Брандън Сандърсън
Елантрис (20)

18.

Дилаф изглеждаше някак разсеян, когато влезе през вратата. След това зърна елантрисеца, седящ на стол пред бюрото на Хратен. Шокът почти щеше да го убие.

Хратен се усмихна. Дилаф беше затаил дъх, очите му се пулеха, а лицето придобиваше цвета на бронята на гьорна.

— Хругат Джа! — извика изненадано Дилаф, прибягвайки до фьорденската ругатня.

Хратен сбърчи вежди при това избухване. Не заради обидата, а от смайване, че това са първите думи на Дилаф. Артетът явно наистина бе потънал дълбоко във фьорденската култура.

— Поздрави Дирен, артет. — Хратен посочи към черно-сивото лице на елантрисеца. — И бъди така добър да не използваш името на Джадет като ругатня. Това е един фьорденски навик, който ми се иска да не беше възприемал.

— Елантрисец!

— Да — потвърди Хратен. — Много добре, артет. И не, не можеш да го изгориш на клада.

Хратен се облегна леко назад и се усмихна, докато Дилаф се мръщеше на елантрисеца. Беше го извикал, знаейки напълно каква реакция ще получи, и се чувстваше малко виновен. Това все пак не можеше да му попречи да се наслади на момента.

Накрая Дилаф го изгледа жлъчно, макар че бързо маскира погледа си с трудно наложено подчинение.

— Защо той е тук, хроден?

— Реших, че ще е добре да опознаем лицето на врага, артет. — Хратен се надигна и отиде до уплашения елантрисец. Естествено, двамата жреци говореха на фьорденски. Мъжът ги гледаше объркано, а в очите му се мяркаше животински страх.

Хратен клекна и огледа демона си.

— Дилаф, всичките ли са плешиви? — попита той заинтригувано.

— В началото не — отвърна артетът кисело. — Имат си коса, когато коратските кучета ги подготвят за влизане в града. Кожата също е по-бледа.

Хратен посегна и докосна бузата на мъжа. Кожата му беше груба и грапава.

Елантрисецът го гледаше уплашено.

— Тези черни петна са характерни, нали?

— Това е първият знак, хроден — отвърна Дилаф по-спокойно. Или беше свикнал със съществото, или първичният изблик на омраза бе преминал в търпеливо, тлеещо отвращение. — Обикновено се случва през нощта. Когато прокълнатият се събуди, по тялото му има тъмни петна. Кожата им добива сиво-кафяв оттенък след време, като на този тук.

— Като кожата на балсамиран труп — отбеляза Хратен. Беше посещавал няколко пъти университета в Сворден и знаеше, че пазят тела за обучение.

— Много подобно — съгласи се тихо Дилаф. — Кожата не е единственият знак, хроден. Вътрешностите им също са изгнили.

— Откъде знаеш?

— Сърцата им не бият. И умовете им не работят. Има истории от началните дни, преди всички да бъдат хвърлени в града. За няколко месеца изпадат в кома. Едва помръдват и само стенат от болка.

— Болка ли?

— Болката на душите им, които Джадет изгаря — обясни Дилаф. — Натрупва се в тях, докато не погълне съзнанието им. Това е тяхното наказание.

Хратен кимна и загърби елантрисеца.

— Не трябваше да го пипате, хроден — каза Дилаф.

— Нали сам каза, че Джадет ще защити вярващите. Защо да се страхувам?

— Доведохте злото в храма, хроден.

Хратен изсумтя.

— Дилаф, знаеш, че в тази сграда няма нищо свято. В страна, която не се е посветила на Шу-Дерет, не може да се освещава земя.

— Разбира се — съгласи се Дилаф. В очите му се разгаряше възбуда.

Този поглед започна да изнервя Хратен. Може би щеше да е добре да съкрати престоя на артета в тази стая.

— Извиках те, защото искам да направиш приготовленията за литургията довечера. Аз съм зает. Искам да разпитам този елантрисец.

— Както наредите, хроден. — Дилаф продължаваше да гледа към съществото.

— Свободен си, артет — каза твърдо Хратен.

