Брандън Сандърсън
Елантрис (15)

13.

— Ето го — възкликна Раоден. — Галадон, ела тук! — Едрият дуладелец остави собствената си книга и повдигна вежди. След това стана с обичайната си мудност и се приближи до Раоден.

— Какво намери, суле?

Раоден посочи книгата без корица. Намираха се в коратската църква, която се бе превърнала в тяхна база. Галадон държеше да остави малката си обител в тайна, затова бяха домъкнали необходимите книги тук, за да не показва убежището си на останалите.

— Суле, това не мога да го прочета — оплака се Галадон, докато се взираше в книгата. — Написано е изцяло с аони.

— Точно затова ми привлече вниманието — обясни Раоден.

— Разчиташ ли ги? — попита Галадон.

— Не — усмихна се принцът. — Но виж какво имам. — Той вдигна друга книга без корица, чиито начални страници вече бяха омазани с мръсотия. — Речник на аоните.

Галадон изгледа първата книга критично.

— Суле, не разпознавам и една десета от аоните на тази страница. Имаш ли представа колко време ще ти трябва да я преведеш?

Раоден сви рамене.

— По-добре, отколкото да търсим насоки в другите книги. Ако прочета за още една фьорденска местност, направо ще повърна.

Галадон изръмжа на коментара му. Явно собственикът на книгите се вълнуваше от география, защото поне половината томове засягаха темата.

— Сигурен ли, че тази ни трябва? — попита дуладелецът.

— Получил съм начално обучение в четене на аони, приятелю — каза Раоден и посочи един символ в началото на страницата. — Тук пише аондор.

Галадон кимна.

— Добре, суле. Не ти завиждам за задачата. Животът щеше да е доста по-лек, ако сънародниците ти бяха изобретили по-кратка азбука. Коло?

— Аоните са си азбука — изтъкна Раоден. — Просто е невероятно сложна. Няма да ми отнеме чак толкова време. Скоро ще почна да си припомням наученото.

— Суле, понякога си дразнещо оптимистичен. Значи вече може да върнем другите книги обратно? — В гласа му имаше нетърпение. Книгите бяха ценни. Раоден го беше убеждавал цял час, преди да го склони да вземат кориците им, и виждаше, че едрият мъж се притеснява от мръсотията в Елантрис, която цапаше страниците им.

— Няма проблем. — Останалите книги не бяха за аондор. В някои от тях може би също имаше указания, но Раоден не вярваше, че ще са толкова полезни, като тази пред него. Стига да успееше да я преведе.

Галадон кимна и започна да събира книгите, след това наостри уши, като чу скърцането на покрива. Беше убеден, че рано или късно цялата конструкция ще падне право върху лъскавото му теме.

— Не се притеснявай, Галадон — закачи го Раоден. — Мааре и Райл знаят какво правят.

Галадон се намръщи.

— Напротив, суле, не знаят. Доколкото помня, нито един от тях нямаше представа какво да прави, преди да ги натовариш с покрива.

— Имам предвид, че са компетентни. — Раоден погледна нагоре със задоволство. За шест дена бяха ремонтирали голяма част от покрива. Мареше бе изобретил глиноподобна комбинация от дървесина, почва и вездесъщата слуз. Сместа, заедно с не толкова изгнилите греди и парчета плат, бе достатъчна за ако не добър, то поне сносен покрив.

Раоден се усмихна. Болката и гладът продължаваха да го мъчат, но нещата се развиваха добре и почти можеше да забрави за натъртванията и охлузванията.

През прозореца на дясната страна се виждаше най-новият член на групата му, Лорен. Мъжът работеше в пространството зад църквата, което вероятно беше градина. Той разполагаше с новоизработени кожени ръкавици и събираше камъните и боклуците, за да разчисти почвата отдолу.

— Това пък за какво е? — попита Галадон, проследявайки погледа му.

— Ще видиш — усмихна се загадъчно принцът.

Галадон изпухтя, грабна наръч книги и излезе от църквата. Дуладелецът беше прав в едно, не можеха да разчитат, че ще имат нови попълнения всеки ден, както очакваше първоначално. Преди пристигането на Лорен бяха изминали пет дни, без вратите да трепнат. Раоден имаше голям късмет, че попадна на Мареше и останалите в толкова кратък период.

— Лорд Дух — чу се колеблив глас.

