Брандън Сандърсън
Елантрис (18)

16.

Веднъж Раоден бе опитал да освободи Йен. Тогава беше още малък и невеж, но изпълнен с добри намерения. Тъкмо беше учил за робството и по някаква причина си бе втълпил, че сеоните са държани против волята им. В него ден се беше разплакал пред Йен и бе настоял сеонът да приеме свободата си.

— Но аз съм свободен, млади господарю — бе отвърнал Йен на плачещото момче.

— Не си — бе възразил Раоден. — Ти си роб и правиш каквото ти кажат.

— Правя го, защото го искам, Раоден.

— Защо? Не желаеш ли да си свободен?

— Искам да служа, млади господарю — бе отвърнал Йен, пулсирайки потвърдително. — Моята свобода е да бъда тук, с теб.

— Не разбирам.

— Гледаш на всичко с очите на човек, млади господарю — бе отвърнал Йен с мъдрия си глас. — Виждаш ранг и различия. Подреждаш света, така че всичко да получи място под или над теб. За сеоните не съществува горе и долу, за нас са важни хората, които обичаме.

— Но на теб дори не ти плащат! — бе се троснал Раоден.

— Напротив, млади господарю. Плащат ми с бащина гордост и майчина любов. С удоволствието да те гледам как растеш.

Бяха минали години, преди Раоден да разбере напълно думите му, но ги бе запомнил завинаги. Докато слушаше безбройните коратски церемонии за обединяващата сила на любовта, бе започнал да гледа на сеоните по нов начин. Не като на слуги или дори приятели, а като нещо по-дълбоко и могъщо. Сякаш бяха проявление на Доми, отражение на божията любов. Чрез службата си те бяха много по-близо до небесата, отколкото предполагаемите им господари можеха да разберат.

— Най-сетне си свободен, приятелю — каза Раоден с тъжна усмивка, докато гледаше как Йен кръжи наоколо. Все още не можеше да предизвика никаква реакция у сеона, макар че Йен сякаш предпочиташе да се навърта край него. Каквото и да бе сторил шаод, не бе отнел само гласа му. Явно самият му разсъдък бе рухнал. — Мисля, че знам какво му има — обърна се към Галадон, който стоеше в близката сянка. Двамата бяха на един покрив, намиращ се на няколко сгради встрани от църквата. Кахар ги бе помолил да освободят обичайния си кабинет. Старецът чистеше яростно, откакто се бе присъединил към групата им, и бе време за финалния напън. Тази сутрин бе изгонил всички присъстващи настойчиво, за да може да привърши.

Галадон вдигна очи от книгата.

— На кого? На сеона ли?

Раоден кимна. Лежеше по корем до ръба и продължаваше да гледа към Йен.

— Аонът му е непълен.

— Йен — произнесе замислено Галадон. — Значеше лечение, коло?

— Точно така. Само че сега аонът му е непълен. Линиите са прекъснати, а на места цветовете са избледнели.

Галадон изръмжа, но не каза нищо. Той не се интересуваше чак толкова от аони и сеони. Раоден погледа към Йен още малко и се върна към книгата за аондор. Не можа да се задълбочи в четенето, защото Галадон реши да подхване своя тема.

— Какво ти липсва най-много, суле? — попита дуладелецът замислено.

— Най-много? От външния свят ли?

— Коло — потвърди Галадон. — Какво щеше да вземеш със себе си тук, ако можеше.

— Не знам. Не съм се замислял, а ти?

— Къщата ми — отвърна Галадон, отдаден на спомени. — Сам си я построих, суле. Отсякох всяко дърво, сложих всяка дъска, заковах всеки пирон. Беше красива. Никой палат не може да се сравни с труда на двете ти ръце.

Раоден кимна, представяйки си къщата. Какво ли свое притежание желаеше толкова силно? Като син на крал имаше много неща. Отговорът, който му хрумна, изненада дори него.

— Писма. Щях да взема едни писма.