Дилаф изръмжа тихо и излезе от стаята, за да изпълни заръките.

Хратен се обърна към елантрисеца. Съществото не изглеждаше безумно, както твърдеше Дилаф. Капитанът на стражата, който го бе довел, даже бе споменал името му, което намекваше, че може да говори.

— Разбираш ли ме, елантрисецо? — попита Хратен на аонски.

Дирен се сепна, след което кимна.

— Интересно — усмихна се Хратен.

— Какво искате от мен? — попита мъжът.

— Само да отговориш на няколко въпроса. — Хратен отиде до бюрото си и седна. Продължи да изучава съществото с любопитство. Никога не беше виждал подобна болест.

— Имате ли… имате ли храна? — попита елантрисецът. В очите му проблесна дива искра при тези думи.

— Обещавам, че ако отговориш на въпросите ми, ще те върна в Елантрис с кошница, пълна с хляб и сирене.

Това привлече вниманието на елантрисеца и той кимна отривисто.

Значи е гладен. Какво беше казал Дилаф? Че няма сърцебиене? Може би болестта засягаше метаболизма. Сърцата биеха толкова бързо, че бе невъзможно да се долови пулс, и това някак засилваше апетита?

— Дирен, с какво се занимаваше, преди да те хвърлят в града?

— Бях селянин, милорд. Работех в плантация Аор.

— От колко време си елантрисец?

— Вкараха ме през есента — отвърна Дирен. — Седем месеца? Осем? Вече не броя…

Значи предположението на Дилаф, че съществата изпадаха в кома след няколко месеца, беше неправилно. Хратен се замисли каква ли полезна информация можеше да извлече от този мъж.

— Как е в Елантрис? — попита жрецът.

— Ужасно, милорд. — Дирен сведе поглед — Има банди. Ако навлезеш в територията им, те гонят и може да те наранят. Никой не го обяснява на новодошлите. Ако си невнимателен, може да се озовеш на пазара… Това е лошо. А има и нова банда. Така казаха някои познати. Четвърта банда, по-могъща от останалите.

Банди. Това намекваше за поне примитивно общество. Хратен се намръщи. Ако бандите наистина бяха толкова жестоки, може би можеше да ги използва като пример за свракис пред последователите си. Но докато говореше с послушния Дирен, той реши, че е по-добре да ги заклеймява от разстояние. Ако част от елантрисците бяха безобидни като това същество, жителите на Кае щяха да се разочароват от подобни демони.

С напредването на разпита Хратен осъзна, че Дирен не знае много повече. Не можеше да обясни какво е шаод, защото му се бе случил през нощта. Твърдеше, че е мъртъв, каквото и да значеше това, и че раните му не заздравяват. Дори показа на Хратен няколко охлузвания. Раната не кървеше и Хратен реши, че кожата просто не е зараснала добре.

Дирен не знаеше нищо за елантриската магия. Твърдеше, че е виждал как другите правят магически рисунки във въздуха, но нямаше понятие как. Знаеше само, че е гладен, много гладен. Повтори това на няколко пъти, както и че се бои от бандите.

Хратен беше доволен, че е научил това, което искаше. Елантрис беше жестоко място, но разочароващо с човешките си методи. Той повика капитана на стражата.

Мъжът влезе и се поклони сервилно. Носеше дебели ръкавици и изръчка елантрисеца от стола му с дълга пръчка. Капитанът прие нетърпеливо кесията с монети и обеща на Хратен, че ще купи на съществото кошница с храна. След това подкара затворника си през вратата, разминавайки се с Дилаф. Артетът изгледа разочаровано как плячката му си заминава.

— Всичко готово ли е? — попита Хратен.

— Да, хроден. Хората вече започнаха да пристигат.

— Добре. — Хратен се облегна назад и сплете пръсти замислено.

— Нещо притеснява ли ви, хроден?

Гьорнът поклати глава.

— Просто планирам тазвечерната проповед. Мисля, че е време за следващата стъпка от плана ни.

— Следващата стъпка ли, хроден?

Хратен кимна.