Раоден вдигна поглед и видя непознат мъж на прага. Беше хилав, леко изгърбен и изглеждаше привикнал на покорство. Раоден не можеше да е сигурен за възрастта му. Шаод състаряваше всички. Все пак имаше чувството, че този мъж е наистина възрастен. Ако още имаше коса, щеше да е бяла, а кожата му щеше да е сбръчкана, много преди шаод да го вземе.

— Да? — попита заинтригувано Раоден. — Какво да направя за теб?

— Милорд… — започна мъжът.

— Казвай — подкани го принцът.

— Ами, ваше благородие, чух разни неща и се чудех дали ще позволите да се присъединя към вас.

Раоден се усмихна и се приближи до мъжа.

— Разбира се, че можеш. Какво си чувал?

— Ами… — Възрастният елантрисец потръпна нервно. — Според слуховете тези, които ви следват, не гладуват. Говори се, че имате тайна, която премахва болката. В Елантрис съм почти от година, милорд, и контузиите ми са твърде много. Реших, че мога да си опитам късмета при вас, иначе трябва да си намеря канавка и да се присъединя към хоедите.

Раоден кимна и го потупа по рамото. Продължаваше да чувства натъртения си палец. Беше посвикнал, но болката си оставаше. Заедно с нея вървеше и стърженето в стомаха.

— Радвам се, че дойде. Как се казваш.

— Кахар, милорд.

— Добре, Кахар, с какво се занимаваше преди шаод?

Погледът на човека се замъгли, сякаш се връщаше в много древен спомен.

— Бях чистач, милорд. Мисля, че метях улиците.

— Чудесно! Точно такъв ми трябва. Мареше, отзад ли си?

— Да, милорд — чу се гласът на кльощавия занаятчия.

Главата му се показа след миг.

— Успяхме ли да съберем малко от снощната дъждовна вода?

— Разбира се, милорд — отвърна гордо Мареше.

— Добре, покажи на Кахар къде е.

— Естествено. — Мареше махна на мъжа да го последва.

— Какво да правя с водата, милорд? — попита Кахар.

— Време е да спрем да живеем в мръсотия. Слузта, която покрива Елантрис, може да бъде изчистена. Виждал съм такива места. Не се пресилвай, но почисти сградата. Искам да измиеш и изстържеш всяко петънце.

— Тогава ще ми покажете ли тайната? — попита Кахар с надежда.

— Довери ми се.

Кахар кимна и тръгна след Мареше. Усмивката на Раоден изчезна, щом мъжът се изгуби от погледа му. Най-трудната част от водачеството в Елантрис беше да поддържа оптимизма, за който го закачаше Галадон. Тези хора, дори новодошлите, бяха опасно близо до загубата на надежда. Смятаха, че са прокълнати и че нищо не може да спаси душите им от изгниването, покосило града. Раоден трябваше да преодолее дългогодишните предразсъдъци, заедно с вечно присъстващите болки и глад.

Той не се имаше за крайно весела личност. Но в Елантрис бе открил, че реагира на отчаянието с упорит оптимизъм. Колкото по-лошо ставаше, толкова по-уверен бе, че ще се оправи без оплаквания. Но тази наложена веселост му струваше доста. Усещаше, че останалите, дори Галадон, започват да зависят от него. Единствено той не можеше да покаже болката си. Гладът го прорязваше като ято насекоми, опитващо да си проправи път извън тялото му, а няколкото контузии блъскаха по решителността му с безмилостно упорство.

Не знаеше колко би издържал. Само след седмица и половина в Елантрис бе събрал толкова болка, че му беше трудно да се концентрира.

След колко време щеше да се предаде напълно? Или пък щеше да се превърне в полузвяр като хората на Шаор? Един въпрос го плашеше най-вече. Когато рухнеше, колко ли хора щеше да повлече със себе си? Въпреки всичко трябваше да носи товара си. Никой друг нямаше да заеме мястото му и неговите хора щяха да попаднат в робството на собствената си агония или на уличните биячи. Елантрис имаше нужда от него. Ако цената беше пълно изтощение, така да бъде.

— Лорд Дух! — разнесе се притеснен глас.

Раоден вдигна поглед, а разтревоженият Сейолин влетя в помещението. Кривоносият наемник бе изработил копие от полуизгнило дърво и остър камък, и се бе нагърбил със задачата да патрулира около църквата. Лицето му беше набръчкано от тревога.

— Какво става, Сейолин? — попита разтревожено Раоден. Човекът беше опитен войник и не се плашеше лесно.

— Приближава група въоръжени мъже, милорд. Преброих дванайсет и имат метални оръжия.