— Писма ли, суле? — явно и приятелят му не очакваше такъв отговор. — От кого?

— От едно момиче.

Галадон се засмя.

— Жена, суле? Не си представях, че си романтик.

— Само защото не подсмърчам жално като герой от дуладелските ви романси, не значи, че не мисля за тези неща.

Галадон вдигна ръце в защитен жест.

— Не се прави на Делусе Ду, суле. Просто съм изненадан. Кое е това момиче?

— Щях да се женя за нея — обясни Раоден.

— Сигурно е била страхотна жена.

— Сигурно — съгласи се Раоден. — Иска ми се да я бях срещнал.

— Не си ли я виждал?

Раоден поклати глава.

— Само си пишехме, приятелю. Тя живееше в Теод. Всъщност бе дъщеря на краля. Започна да ми праща писма преди година. Пишеше толкова красиво и остроумно, че нямаше как да не отговоря. Продължихме да си кореспондираме пет месеца, а после тя ми предложи.

— Тя ти е предложила? — възкликна Галадон.

— Най-невъзмутимо — отвърна Раоден с усмивка. — Разбира се, имаше и политически мотиви. Сарене искаше здрав съюз между Теод и Арелон.

— И ти прие?

— Бе добра възможност — обясни Раоден. — След реод Теод се държи на разстояние от нас. Освен това писмата й бяха опияняващи. Последната година беше… трудна. Баща ми сякаш бе твърдо решен да съсипе страната, а не е много търпелив към размирниците. Всеки път, когато ми се струпваха твърде много грижи, получавах писмо от Сарене. Тя също имаше сеон и след официалния годеж започнахме да си говорим редовно. Обаждаше се вечер, а гласът й се носеше от Йен и ме запленяваше. Понякога държахме връзката отворена с часове.

— Какво разправяше за подсмърчащите романтични герои? — усмихна се Галадон.

Раоден изсумтя и се върна към книгата.

— Та така. Ако можех да избера нещо, щях да взема писмата. Бях много развълнуван от сватбата, макар че този съюз беше предизвикан най-вече от деретската инвазия в Дуладел.

Настъпи мълчание.

— Какво каза, Раоден? — наруши го Галадон с тих глас.

— За писмата ли?

— Не. За Дуладел.

Раоден се замисли. Галадон твърдеше, че е влязъл в Елантрис преди няколко месеца, но дуладелците често преиначаваха. Републиката беше паднала преди около половин година…

— Мислех, че знаеш — каза Раоден.

— Кое, суле? — настоя Галадон. — Кое да знам?

— Съжалявам, Галадон — промълви Раоден със съчувствие и се надигна. — Дуладелската република рухна.

— Не — сепна се Галадон с разширени очи.

Принцът кимна.

— Имаше революция, като тази в Арелон преди десет години, но по-кървава. Републиканската класа бе унищожена и се установи монархия.

— Невъзможно… Републиката беше силна. Всички вярвахме толкова много.

— Нещата се променят, приятелю. — Раоден стана и го потупа по рамото.

— Не и републиката, суле — промърмори Галадон с невярващ поглед. — Ние сами си избирахме управниците. Защо да протестираме срещу тях?

Раоден поклати глава.

— Не знам, нямаше много информация. В Дуладел се възцари хаос и фьорденските жреци успяха да вземат властта.

Галадон се втренчи в него.

— Това значи, че Арелон е в опасност. Винаги сме държали деретите далеч от границите ви.

— Осъзнавам го.

— А какво стана с джескер. Какво стана с религията ми?

Принцът само поклати глава.

— Все трябва да знаеш нещо!

— Сега официална религия е Шу-Дерет — каза тихо Раоден. — Съжалявам.

Дуладелецът сведе очи.

— Значи е изчезнала.

— Все още ги има мистериите — добави плахо Раоден.

Галадон се намръщи, погледът му стана суров.