— Мисля, че вече установихме позицията си към Елантрис. Хората винаги ще намерят демони около себе си, особено ако им дадеш необходимата мотивация.

— Да, хроден.

— Артет, не забравяй, че нашата омраза има цел.

— Тя обединява последователите ни и им дава общ враг.

— Точно така. — Хратен облегна лакти на бюрото. — Но има и друга цел. Не по-малко важна. След като дадохме на хората нещо за мразене, трябва да изградим връзка между Елантрис и нашите врагове.

— Шу-Корат — усмихна се зловещо Дилаф.

— Отново си прав. Коратските жреци подготвят новите елантрисци. Те са в основата на милостта, която тази страна оказва на падналите богове. Ако намекнем, че коратската толерантност прави от жреците симпатизанти, омразата на хората към Елантрис ще се пренасочи към Шу-Корат. Техните жреци ще имат два варианта. Или да приемат нашите обвинения, или да се присъединят към нас срещу Елантрис. Ако изберат първото, народът ще се обърне срещу тях. Ако направят второто, ще попаднат под теологичния ни контрол. След това с няколко прости трика ще ги накараме да се изложат, така ще изглеждат безсилни и незначителни.

— Чудесно — каза Дилаф. — Но ще стане ли достатъчно бързо? Имаме толкова малко време.

Хратен се сепна и изгледа усмихнатия артет. Откъде знаеше за крайния срок? Нямаше как, сигурно просто предполагаше.

— Ще се получи. Монархията е нестабилна, а религията разклатена и хората търсят ново водачество. Шу-Дерет ще е като скала сред подвижните пясъци.

— Чудесна аналогия, хроден.

Хратен не можеше да разбере дали Дилаф му се подиграва, или говори сериозно.

— Артет, имам задача за теб. Искам ти да направиш връзката на днешната литургия. Да настроиш хората срещу Шу-Корат.

— Няма ли да го сторите вие?

— Аз ще говоря втори и ще им предложа логика. Ти разпалваш страстите, а недоверието към Шу-Корат трябва да се зароди в сърцата им.

Дилаф кимна и наведе глава в знак, че приема задачата. Хратен махна с ръка, показвайки, че разговорът е приключил, и артетът отстъпи, като затвори вратата зад себе си.

 

 

Дилаф говореше с характерния си фанатизъм. Бе се покачил на подиум извън храма, защото вече се събираха твърде много хора. Топлите пролетни вечери бяха подходящи за подобни прояви, а залезът и факлите създаваха чудесна комбинация от светлина и сянка.

Хората го слушаха напрегнато, макар че често се повтаряше. Хратен се подготвяше за службите с часове, като смесваше внимателно повторението за затвърждаване и оригиналността за поддържане на интереса.

Дилаф пък просто говореше. Нямаше значение, че повтаря все същите заклеймявания към Елантрис и монотонните възхвали на империята на Джадет. Хората го слушаха. След първата седмица Хратен успя да заглуши собствената си завист и я замени с гордост.

Докато слушаше проповедта на артета, той се поздрави за неговата ефективност.

Дилаф се придържаше към указанията му. Започна с нормалните хули към Елантрис, после смело започна да сипе обвинения към Шу-Корат. Тълпата се водеше по него и позволяваше емоциите й да бъдат пренасочени. Всичко се развиваше по плана на Хратен, нямаше нужда да изпитва завист. Гневът на артета бе като река, отклонена от Хратен към тълпата. Дилаф имаше талант, но Хратен бе майсторът зад него.

Поне така си мислеше, докато артетът не го изненада. Церемонията се развиваше добре и гневът на Дилаф насаждаше у тълпата омраза към всичко коратско. Но това се промени, когато Дилаф се върна отново на Елантрис. В началото Хратен не се усети. Дилаф имаше навика да се отплесва в проповедите.

— Внимавайте! — извика внезапно Дилаф. — Вижте свракис! Вижте очите му и намерете форма за вашата омраза! Разпалете огъня на Джадет, който гори във всички ви!

Хратен се смрази. Дилаф махна към единия край на сцената, където внезапно лумнаха две факли. Елантрисецът Дирен беше вързан за кол и стоеше с наведена глава. По лицето му имаше нови рани.