— Метални? В Елантрис? Не знаех, че има такива.

— Приближават бързо, милорд. Какво ще правим, след малко ще се появят?

— Тук са.

Група мъже се провря през отворената врата на църквата. Сейолин беше прав, неколцина имаха метални оръжия, макар остриетата да бяха нащърбени и ръждиви. Групата изглеждаше заплашително, а начело бе позната, поне относително, фигура.

— Карата — изрече името й Раоден. Лорен трябваше да се падне на нея, а той го бе отмъкнал. Явно сега идваше да се оплаче. Е, беше въпрос на време.

Принцът изгледа Сейолин, който се накланяше напред, сякаш нямаше търпение да пробва самоделното копие.

— Стой мирно — нареди му.

Карата беше напълно плешива заради шаод и бе прекарала в града достатъчно време, че кожата й да се набръчка. Въпреки това имаше гордо лице и решителен поглед. Очи на човек, който не се е поддал на болката и няма намерение да го прави скоро. Носеше тъмна дреха от парчета кожа. Добре ушита като за Елантрис.

Карата огледа църквата, новия покрив и членовете на бандата на Раоден, които се взираха напрегнато през прозореца. Мареше и Кахар стояха неподвижно в дъното на помещението.

Накрая Карата се обърна към Раоден.

Тишината бе заредена с напрежение. След като го гледа известно време, главатарката разпореди на хората си:

— Разрушете сградата, прогонете ги и счупете няколко кокала. — След тези думи се обърна, за да излезе.

— Мога да те вкарам в двореца на Ядон — прошепна й тихо Раоден.

Карата замръзна.

— Нали това искаш? — продължи той. — Градската стража те е залавяла в Кае. Няма да те търпят дълго. Изгарят елантрисците, които бягат често. Ако наистина искаш да влезеш в двореца, мога да те вкарам.

— Никога няма да се измъкнеш от града — процеди Карата и го изгледа скептично. — Наскоро удвоиха стражата. Заради някаква кралска сватба. Не съм се измъквала от месец.

— Мога да те вкарам в града — настоя Раоден.

Карата го изгледа с подозрение. Не ставаше дума за цена. И двамата знаеха, че единственото му искане е да ги оставят на мира.

— Отчаян си — изтъкна тя.

— Така е. Но съм опортюнист.

Карата кимна бавно.

— Ще се върна привечер. Или ще изпълниш обещанието си, или моите хора ще счупят крайниците на всички тук и ще ги оставят да гният в агония.

— Разбрано.

 

 

— Суле, аз…

— Не мисля, че това е добра идея — довърши Раоден с усмивка. — Да, Галадон, знам.

— Елантрис е голям град — продължи дуладелецът. — Има много места, на които Карата няма да ни открие. Все пак не може да се разпростре твърде нашироко, защото Шаор и Аанден ще я атакуват. Коло?

— И после какво? — попита Раоден, докато изпробваше въжето, измайсторено от Мареше с помощта на няколко парцала. Май щеше да удържи тежестта му. — Не само Карата няма да ни открие, а и останалите. Хората тъкмо научиха за нас. Ако се преместим, няма да се разраснем.

Галадон се умърлуши.

— Суле, а трябва ли да се разрастваме? Трябва ли да правиш нова банда? Няма ли вече достатъчно главатари?

Раоден погледна едрия дуладелец загрижено.

— Галадон, наистина ли мислиш, че формирам банда?

— Не знам, суле.

— Нямам желание за власт, Галадон — заяви Раоден равнодушно. — Тревожа се за живота. Не за простото оцеляване, а за самия живот. Тези хора са мъртви, защото са се предали, а не защото сърцата им не бият. Смятам да променя това.

— Суле, невъзможно е.

— Както и вкарването на Карата в двореца на Ядон. — Раоден започна да навива въжето на ръката си — Ще се видим, като се върна.

 

 

— Какво е това? — попита Карата подозрително.

— Градският кладенец — обясни Раоден и се надвеси над каменната стена. Кладенецът беше дълбок, отдолу се чуваше ромона на водата.

— Очакваш да изплуваме ли?

— Не. — Раоден завърза въжето за един ръждив метален лост близо до кладенеца. — Ще се оставим на течението. По-скоро то ще ни носи, отколкото да плуваме.

— Това е лудост. Реката тече под земята. Ще се удавим.

— Няма да се удавим. Както обича да казва моят приятел Галадон: „Вече сме мъртви, коло?“.

Карата не беше убедена.