— Мистериите не са същото като джескер, суле. Те са подигравка със свещеното. Перверзия. Само чужденците, които нямат никакво познание за дор, ги практикуват.

Раоден постави ръка на рамото на тъгуващия мъж, защото не знаеше как да го утеши.

— Мислех, че знаеш — каза той, чувстваше се безпомощен.

Галадон само изръмжа и се загледа настрани с умърлушен вид.

 

 

Раоден го остави на покрива. Едрият дуладелец искаше да тъгува насаме. Принцът се върна в църквата, погълнат от мислите си. Но видът й го изтръгна от тях.

— Кахар, прекрасно е! — възкликна, докато се оглеждаше изумено.

Старият мъж го погледна от ъгъла, който чистеше. На лицето му се изписа гордост. В църквата нямаше слуз, а само чист бяло-сив мрамор. Светлината влизаше през западните прозорци и осветяваше целия храм с почти божествено сияние. Всички повърхности бяха покрити с плитки релефи. Изящните резби се бяха изгубили под мръсотията. Раоден докосна един от миниатюрните шедьоври. Лицата на хората бяха толкова подробно гравирани, че сякаш бяха живи.

— Невероятни са — прошепна той.

— Дори не знаех, че са там, милорд — каза Кахар и докуцука при него. — Не ги видях, докато не почнах да чистя, а после останаха в сянката, докато не привърших с пода. Мраморът е толкова гладък, че можеш да се огледаш в него, а прозорците са разположени по най-добрия начин.

— Цялото помещение ли е пълно с релефи?

— Да, милорд. Всъщност това не е единствената подобна сграда. Често се срещат стени и мебели с подобни резби. Сигурно са били нещо обичайно в Елантрис преди реод.

Раоден кимна.

— Все пак беше градът на боговете, Кахар.

Старецът се усмихна. Ръцете му бяха черни от мръсотията и от колана му висяха пет-шест парцала, но беше щастлив.

— Сега какво, милорд? — попита той нетърпеливо.

Раоден се замисли бързо. Кахар беше атакувал мръсотията в храма с устрема на жрец, пречистващ грях. За пръв път от месеци, дори може би от години, се бе почувствал нужен.

— Нашите хора почнаха да се настаняват в околните къщи — каза Раоден. — Каква полза от тукашното почистване, ако внасят мръсотия всеки път, когато влязат?

Кахар кимна колебливо.

— Паветата са проблем. Това е голяма задача, милорд. — Очите му обаче издаваха, че не е обезсърчен.

— Така е — съгласи се Раоден. — Но нямаме друг избор. Човек, който живее в мизерия, се чувства мизерно. Трябва да бъдем чисти, ако искаме да издигнем собствената си самооценка. Ще се справиш ли?

— Да, милорд.

— Добре. Ще ти пратя помощници, за да стане по-бързо. — Бандата на Раоден се бе разраснала сериозно през последните дни, след като хората научиха за обединението с Карата. Много от самотните елантрисци, които бродеха по улиците като призраци, бяха започнали да се присламчват в последен отчаян опит да избегнат лудостта.

Кахар се обърна да огледа църквата за последно, а на сбръчканото му лице бе изписано задоволство.

— Кахар — повика го Раоден.

— Да, милорд?

— Научи ли я? Тайната?

Кахар се усмихна.

— Не съм бил гладен от дни, милорд. Това е най-изумителното усещане на света. Вече дори не обръщам внимание на болката.

Принцът кимна и Кахар се отдалечи. Мъжът търсеше магическо освобождение от мъката си, но бе открил нещо много по-просто. Болката губеше сила, когато имаше по-важни задачи. Кахар нямаше нужда от отвара или аон, за да се спаси. Просто му трябваше занимание.

Раоден тръгна през светещата зала, като се наслаждаваше на различните скулптури.

Когато стигна до края на един релеф, спря. Камъкът беше празен и внимателно излъскан от Кахар. Беше толкова чист, че можеше да зърне отражението си.