— Вижте врага! — изпищя Дилаф. — Вижте го! Той не кърви! Във вените му няма кръв, а сърцето в гърдите не бие. Нали философът Грондкест казва, че хората са равни, защото всички са свързани от кръвта? Ами тези, които нямат кръв? Как да ги наречем?

— Демони! — извика някой от тълпата.

— Дяволи!

— Свракис! — изкрещя Дилаф.

Хората се разпалиха и започнаха да крещят обвинения към окаяната жертва. Елантрисецът изпищя диво, животински. Нещо в него се беше променило. При разговора с Хратен отговорите му бяха неохотни, но ясни. Сега в очите нямаше разум, а само болка. Гласът му стигна до Хратен през виковете на тълпата.

— Унищожете ме! — молеше съществото. — Спрете болката! Унищожете ме!

Гласът изтръгна Хратен от вцепенението. Мигновено осъзна нещо: не можеше да позволи на Дилаф да убие този елантрисец пред публиката. Веднага си представи как тълпата ще се разбеснее и ще изгори създанието в пристъп на масова ярост. Това щеше да провали всичко. Ядон не би позволил публична екзекуция, дори когато жертвата бе от Елантрис. Миришеше твърде много на хаоса отпреди десет години, който беше съборил предишното управление.

Хратен седеше отстрани на подиума заедно с другите жреци. Тълпата напираше към сцената, а Дилаф стоеше отпред, разперил ръце.

— Трябва да бъдат унищожени! — пищеше артетът. — Всичките! Пречистени от свещения огън!

Хратен скочи на подиума.

— И така ще стане! — извика той, прекъсвайки дребния жрец.

Дилаф млъкна. Обърна се и кимна към един от другите свещеници, който държеше факла. Сигурно си мислеше, че Хратен не може да попречи на екзекуцията, без да подрони собствения си авторитет пред тълпата.

„Не и този път, артет. Няма да ти позволя да правиш, каквото си искаш.“

Не можеше да противоречи на Дилаф, защото иначе щеше да покаже, че в редиците им има разцепление.

Но можеше да изопачи думите му. А това беше една от основните му специалности.

— Но с какво ще помогне това? — извика той, опитвайки да заглуши шумната тълпа. Хората се бутаха напред в очакване на екзекуцията и сипеха проклятия по елантрисеца.

Хратен стисна зъби, избута Дилаф и взе факлата от ръцете на другия жрец. Чу как Дилаф изсъска раздразнено, но не му обърна внимание. Ако не овладееше тълпата, тя щеше да се втурне и да се разправи лично с елантрисеца.

Хратен протегна факлата и започна да я размахва ритмично, карайки хората да вият от удоволствие.

Постепенно между виковете започна да настъпва тишина.

— Пак ви питам, хора! — извика той, когато тълпата замълча, подготвяйки се за нов крясък.

Хората се заковаха.

— Какво добро ще ни донесе убийството на това същество?

— Това е демон! — изкрещя някой от тълпата.

— Да! — съгласи се Хратен. — Но вече е измъчен. Лично Джадет го е проклел. Чуйте как моли за смъртта си! Това ли искате да направим? Да изпълним желанието му?

Хратен изчака напрегнато. Някои от хората викаха по навик, но други се замисляха. Настъпи объркване и част от напрежението се стопи.

— Свракисите са наши врагове — заговори той овладяно, а гласът му доби твърдост, вместо плам. Думите му продължиха да успокояват тълпата. — Но не е наша работа да ги наказваме. Това е дело на Джадет! Ние имаме други задачи. Това същество, този демон е нещото, към което коратските свещеници настояват да изпитвате жалост! Чудите се защо Арелон е беден в сравнение с източните нации? Заради коратските глупости. Затова ви липсват богатствата и благополучието на Джиндо и Сворден. Коратите са твърде благи. Не е наша работа да унищожим това същество, но не е наша работа и да се грижим за него! Не трябва да ги съжаляваме и да ги търпим да живеят в толкова величествен и богат град като Елантрис.