— Река Аредел минава точно под Елантрис и продължава към Кае — обясни принцът. — Пресича града и заобикаля двореца. Просто трябва да се оставим да ни отнесе дотам. Вече опитах да задържа дъха си. Издържах половин час и дробовете изобщо не ме заболяха. Вече нямаме кръвообращение и дишането ни служи единствено за говорене.

— Това може да погуби и двама ни — предупреди го Карата.

Раоден сви рамене.

— Гладът ще ни повали след няколко месеца така или иначе.

Карата се усмихна леко.

— Добре, Дух, ти си първи.

— С удоволствие — съгласи се Раоден, макар да не изпитваше нищо подобно в момента. Но идеята си беше негова. Той поклати глава, прекрачи стената и започна да се спуска. Въжето свърши, преди да достигне водата. Той си пое дълбок, макар и ненужен дъх и се пусна.

Реката беше шокиращо студена. Течението заплашваше да го издърпа, но Раоден успя да се хване за един камък и извика Карата. Гласът й се разнесе от мрака над него.

— Дух?

— Тук съм. Въжето свършва на десетина стъпки от водата, ще трябва да се пуснеш.

— А после?

— После реката продължава под земята. Усещам как течението ме влече. Да се надяваме, че каналът е достатъчно широк. Иначе ще останем отдолу завинаги.

— Можеше да го споменеш, преди да се спусна — каза нервно Карата. Въпреки това се разнесе плисък, последван от леко изръмжаване, и тялото й премина покрай принца.

Той се помоли на милостивия Доми и позволи на водата да го повлече.

 

 

Раоден не опитваше да плува. Номерът беше да се държи в средата, за да не се удря в каменните стени на тунела. Справяше се доколкото можеше в пълния мрак, разперваше ръце, за да се насочва.

За щастие скалите бяха изгладени от времето и само се отъркваше в тях, без да се наранява.

Мина цяла вечност в тихото подземие. Сякаш плуваше в самия мрак, без да може да говори, напълно сам. Може би така изглеждаше смъртта. Душата ти да се носи вечно в мрачната бездна.

Течението се промени и го задърпа нагоре. Раоден вдигна ръце, за да се предпази от тавана, но не напипа нищо. Главата му се подаде над водата и почувства хладния вятър. Примигна объркано, докато се ориентира — звездите и редките улични лампи хвърляха съвсем слаба светлина. Все пак беше достатъчна, за да се окопити и може би да възвърне разсъдъка си.

Продължи да се носи по течението. Реката се разшири, щом излезе на открито, и течението силно се забави. Усети как някой се приближава към него и понечи да заговори, но дробовете му бяха пълни. Закашля се неудържимо.

Една ръка го стисна за устата и задуши кашлицата до гъргорене.

— Тихо, глупако — изсъска Карата.

Раоден кимна и се опита да овладее пристъпа. Може би не трябваше да се отвлича с теологични размисли в мрака, а да си държи устата затворена.

Карата освободи устата му, но продължи да го държи, докато се носеха през град Кае. Магазините бяха затворени, но по улиците имаше патрули. Двамата продължиха да се носят, докато не достигнаха северния край на града, където каменният дворец на Ядон се издигаше в нощта. Те доплуваха до брега, без да промълвят и дума.

Дворецът беше мрачно, грубовато укрепление, пример за несигурността на Ядон. Бащата на Раоден не беше страхлив. Даже често бе дързък, когато трябваше да е по-предпазлив. Това му беше донесло успех в търговията с Фьорден, но го проваляше като крал. Единственото нещо, което разпалваше параноята му, бе сънят.

Кралят се ужасяваше, че убийците някак може да се промъкнат и да го убият, докато спи. Раоден си спомняше как баща му се тревожеше за това почти всяка вечер. Поемането на властта само бе разпалило тези страхове и Ядон бе укрепил солидната си къща с батальон от стражи. Войниците живееха близо до покоите му, за да могат да реагират навременно:

— Добре — прошепна Карата, докато гледаше как стражите обикалят по бойниците. — Успя да ни измъкнеш, сега ни вкарай.

Раоден кимна и опита да изпразни дробовете си колкото се може по-тихо. Действие, което се основаваше предимно на приглушено повръщане.

— Не кашляй много — предупреди го Карата. — Иначе ще раздразниш гърлото и гърдите си и цяла вечност ще имаш чувството, че си настинал.

Раоден изстена и се надигна.

— Трябва да стигнем до западната стена — изхриптя той.