И остана зашеметен. Лицето, което го гледаше от мрамора, беше непознато. Досега често се чудеше защо толкова малко хора го разпознават. Като принц на Арелон, лицето му бе известно и в много от външните плантации. Предполагаше, че хората просто не очакват принцът да е в Елантрис, и затова не свързват Дух с Раоден. Сега обаче, виждайки промените по лицето си, разбра, че има и други причини.

Все още се бе запазил намек за предишните му черти. Но промените бяха драстични. Бяха минали само две седмици, а косата бе опадала напълно. Типичните петна, които преди бяха розови, сега сивееха. Кожата му се бе сбръчкала леко, особено около устните, а очите бяха почнали да хлътват.

Преди да го споходи трансформацията, си представяше елантрисците като живи трупове с гниеща и разкапана плът. Но не беше така. Елантрисците запазваха плътта си и формата на фигурата, макар че кожата им се набръчкваше и потъмняваше. Бяха по-скоро като изсъхнали тръстики, отколкото като разложени трупове. Въпреки че трансформацията не беше толкова огромна, колкото предполагаше, беше шокиращо да я види върху себе си.

— Изглеждаме жалки, нали? — попита Галадон от прага.

Раоден вдигна поглед и се усмихна окуражително.

— Би могло да бъде и по-зле, приятелю. Ще свикна с тези промени.

Галадон изръмжа и пристъпи в храма.

— Чистачът е свършил добра работа, суле. Това място изглежда почти непокътнато от реод.

— Най-хубавото нещо, приятелю, е как чистачът се освободи в процеса на работа.

Галадон кимна и застана до него, взрян в голямата група хора, която разчистваше градината отвън.

— Взеха да идват на тълпи, нали, суле?

— Чуват, че предлагаме нещо повече от живот в алеите. Вече дори не трябва да гледаме портите. Карата ни води всеки нов, когото спаси.

— Как възнамеряваш да им намираш занимания? — поинтересува се Галадон. — Градината е голяма, а вече почти я разчистиха.

— Елантрис е огромен град, приятелю. Ще им намерим работа.

Дуладелецът изгледа работещите хора с неразгадаем поглед. Явно беше превъзмогнал мъката, поне за момента.

— Като стана дума за работа — започна Раоден, — искам и ти да свършиш нещо.

— За да не мисля за болката ли, суле?

— Може и така да се каже. Но проектът, който ще ти възложа, е по-важен от чистенето на слузта. — Раоден го поведе към дъното на помещението и измъкна един разхлабен камък от стената. Бръкна вътре и извади десетина малки торбички с царевица. — Като фермер как преценяваш качеството на тези семена?

Галадон взе едно зрънце, огледа го с интерес и го превъртя в пръстите си, преценявайки цвета и твърдостта му.

— Не е зле. Не е от най-добрия сорт, но бива.

— Наближава време за сеитба, нали?

— Като гледам колко топло е напоследък, май е дошло.

— Хубаво — кимна Раоден. — Царевицата няма да изтрае в дупката, а не искам да рискувам, като я оставя на открито.

Галадон поклати глава.

— Няма да се получи, суле. В земеделието е нужно време, преди посевите да дадат реколта. Тези хора ще изкоренят кълновете в първия удобен момент.

— Не мисля. — Раоден подхвърли няколко зърна на дланта си. — Почват да променят мисленето си, Галадон. Виждат, че вече не е нужно да живеят като животни.

— Мястото е малко за достатъчни добиви — възрази Галадон. — Това тук е за неголяма градина.

— Достатъчно е за семената, с които разполагаме. Догодина ще имаме повече царевица и ще потърсим ново място. Чувам, че градините на двореца са големи, може да използваме тях.

Галадон поклати глава.

— Проблемът в изявлението ти е „догодина“, суле. За нас няма да има друга година. Коло? Хората в Елантрис не издържат толкова дълго.

— Елантрис ще се промени — заяви Раоден. — Ако нас ни няма, тези след нас ще засеят за следващия сезон.