Хратен загаси факлата и махна на жреца да стори същото с онези, осветяващи бедния елантрисец. Светлината изчезна, съществото се скри от поглед и тълпата почна да се укротява.

— Запомнете — продължи гьорнът. — Коратите се грижат за елантрисците. Дори сега се дърпат, когато ги попитате дали тези създания са демони. Страх ги е, че градът ще се върне към старата си слава, но ние знаем. Знаем, че Джадет ги е прокълнал. Няма милост за прокълнатите! Шу-Корат е причина за вашите беди. Религията поддържа и закриля Елантрис. Няма да се отървете от проклятието, докато коратските жреци имат власт в Арелон. Затова вървете! Кажете на приятелите си какво научихте и ги накарайте да отрекат коратската ерес!

Настъпи тишина. Хората завикаха одобрително, насочили недоволството си в друга посока. Хратен ги гледаше внимателно, докато не започнаха да се разпръсват. Омразата им почти бе преминала. Хратен въздъхна с облекчение. Нямаше да има нощни нападения над коратски жреци и храмове. Речта на Дилаф беше твърде бърза и страстна, за да нанесе трайни щети. Беше успял да предотврати бедствието.

Хратен се обърна и погледна към Дилаф. Артетът бе слязъл от сцената, щом изгуби контрол, и сега гледаше как тълпата се разотива с видим гняв.

Искаше да превърне всички в яростни фанатици по свое подобие. Но омразата им щеше да премине бързо, беше моментна. Хората имаха нужда от повече. Трябваше им знание, не само истерия.

— Артет — повика го Хратен сурово. — Трябва да поговорим.

Жрецът сведе гневния си поглед и кимна. Елантрисецът продължаваше да пищи за смърт. Хратен махна на двама други свещеници.

— Вземете създанието и елате в градината.

Сетне се обърна към Дилаф и кимна към портата в дъното на деретския храм. Артетът се подчини и тръгна към градината. Хратен го последва, подминавайки объркания капитан на стражата.

— Милорд? — обади се мъжът. — Младият жрец ме настигна, преди да се върна в града. Каза, че искате съществото обратно. Сгреших ли?

— Няма нищо — отвърна учтиво Хратен. — Връщай се на служба. Ние ще се погрижим за елантрисеца.

 

 

Елантрисецът посрещна пламъците с желание въпреки ужасната болка, която сигурно причиняваха. Дилаф стоеше отстрани и гледаше трескаво, макар ръката на Хратен да бе пуснала факлата върху полятото с масло същество.

Хратен гледаше как мъжът гори, а болезнените крясъци постепенно бяха заглушени от бушуващия огън. Тялото гореше лесно, твърде лесно.

Гьорнът почувства лека вина, че е предал Дирен, макар да бе глупаво. Елантрисецът може би не беше дявол, но със сигурност бе прокълнат от Джадет. Хратен не му дължеше нищо.

Въпреки това съжаляваше, че изгаря съществото. За нещастие побоят на Дилаф явно го бе подлудил и нямаше как да го върнат в града в това състояние. Пламъците бяха единственият избор.

Хратен гледаше очите на клетника, докато огънят не го погълна напълно.

— Пламтящият огън на недоволството на Джадет ще ги прочисти — прошепна Дилаф, цитирайки „До-Дерет“.

— Само Джадет може да съди, чрез единствения си слуга, вирн — отвърна Хратен с друг пасаж от същата книга. — Не трябваше да ме принуждаваш да убивам това същество.

— Беше неизбежно — заяви Дилаф. — Всички трябва да се преклонят пред волята на Джадет, а той повелява Елантрис да изгори. Просто следвах съдбата.

— Почти изтърва тълпата от контрол с крясъците си, артете — озъби се Хратен. — Бунтът трябва да бъде внимателно планиран и изпълнен, иначе ще се обърне срещу създателите си, а не само срещу враговете им.

— Аз… увлякох се. Но убийството на един елантрисец нямаше да предизвика безредици.

— Не знаеш това. А и какво щяхме да правим с Ядон?