Карата кимна. Тя вървеше бързо и тихо за разлика от него, като човек, свикнал с опасността. На няколко пъти вдигаше ръка предупредително, за да изчакат патрулите да отминат. Така стигнаха до западната стена на двореца без неприятности.

— Сега какво? — попита тихо тя.

Раоден се спря. Глождеше го един въпрос. Защо Карата искаше достъп до двореца? Доколкото бе успял да я прецени, не беше от хората, които държаха на отмъщението. Беше груба, но не и злобна. Ами ако грешеше? Ако все пак искаше да пролее кръвта на Ядон?

— Е? — подкани го Карата.

Реши, че няма да я остави да убие баща му. Колкото и лош крал да беше, не можеше да й позволи да отнеме живота му.

— Искам да ми отговориш на един въпрос.

— Сега ли? — раздразни се тя.

Раоден кимна.

— Трябва да знам защо се опитваш да влезеш в двореца.

Тя се намръщи в тъмното.

— Не си в позиция да поставяш условия.

— Нито пък ти можеш да ми откажеш. Ако вдигна шум, и двама ни ще заловят.

Карата помълча, явно преценяваше дали ще го направи наистина.

— Виж — продължи Раоден. — Кажи ми само едно. Възнамеряваш ли да навредиш на краля?

Карата го погледна в очите и поклати глава.

— Нямам работа с него.

Дали трябваше да й повярва? Дали имаше избор? Той отмести клоните на храстите около стената и натисна един камък. Плочата потъна с тихо стържене и земята пред тях се разтвори.

Карата сбърчи вежди.

— Таен проход? Колко удобно.

— Ядон е параноичен по отношение на съня си — обясни Раоден и пропълзя в тесния проход. — Този тунел му дава последен шанс за бягство, ако бъде нападнат в покоите си.

Карата изсумтя и го последва в дупката.

— Мислех, че подобни неща съществуват само в приказките.

— Ядон си пада по тях.

След няколко крачки проходът се разшири и Раоден опипа стената, докато не намери фенер с кремък и стомана. Запали го и пусна тънък лъч светлина, колкото да разкрие тесния прашен тунел.

— Имаш доста обширни познания за двореца — отбеляза Карата.

Раоден замълча, защото не знаеше какво да отговори, без да се издаде.

Баща му беше показал прохода, когато принцът беше дете, и приятелите му веднага решиха, че е неудържимо притегателен. Въпреки забраните, че тунелът е само за спешни случаи, двамата с Лукел си играеха вътре с часове.

Естествено, сега проходът му се струваше по-тесен. Имаше място колкото да минат.

— Ела — каза той, като вдигна фенера и тръгна странично. Пътят до стаята на Ядон не беше дълъг. Тунелът всъщност беше доста къс, въпреки че въображението му говореше друго. Проходът се издигаше остро към втория етаж и водеше право в кралските покои.

— Това е — каза Раоден, щом стигаха до края. — Ядон си е легнал и въпреки параноята си спи доста дълбоко. Може би тъкмо здравият му сън я причинява. — Той отвори вратата, която бе покрита с гоблен. Голямото легло на Ядон беше тъмно и тихо, но на светлината от открехнатия прозорец се виждаше, че кралят наистина е там.

Раоден се напрегна, взрян в Карата. Жената удържа на думата си. Тя дори не погледна към спящия крал, а продължи към вратата. Раоден въздъхна облекчено и я последва.

Тъмният коридор свързваше покоите на Ядон със стаите на стражите. Десният проход водеше към казармата, а левият към стая със стражи и останалата част от двореца. Карата тръгна право към казармата, а босите й крака не издаваха нито звук по каменния под.

Раоден я последва и нервността му се върна. Беше решила да не убива баща му, но се насочваше към най-опасната част от двореца. Един по-силен звук и щяха да се появят десетки войници.

За щастие промъкването по каменния коридор не изискваше специални умения. Карата отваряше тихо вратите по пътя им и ги оставяше леко открехнати, така че Раоден да се промушва, без да ги докосва.

Коридорът се преля в друг, който водеше към жилищни помещения. Покоите на нисшите офицери и стражите, които имаха семейства. Карата посегна към една врата. Беше на единична стая на семеен страж. Звездната светлина осветяваше легло до едната стена и дрешник до другата.

Раоден потръпна нервно, чудейки се дали Карата не иска да докопа оръжието на някой спящ страж. Това беше лудост. От друга страна, промъкването в покоите на параноичен крал не беше признак за умствена стабилност.

