изобщо се бе отказал да дава заповеди. Беше твърде зает с изследванията си.

Неговите хора, които бяха решили да се присъединят към Раоден, явно нямаха нищо против.

По думите на скулптора около трийсет процента от неговия „двор“ се бяха присламчили на групички към Раоден. Принцът се надяваше, че останалите са избрали да останат самостоятелни. Безпокоеше се при мисълта, че седемдесет процента от многочислената банда са се присъединили към Шаор. Разполагаше с хората на Карата, но нейната група поначало си беше най-малобройната, макар и най-ефективната от трите. Шаор разполагаше с най-много хора, но им липсваше единство и мотивация, за да атакуват останалите. Досега си изкарваха кръвожадността на случайните новодошли.

Но вече не. Раоден не приемаше договорки с диваците и нямаше да им позволи да измъчват невинните. Карата и Сейолин посрещаха всеки новодошъл и го отвеждаха в безопасност при Раоден. Хората на Шаор оставаха на сухо и вероятно нещата щяха да се влошат още повече.

Трябваше да направи нещо с тях. Но това бе проблем за друг ден. За момента възнамеряваше да се върне към проучванията си.

Щом стигнаха до храма, Галадон отново се зае със сеитбата, хората на Сейолин възобновиха патрулите, а Карата реши да се върне в двореца въпреки предишните си протести. Скоро останаха само Раоден и Сейолин.

Заради успиването и битката половината му ден бе минал, така че Раоден се зае решително с проучванията. Галадон се занимаваше с градината, Карата евакуираше двореца, а на него се падаше задачата да научи колкото се може повече за аондор. Все повече се убеждаваше, че древната магия на символите пази тайната за падането на Елантрис.

Пресегна се през отворен прозорец и взе книга от масата в стаята. Досега не беше извлякъл толкова полезна информация, колкото се надяваше. Книгата не беше ръководство с инструкции, а по-скоро обзор на странни и нежелани прояви на аондор. За съжаление беше изключително сложна. В нея се даваха примери какво не би трябвало да се случи, така че Раоден трябваше да прилага реверсивен метод, за да схване логиката.

Засега бе разбрал твърде малко. Очевидно аоните бяха само отправна точка, най-простите фигури, чието начертаване даваше ефект. Точно като разширения лечителски символ от детството му, истинската аондор започваше с базов аон и добавяне на допълнителни символи, предимно точки и черти. Тези допълнения бяха настройки за свиване или увеличаване фокуса на енергията. С подобно рисуване опитният лечител можеше да посочи кой крайник да бъде излекуван, по какъв начин и как точно да бъде отстранена инфекцията.

Колкото повече четеше, толкова повече разбираше, че аоните не са мистични символи. По-скоро бяха като математически изчисления. Всеки елантрисец можеше да рисува аони, потребни бяха само точна ръка и начално познание, но истинските майстори внасяха множество модификации и допълнения около централния аон, бързо и прецизно. За съжаление книгата предполагаше, че читателят има задълбочени познания в аондор, и не се спираше на началните методи. Малкото илюстрации бяха толкова сложни, че Раоден не можеше да каже кой е основният аон, без да погледне в текста.

— Само да беше обяснил какво значи „да се канализира дор“! — възкликна той, изгубил търпение при един особено дразнещ пасаж, в който фразата се повтаряше непрекъснато.

— Дор ли, суле? — обърна се Галадон, отклонявайки внимание от сеитбата. — Звучи като дуладелски термин.

Раоден се надигна. В книгата „дор“ не беше отбелязан с аон, а с фонетична транскрипция. Сякаш наистина думата идваше от чужд език.

— Галадон, прав си! — извика той. — Изобщо не е на аонски.

— Разбира се. Не може да е аон. Има само една гласна.

— Това е доста простичко обяснение, приятелю.

— Но е вярно. Коло?

— Да. Предполагам, че е така — съгласи се Раоден. — Това не е важно. Въпросът е в „дор“. Какво значи тази дума?

— Ами, ако е същата дума, има връзка с джескер.

— Какво общо имат мистериите с това? — попита Раоден подозрително.

— Долокен, суле! — изруга Галадон. — Казах ти, че джескер и мистериите не са едно и също! Това, което в Опелон наричат джескерски мистерии, има по-малко общи неща с дуладелската религия и от Шу-Кесег.