— Че той защо би бил против? — учуди се Дилаф. — Според собствените му заповеди избягалите елантрисци могат да бъдат изгаряни. Никога не би се застъпил за тях.

— Но може да се опълчи срещу нас! Не биваше да показваш това същество на службата.

— Хората заслужават да знаят какво трябва да мразят.

— Хората още не са готови — скастри го сурово Хратен. — Трябва да държим омразата им под контрол. Ако започнат безредици в града, Ядон ще спре проповедите ни.

Дилаф присви очи.

— Говорите като че ли опитвате да избегнете неизбежното, хроден. Вие подклаждате омраза, нима ще отречете отговорността си за смъртта, която тя ще предизвика? Омразата и недоволството не могат да останат под контрол за дълго, все някъде ще намерят отдушник.

— Но това ще стане, когато поискам аз — заяви студено Хратен. — Наясно съм с отговорността, артет, макар да се съмнявам дали ти я разбираш. Преди малко каза, че убийството на този елантрисец е по волята на Джадет, а ти просто си следвал съдбата, извивайки ми ръцете. Е, кое ще е вярно? Смъртта, която ще предизвикам, мое дело ли ще е, или Божия воля? Как ти ще си невинен служител, а аз трябва да поема пълна отговорност за жителите на този град?

Дилаф издиша шумно. Знаеше, че е победен. Поклони се учтиво и влезе в храма.

Хратен го изгледа с нарастващ гняв. Действията на Дилаф бяха глупави и импулсивни. Дали се опитваше да подрони властта на Хратен, или просто действаше с фанатична страст? Ако беше второто, то безредиците бяха по вина на Хратен. Точно той се чувстваше горд по-рано колко полезен инструмент е създал от Дилаф.

Гьорнът поклати глава и въздъхна. Тази вечер бе победил, но напрежението между двамата растеше. Не можеха да си позволят открити спорове. Слуховете за разцепление сред деретите щяха да подронят авторитета им.

Даде си сметка обаче, че трябва да предприеме нещо за артета. Дилаф започваше да се превръща в пречка.

Взе решение и се приготви да тръгва. Очите му попаднаха на овъглените останки на елантрисеца. Не можа да удържи потръпването.

Доброволното приемане на пламъците връщаше някои спомени, които отдавна се бе опитал да прогони. Спомени за болка, жертва и смърт.

Спомени за Дакор.

Той загърби изпепелените кости и влезе в храма. Имаше още работа тази вечер.

 

 

Сеонът се издигна от кутията си, подчинявайки се на командата на Хратен. Гьорнът се смъмри наум. Използваше създанието за втори път в рамките на седмица. Не биваше да разчита прекалено на сеона. Но нямаше друг начин да изпълни целта си. Дилаф беше прав: времето беше оскъдно. Беше прекарал две седмици в Арелон, както и една преди това в път. Оставаха му само седемдесет дни и въпреки числеността на тълпата тази вечер бе покръстил съвсем малка част от нацията.

Само един факт му даваше надежда. Арелонската аристокрация беше концентрирана в Кае. Да се стои извън двора, бе политическо самоубийство. Ядон даваше и взимаше титлите с охота и аристокрацията трябваше да се върти около него, за да поддържа позициите си. Вирн нямаше да се интересува дали Хратен е покръстил населението. Ако аристокрацията се преклонеше, държавата щеше да се смята за деретска.

Гьорнът имаше шанс, но го чакаше много работа. Мъжът, на когото се обаждаше, имаше важна задача. Той не беше гьорн, което правеше употребата на сеон доста необичайна. Но пък вирнът не беше забранил изрично свързването с други хора и Хратен действаше рационално.

Сеонът се задейства и скоро в светлината му се появи ушатото мише лице на Фортон.

— Кой е? — попита мъжът на фьорденски диалект, който се употребяваше в Хровел.

— Аз съм, Фортон.

— Милорд Хратен? — възкликна изненадано събеседникът му. — Милорд, отдавна не сме се чували.

— Знам, Фортон. Добре ли си?

Мъжът се засмя, но смехът му бързо премина в хриптене. Фортон имаше хронична кашлица, причинена според Хратен от различните вещества, които обичаше да пуши.