Карата продължи напред и Раоден осъзна, че не е дошла за оръжието на стража, защото него го нямаше. Леглото беше празно, чаршафите измачкани. Карата се спря пред нещо, което не бе забелязал в началото. Дюшек на пода, на който спеше дребна фигурка, очевидно дете. Чертите и полът му не се различаваха в мрака. Карата коленичи до детето и остана неподвижна за момент.

След това махна на Раоден да излизат и затвори внимателно вратата. Принцът вдигна вежди въпросително и тя му кимна. Можеха да си тръгнат.

Измъкването вървеше в обратен ред. Раоден се провираше през вратите, а Карата го следваше и ги затваряше. Принцът почувства облекчение колко лесно се развиват нещата, поне докато не се озоваха в коридора пред покоите на Ядон.

Един мъж стоеше от другата страна на вратата и тъкмо посягаше към дръжката. Изгледа ги смаяно.

Карата се стрелна край Раоден. Уви ръка около врата на мъжа, запуши устата му и сграбчи китката на десницата, която посягаше към меча. Стражът беше по-едър и по-силен от елантриското й тяло и блокира опита да бъде спънат.

— Спри! — изсъска Раоден и вдигна заплашително ръка.

Двамата го изгледаха раздразнено, но спряха да се борят, щом видяха какво прави.

Пръстът на Раоден се движеше във въздуха и след него се появяваше светеща черта. Принцът продължи да рисува, докато не изобрази един аон — Шео, символа за смърт.

— Ако мръднеш, ще умреш — каза тихо той.

Очите на стража се оцъклиха от ужас. Аонът светеше над гърдите му и хвърляше сенки по стените в сумрачния коридор. Символът примигна както винаги и изчезна.

Светлината обаче бе достатъчна, за да разкрие елантриското лице на Раоден.

— Знаеш какви сме ние.

— Милостиви Доми! — прошепна мъжът.

— Аонът ще остане през следващия час — излъга Раоден. — Ще виси невидим, където го нарисувах, и ще чака само да помръднеш. Ако го направиш, ще те унищожи. Разбра ли?

Мъжът се вцепени, а по ужасеното му лице изби пот.

Раоден откопча колана с меча му и го завърза на кръста си. След това се обърна към Карата.

— Хайде.

Жената се притискаше до стената, където я бе бутнал стражът, и го погледна с неразгадаемо изражение.

— Хайде — повтори Раоден по-настойчиво.

Карата кимна и възвърна самообладанието си. Отвори вратата на кралските покои и двамата изчезнаха по обратния път.

 

 

— Не ме позна — каза Карата на себе си, а в гласа й бяха примесени тъга и веселие.

— Кой? — попита Раоден. Двамата бяха приклекнали пред входа на един магазин в центъра на Кае да починат малко, преди да продължат обратно към Елантрис.

— Стражът. Съпругът ми от предишния живот.

— Съпругът ти?

Карата кимна.

— Живяхме заедно дванайсет години, а сега ме е забравил.

Раоден осмисли набързо изминалите събития.

— Значи стаята, в която влязохме…

— Това беше дъщеря ми — отговори Карата. — Съмнявам се, че някой й е казал какво наистина се е случило с мен. Просто исках… тя да знае.

— Остави й бележка ли?

— Бележка и спомен — обясни Карата тъжно, макар че в елантриските й очи нямаше сълзи. — Огърлицата ми. Успях да си я взема, без жреците да разберат, миналата година. Винаги съм искала да й я оставя. Помъкнаха ме толкова бързо… Дори не можах да се сбогувам.

— Знам. — Раоден я прегърна през рамото. — Знам.

— Отнема ни всичко. Отнема всичко и ни оставя с нищо.

В гласа се разпали жар.

— Както Доми пожелае.

— Как е възможно да го казваш? — озъби се тя. — Как споменаваш името му след всичко, което ни причинява?

— Не знам — призна Раоден, почувствал се неловко. — Просто знам, че трябва да продължим да се борим. Ти поне успя да видиш дъщеря си.

— Да — отвърна Карата. — Благодаря. Тази вечер ми направи огромна услуга, принце.

Раоден замръзна.

— Да, познах те. Живях дълго време в двореца със съпруга ми. Пазехме баща ти и цялото семейство. Познавам те от дете, принц Раоден.

— През цялото време ли знаеше?

— Не през цялото — каза Карата. — Но от известно време. Когато разбрах, не знаех дали да те мразя, че си роднина на Ядон, или да тържествувам, че те е застигнала справедливостта.