— Разбрах — вдигна ръце Раоден. — Кажи ми за дор.

— Трудно е за обяснение, суле — въздъхна Галадон и се облегна на импровизирания плуг, който се състоеше от кол и няколко камъка. — Дор е невидимата енергия, която е във всичко, но не може да бъде докосната. Не влияе на нищо, но контролира всичко. Защо текат реките?

— Защото водата се притегля надолу, както и всичко останало. Ледът в планините се топи и трябва да отиде някъде.

— Правилно — кимна Галадон. — Но въпросът е друг. Какво кара реките да искат да текат?

— Не знаех, че им е необходима причина.

— Но е така и дор е тяхната мотивация. Според джескер само хората имат способността или проклятието да не виждат дор. Знаеш ли, че ако отгледаш едно птиче без родителите му, в къщата си, то пак ще се научи да лети?

Раоден сви рамене.

— Как се учи, суле? Кой му обяснява?

— Дор ли? — попита колебливо Раоден.

— Точно така.

Раоден се усмихна. Обяснението беше твърде религиозно-мистично, за да е от полза. Но след това се сети за съня си и спомените за отдавнашните събития. Когато лечителката рисуваше аона, сякаш зад пръста й се появяваше цепнатина във въздуха. Раоден все още усещаше хаотичната енергия зад тази цепнатина. Масивната сила, която си пробиваше път чрез аона към него. Искаше да го погълне, да го пречупи, докато не стане част от нея. Внимателно конструираният аон бе канализирал тази енергия в приложима форма, така че да излекува крака на Раоден, а не да го унищожи.

Тази сила си беше реална. Имаше я и в аоните, които рисуваше, макар да бе слаба.

— Това е то… Галадон, ето затова сме още живи!

— Какво се раздрънка, суле? — Галадон вдигна търпеливо поглед от работата си.

— Ето затова продължаваме да живеем, макар телата ни да не работят вече! — развълнува се Раоден. — Не разбираш ли? Ние не ядем, но имаме енергия да се движим. Има някаква връзка между дор и елантрисците. Тя храни телата и ни дава енергия да оцеляваме.

— Но защо не ни дава достатъчно, та сърцата да бият и кожата да не посивява? — попита със съмнение Галадон.

— Защото е съвсем малко — обясни Раоден. — Аондор не работи. Енергията, която е задвижвала града, е намаляла до минимум. Но важното е, че не е изчезнала. Все още можем да рисуваме аони, макар да са слаби и да не правят нищо. Разумът ни продължава да работи, макар че телата са се предали. Просто трябва да намерим начин да върнем пълната й сила.

— О, само това ли? — погледна го насмешливо Галадон. — С други думи, трябва да поправим счупеното.

— Предполагам — отговори сериозно Раоден. — Важното е да осъзнаем, че между нас и дор има връзка. Не само това. Би трябвало да има връзка между самата земя и дор.

Галадон се намръщи.

— Защо мислиш така?

— Защото аондор се е развила само в Арелон. Според текста, колкото повече се отдалечаваш от Елантрис, толкова по-слаба е мощта му. Освен това шаод взима само арелонци. Е, понякога взима и теодци, но само ако по това време живеят в Арелон. Хм, и по някой дуладелец явно.

— Не бях забелязал.

— Има връзка между земята, населението и дор, Галадон. Не съм чувал фьорденец да бъде взет от шаод, без значение колко дълго е живял в Арелон. Дуладелците са смесена раса, наполовина джиндосци, наполовина аонци. Къде се намираше фермата ти.

— В северната част, суле — намръщи се приятеля му.

— Тоест на границата с Арелон — обяви триумфално Раоден. — Има нещо общо със земята и с родството ни.

Галадон сви рамене.

— Може и да има смисъл, но аз съм прост фермер, суле. Какво разбирам от такива работи?

Раоден изсумтя и реши да не реагира на този коментар.

— Но защо? Каква е връзката? Може би фьорденците са прави и наистина Арелон е прокълнат.

— Гради колкото си искаш хипотези, суле — каза Галадон и се обърна, за да възобнови работата си. — Но не виждам никакъв емпиричен материал.

— Добре. Ще спра да правя хипотези веднага щом ми кажеш откъде един прост фермер, знае думата „емпиричен“?

Галадон не отговори, но Раоден бе сигурен, че е чул тихото му кискане.