— Разбира се, милорд — отвърна Фортон и се изкашля. — Кога не съм бил добре?

Фортон винаги беше доволен от живота, вероятно точно заради различните вещества, които пушеше.

— Какво да направя за вас?

— Имам нужда от един от твоите еликсири.

— Разбира се, разбира се. С какви свойства да е?

Хратен се усмихна. Фортон беше несравним гений и затова бе склонен да търпи ексцентричността му. Мъжът не само имаше сеон, но и беше страстен последовател на мистериите — дегенерирала форма на джескерската религия, срещана в провинциалните райони. Хровел беше официално деретски, но по-голямата част от страната беше пълна с примитивни малки селца, които се контролираха трудно.

Много от селяните участваха с еднакъв устрем в деретските служби и в среднощните церемонии на мистериите. Самият Фортон беше мистик, но винаги се правеше на истински дерет, когато говореше с Хратен.

Гьорнът обясни какво иска и Фортон го повтори. Мъжът беше често дрогиран, но имаше талант в смесването на отвари, отрови и еликсири. Хратен не познаваше втори като него из Сикла. Една от отварите му бе излекувала Хратен, след като веднъж бе отровен от политически съперник. Смяташе се, че за бавнодействащата отрова няма антидот.

— Няма проблем, милорд — обеща Фортон с плътния си диалект. Въпреки че общуваше с хровелци от години, Хратен все още ги разбираше трудно. Беше сигурен, че повечето не подозираха, но във Фьорден съществуваше истинска и чиста форма на езика им.

— Добре.

— Да. Само трябва да смеся две формули, с които вече разполагам — продължи Фортон. — Колко ще ви трябва.

— Поне две дози. Ще ти платя обичайната цена.

— Истинското ми заплащане е знанието, че служа на Джадет — отвърна набожно човекът.

Хратен удържа пристъпа на смях. Знаеше, че жителите на Хровел са оплетени в мистериите. Бяха неприятна форма на вероизповедание, смесица от няколко религии с отклонения като жертвоприношения и ритуали за плодовитост, за да ги направят по-привлекателни. Но с Хровел щеше да се занимава друг път. Хората се подчиняваха на вирна и бяха твърде политически незначителни, за да представляват проблем за Фьорден. Разбира се, душите им бяха в сериозна опасност. Джадет не бе склонен да прощава на невежите.

Друг път, повтори си Хратен. Друг път.

— Кога ще ви трябва тази отвара? — попита мъжът.

— В това е проблемът, Фортон. Трябва ми незабавно.

— Къде сте?

— В Арелон.

— Браво. Милорд най-сетне е решил да покръсти тези неверници.

— Да. — Хратен се усмихна леко. — Твърде дълго търпяхме тези арелонци.

— Ваша милост не можеше да е по-далече. Дори да приготвя отварата тази нощ и да я пратя утре, пак ще пътува поне две седмици.

Хратен се намръщи, но нямаше друга възможност.

— Действай, Фортон. Ще ти се отплатя за припряността.

— Истинският последовател на Джадет ще стори всичко за империята Му, милорд.

Човекът поне познаваше деретската доктрина.

— Има ли нещо друго, милорд? — попита Фортон и се изкашля леко.

— Не. Захващай се за работа и прати отварата колкото се може по-бързо.

— Да, милорд. Започвам веднага. Търсете ме по всяко време.

Хратен се намръщи. Беше забравил за заблудата. Познанията на Фортон не бяха чак толкова всеобхватни. Той не знаеше, че гьорнът разполага със сеон, и си мислеше, че Хратен се моли на Джадет, а Бог предава думите му чрез създанията. Сякаш Бог Джадет се занимаваше с пощенски услуги.

— Лека нощ, Фортон. — Хратен прикри недоволството в гласа си.

Фортон беше наркоман, еретик и лицемер, но си оставаше безценен източник. Гьорнът беше решил отдавна, че щом Джадет търпи слугите му да използват сеони, не би възразил и ако Хратен използва хора като Фортон.

Все пак Джадет бе създал всички хора, дори еретиците.