— И какво реши?

— Няма значение. — Карата изтри сухите си очи инстинктивно. — Ти изпълни уговорката ни напълно. Моите хора няма да ви закачат.

— Това не е достатъчно, Карата — изтъкна Раоден и се надигна.

— Настояваш да промениш пазарлъка ни ли?

— Не настоявам за нищо — заяви принцът и й подаде ръка, за да се изправи. — Но ти знаеш кой съм и можеш да предположиш какво се опитвам да направя.

— Ти си като Аанден — каза Карата. — Искаш да властваш над Елантрис, както баща ти властва над тази прокълната земя.

— Днес всички ме преценяват погрешно — усмихна се криво Раоден. — Не, Карата. Не искам да властвам над Елантрис. Искам да му помогна. Виждам град, пълен с хора, които се самосъжаляват. Хора, които са се примирили да са такива, каквито ги вижда останалият свят. Не е нужно Елантрис да бъде подобна дупка.

— Как би могъл да го промениш? — възрази Карата. — След като нямаме храна, хората ще се бият и ще се унищожават, за да задоволят глада си.

— Значи трябва да ги нахраним.

Карата изсумтя.

Раоден посегна към джоба на парцаливата си дреха и извади малка торбичка. Беше празна, но я пазеше нарочно.

— Карата, разпознаваш ли това?

Очите на жената блеснаха с желание.

— Вътре има храна.

— Каква?

— В тези торбички има зърно от жертвените дарове на всеки нов елантрисец.

— Не просто зърно, Карата — вдигна пръст Раоден. — Царевица за посев. Церемонията изисква зърното да е годно за сеене.

— Сеене ли? — прошепна Карата.

— Събирам го от новодошлите — обясни Раоден. — Останалото не ме интересува. Само царевицата. Можем да я посеем, Карата. В Елантрис няма чак толкова много хора. Можем да изхраним всичките. Бог знае, че имаме достатъчно свободно време да се грижим за няколко ниви.

Карата го изгледа онемяла от изненада.

— Никой не е пробвал подобно нещо — промърмори тя объркано.

— И аз така разбрах. Изисква се проницателност, а хората в Елантрис са твърде заети с непосредствения глад, за да мислят за утрешния. Възнамерявам да променя това.

Карата отклони поглед от торбичката към лицето му.

— Изумително.

— Хайде. — Раоден прибра кесийката под парцаливите си дрехи, след което скри откраднатия меч. — Почти стигнахме портите.

— Как възнамеряваш да се върнем?

— Само гледай.

Докато вървяха, Карата спря пред един тъмен дом.

— Какво? — прошепна Раоден.

Карата посочи. От вътрешната страна на прозореца имаше самун хляб. Не можеше да я вини. Усещаше и как неговият глад го пробожда. Дори в двореца се оглеждаше за нещо за ядене.

— Не можем да рискуваме, Карата.

Жената въздъхна.

— Знам. Просто… толкова е близо.

— Магазините са затворени, а къщите са заключени — каза Раоден. — Няма какво да сторим.

Карата кимна и тръгна неохотно напред. Завиха зад ъгъла и приближиха широките порти на Елантрис. До тях имаше схлупена къщурка със светещи прозорци. Вътре се виждаха няколко стражи, а жълтите им униформи на градската стража на Елантрис сияеха на лампите. Раоден се приближи и почука на прозореца с юмрука си.

— Извинете — каза учтиво той. — Ще отворите ли вратите, моля?

Войниците, които играеха карти, скочиха разтревожено и се развикаха, щом разпознаха елантриските му черти.

— Побързайте — нареди Раоден властно. — Взех да се уморявам.

— Какво правите отвън? — настоя един от мъжете, явно офицер, докато останалите грабваха оръжията си. Неколцина насочиха острите си копия към гърдите на Раоден.

— Опитваме да се върнем обратно — отвърна принцът нетърпеливо.

Един от стражите вдигна копието си.

— Не бих го направил на твое място — каза му принцът. — Освен ако не искате да обяснявате как сте убили елантрисец извън града. Нали трябва да ни пазите вътре. Доста ще пострадате, ако хората разберат, че бягаме под носовете ви.

— Как избягахте? — попита офицерът.

— Ще ти кажа друг път. Сега по-добре ни вкарай в града, преди да събудим квартала и да настане паника. И не се приближавай много-много. Все пак шаод е доста заразен. — Войниците отстъпиха назад. Едно бе да наблюдават елантрисците, а съвсем друго, да се изправят пред говорещ труп. Офицерът не знаеше какво да стори и нареди да отворят вратите.