— Все още се съмнявам, че ще излезе нещо.

— Ти щеше да се съмняваш и че слънцето изгрява, ако не го виждаше всеки ден — подхвърли Раоден с усмивка. — Опитай поне.

— Добре, суле — въздъхна Галадон. — Предполагам, че трийсетте ти дни не са изтекли все още.

Принцът се усмихна, подаде му царевицата и го потупа по рамото.

— Помни, миналото не е необходимо да се превръща и в бъдеще.

Галадон кимна и прибра семената в скривалището им.

— Няма да ни трябват още няколко дни. Поне докато не измисля как да изорем почвата.

— Лорд Дух! — подвикна Сейолин от покрива, където си беше измайсторил вишка. — Някой приближава.

Раоден се надигна, а Галадон побърза да намести камъка. След миг един от хората на Карата нахлу в църквата.

— Милорд, лейди Карата ви моли да отидете при нея незабавно!

 

 

— Ти си глупак, Даше! — извика Карата.

Даше, едрият мускулест мъж, който й беше заместник, просто продължи да намества оръжията си.

Раоден и Галадон стояха объркани на портите на двореца. Поне десетина от мъжете в коридора — една трета от силите на Карата — се гласяха за битка.

— Ти продължавай да мечтаеш с новия си приятел, Карата — сопна й се Даше. — Аз няма да чакам повече. Не и докато той продължава да заплашва децата.

Раоден се приближи и застана до един слабоват, нервен мъж на име Хорен. Той беше от хората, които избягваха конфликти, и вероятно поддържаше неутралитет в този спор.

— Какво става? — попита го тихо Раоден.

— Един от съгледвачите на Даше чул, че Аанден планира да нападне двореца тази вечер — отвърна шепнешком Хорен, докато гледаше как водачите се карат. — Даше искаше да удари Аанден от месеци и тази вест му дава чудесно оправдание.

— Водиш тези мъже към нещо, по-лошо от смъртта, Даше — предупреди го Карата. — Аанден има повече хора от теб.

— Но няма оръжия. — Даше тикна ръждивия меч в ножницата и той изскърца. — В университета имаше само книги, а тях отдавна ги изядоха.

— Добре си помисли какво правиш — подкани го Карата.

Даше се обърна, а на широкото му лице бе изписана пълна честност.

— Помислих, Карата. Аанден е луд. Няма как да сме спокойни, докато действа по границата ни. Ако ударим ненадейно, възможно е да успеем да го спрем. Само тогава децата ще са в безопасност.

Даше махна на мрачния си отряд. Групата тръгна решително към вратата.

Карата погледна Раоден, а лицето й се гърчеше от гняв и болка.

— Това е по-лошо от самоубийство, Дух.

— Така е — съгласи се Раоден. — Толкова малко сме, че не бива да губим хора. Дори тези, които следват Аанден. Трябва да го спрем.

— Той вече тръгна. — Жената се облегна на стената. — Познавам Даше добре. Няма как да го спрем.

— Отказвам да приема това, Карата.

 

 

— Суле, ако нямаш нищо против, че питам, какво, в името на Долокен, планираш?

Раоден подтичваше до Галадон и Карата, като едва успяваше да поддържа темпото им.

— Нямам идея — призна той. — Все още мисля по въпроса.

— И аз така предположих — измърмори Галадон.

— Карата, по кой маршрут ще тръгне Даше? — попита принцът.

— До университета има една сграда — каза тя. — Задната стена е рухнала и се е образувал проход. Сигурна съм, че Даше ще пробва да се промъкне оттам. Вярва, че Аанден не знае за него.

— Заведи ни — помоли Раоден. — Но избери друг маршрут. Не искам да се натъкнем на Даше.

Карата кимна и пое по една странична улица. Сградата, за която говореше, беше ниска и само с един етаж. Една от стените беше толкова близо до университета, че Раоден не можеше да проумее замисъла на архитекта. Къщата не изглеждаше добре, покривът надвисваше ужасно и цялата конструкция заплашваше да рухне всеки момент.

Тримата се приближиха внимателно и надникнаха. Рухналата стена им се падаше отляво, а отдясно се виждаше друга врата.

Галадон изпсува тихо.

— Не ми харесва тази работа.

— Нито на мен — откликна Раоден.

— Не говоря само за разрушението, суле, това е капан. Виж. — Галадон посочи поддържащите греди. Раоден се вгледа и видя следи от прясно рязане по проядената дървесина. — Постройката е нагласена да се събори.

Раоден кимна.

— Явно Аанден е по-информиран, отколкото Даше предполага. Дано да забележи опасността и да избере друг подход.

Карата поклати глава.

— Даше е добър човек, но не е много умен. Ще нахлуе право оттук, без да се огледа дори.

Раоден изпсува и коленичи до прага замислено. Нямаше време, вече се чуваха приближаващите гласове. След миг Даше се появи през дясната врата.

Раоден извика, като си пое дълбоко дъх:

— Даше, спри! Това е капан. Сградата ще се срути!

Даше спря, но половината от хората му вече бяха вътре. Откъм университета долетя тревожен вик и зад отломките на съборената стена се появиха мъже. Мустакатият Аанден държеше брадва. Той скочи в стаята с вик и вдигна оръжието към подпорната греда.

— Таан, спри! — изкрещя Раоден.

Аанден спря насред замаха, шокиран да чуе истинското си име. Половината от фалшивия му мустак висеше и заплашваше да се отлепи.

— Не преговаряй с него! — извика Даше, докато хората му се изтегляха. — Той е откачен.

— Не, не мисля така. — Раоден погледна Аанден в очите. — Този човек не е луд, просто е объркан.

Аанден примигна няколко пъти, ръцете му продължаваха да стискат напрегнато брадвата. Принцът трескаво търсеше решение и очите му се спряха на голямата каменна маса в центъра на помещението. Той стисна зъби, помоли се мълчаливо на Доми и пристъпи в къщата.

Карата се сепна, а Галадон изруга цветисто. Покривът изскърца зловещо.

Аанден бе готов да замахне. Очите му следяха как принцът застава в центъра на стаята.

— Прав съм, нали? Не си луд. Чух какви ги бръщолевиш пред придворните си, но всеки може да играе. Лудият не се сеща да свари пергаментите и да залага хитри капани.

— Аз не съм Таан. Аз съм Аанден, барон на Елантрис!

— Щом искаш. — Раоден започна да бърше масата с ръкава си. — Макар да не разбирам защо би предпочел да си Аанден, а не Таан. Все пак това е Елантрис.

— Знам! — извика Аанден. Мъжът не се владееше добре. Брадвата можеше да се стовари във всеки момент.

— Наистина ли? — хвърли му поглед през рамо Раоден. — Наистина ли разбираш какво значи да живееш в Елантрис, града на боговете? — Той отново се приведе над масата и продължи да търка с гръб към Аанден. — Елантрис, град на красота, на изкуство… на скулптори. — Принцът отстъпи назад и посочи почистената маса. Тя беше покрита с резби, също като стените на храма.

Аанден се опули и отпусна брадвата.

— Този град е мечтата на каменоделеца, Таан — продължи Раоден. — Чувал ли си как творците отвън оплакват изгубената красота на Елантрис? Тези сгради са монументално произведение на изкуството. Искам да знам кой в подобна ситуация би избрал да бъде барон Аанден, а не скулпторът Таан.

Брадвата издрънча на пода. Аанден беше зашеметен.

— Виж стената до теб, Таан — подкани го тихо принцът.

Мъжът се обърна и докосна покритите със слуз резби. Ръката му затрепери, щом започна да ги бърше.

— Милостиви Доми — прошепна той. — Прекрасно е.

— Помисли за възможностите, Таан — каза Раоден. — Само ти от всички скулптори по света можеш да видиш Елантрис. Само ти можеш да оцениш красотата му и да се учиш от майсторите му. Ти си най-големият късметлия в Опелон.

Треперещата ръка откъсна фалшивия мустак.

— А аз щях да го унищожа — промълви Аанден. — Щях да съборя къщата.

Той сведе глава и заплака. Раоден въздъхна, но забеляза, че опасността не е отминала все още. Хората на Аанден бяха въоръжени с камъни и стоманени пръти. Даше и неговите мъже влязоха отново в помещението, убедени, че няма да се срути.

Раоден беше точно между двете групи.

— Спрете! — нареди им, вдигайки ръце. Мъжете спряха, очите им се стрелкаха нервно. — Какво правите, бе хора? Нима осъзнаването на Таан не ви показа нищо?

— Мръдни се, Дух — предупреди го Даше и размаха меча.

— Няма — заяви Раоден. — Зададох ви въпрос. Нищо ли не научихте от случилото се?

— Ние не сме скулптори — сопна се Даше.

— Това е без значение — заговори Раоден. — Не разбирате ли каква прекрасна възможност имате? Вие живеете в Елантрис. Тук притежаваме нещо, което никой навън не може да постигне. Свободни сме.

— Свободни ли? — възкликна някой от групата на Аанден.

— Да, свободни. Откакто свят светува човек се бори да напълни корема си. Храната е най-отчаяният стремеж, първата и последната мисъл на животинското ни съзнание. Преди да мечтае, човек трябва да яде, и преди да обича, да напълни стомаха си. Но ние сме различни. С цената на малко глад можем да бъдем свободни от оковите, държащи хората от мига на сътворението.

Мъжете сведоха оръжия, но Раоден не беше сигурен дали разбират думите му, или са само объркани.

— Защо да се бием? — продължи той. — Защо да се убиваме? Отвън воюват за богатства, с които в крайна сметка купуват храна. Воюват за земи, на които отглеждат храна. Яденето е източникът на всяка борба. Но ние нямаме тези потребности. Нямаме нужда от дрехи и подслон, за да се топлим. Телата ни продължават да живеят, дори да не ядем. Това е невероятно!

Групите все още се гледаха враждебно. Философските разсъждения не ги впечатляваха.

— Оръжията в ръцете ви — посочи Раоден. — Те принадлежат на външния свят. Нямат място в Елантрис. Титлите и класите са идеи за други места. Чуйте ме! Толкова сме малко, че не можем да си позволим да изгубим някого. Струва ли си? Цяла вечност в болка за няколко мига на освободена омраза.

Думите проехтяха в сградата. Най-сетне един глас разчупи напрежението.

— Аз ще се присъединя към теб. — Таан се изправи на крака. Гласът му трепереше леко, но лицето му бе решително. — Мислех, че трябва да съм луд, за да живея в Елантрис, но лудостта ми попречи да видя красотата му. Хора, свалете оръжията.

Те не се подчиниха на заповедта.

— Казах да ги свалите. — Гласът на Таан стана твърд, а ниската му закръглена фигура придоби сурово излъчване. — Все още аз ви водя.

— Барон Аанден ни водеше — възрази един от мъжете.

— Аанден беше глупак — въздъхна Таан. — Както и всеки, който го следва. Слушайте този човек. В думите му има повече царственост, отколкото в целия ми фалшив двор.

— Откажете се от гнева — замоли ги Раоден. — Позволете ми да ви дам надежда.

Зад гърба му се чу дрънчене. Даше хвърли меча си на камъните.

— Днес не мога да убивам — каза той и се обърна. Хората му погледнаха мъжете на Аанден за миг и последваха водача си. Мечът остана да лежи в средата на стаята.

Аанден-Таан се усмихна на принца.

— Който и да си, благодаря ти.

— Ела с мен, Таан — каза принцът. — Трябва да видиш една сграда.