— Благодаря, добри човече — кимна Раоден с усмивка. — Вършиш чудесна работа. Ще видим дали не може да ти издействаме повишение. — Той подаде ръка на Карата и пристъпи в Елантрис сякаш войниците бяха почетна стража, а не пазачи на затвор.

Карата не удържа смеха си, щом портата се затвори зад тях.

— Изкара го така, все едно желаем да сме тук. Сякаш е привилегия.

— Точно така трябва да се чувстваме. Щом ни затварят в Елантрис, можем да се престорим, че това е най-величественото място на света.

Карата се усмихна.

— Непокорен си, принце. Харесва ми.

— Благородството е в характера, а не само в произхода. Ако се държим сякаш животът тук е благословия, ще забравим за колко жалки се мислим. Карата, моля те да направиш няколко неща за мен.

Тя повдигна вежди.

— Не казвай на никого кой съм. Искам лоялността към мен да се основава на уважение, а не на титлата ми.

— Добре.

— Второ, не разкривай подземната река.

— Защо?

— Защото е опасно — отвърна Раоден. — Познавам баща си. Ако започнат да залавят твърде много елантрисци в града, ще ни унищожи. Единственият ни шанс е да се самоиздържаме. Не можем да рискуваме да се промъкваме в града за всяко нещо.

Карата го изслуша, след което кимна в знак на потвърждение.

— Добре. — Замълча за момент и каза: — Принц Раоден, искам да ти покажа нещо.

 

 

Децата бяха щастливи. Повечето спяха, но няколко бяха будни. Кикотеха се и си играеха. Естествено, всички бяха плешиви и носеха белезите на шаод. Явно не им пречеше.

— Значи тук са били — възкликна Раоден с интерес.

Карата го въведе в стаята, която се намираше дълбоко в двореца на Елантрис. Едно време тук се събираха лидерите на града. Сега беше превърната в детска стая.

Няколко души наблюдаваха децата и погледнаха Раоден с подозрение. Карата му каза:

— Когато за пръв път се озовах тук, видях децата, сгушени в сенките, плашещи се от всичко наоколо, и си помислих за малката ми Опаис. Олекна ми на сърцето, щом почнах да им помагам. Показах им любовта си и те останаха при мен. Всички хора тук са оставили по някое дете навън. — Карата погали загрижено една малка главица. — Децата ни обединяват и ни пазят да не се поддадем на болката. Храната, която събираме, е за тях. Някак си издържаме на глада по-добре, като знаем, че сме нахранили тях.

— Не бих помислил… — започна Раоден, докато гледаше как две момиченца си играят, пляскайки дланите си.

— Че ще са толкова щастливи ли? — довърши Карата. Тя му махна и двамата се отстраниха, за да не бъдат чути. — И ние не го разбираме, принце. Изглежда, се справят по-добре с глада от нас.

— Детският ум е изненадващо устойчив.

— Явно издържат и на доста болка — продължи Карата. — Натъртвания и охлузвания. Все пак накрая се пречупват като останалите. В един момент детето е щастливо и игриво. След това пада за пореден път и умът му се предава. Имам и друга стая, далеч от тази, пълна с деца, които само лежат и хленчат.

Раоден кимна, след което й зададе въпрос.

— Защо ми ги показваш?

Карата помълча, преди да отговори.

— Защото искам да се присъединя към теб. Преди служех на баща ти въпреки мнението си за него. Сега ще служа на сина, но от сърце. Ще приемеш ли верността ми?

— За мен е чест, Карата.

Тя кимна и се обърна към децата с въздишка.

— Нямам още много време, лорд Раоден — прошепна жената. — Боях се какво ще стане с децата, когато рухна. Тази мечта, тази налудничава идея, че Елантрис може да произвежда храна и да превъзмогне болката, ми вдъхва надежда. Искам да видя как ще я постигнеш. Не вярвам, че ще успееш, но поне ще ни промениш към по-добро.

— Благодаря — отвърна Раоден и осъзна, че поема огромна отговорност. Карата беше живяла година с грижите, които той тепърва започваше да усеща. Тя беше уморена. Виждаше се в очите й. Сега, когато й дойдеше времето, можеше да се оттегли. Беше предала тежестта си на него.

— Благодаря — каза Карата, взряна в децата.

— Кажи ми — продължи Раоден след кратък размисъл. — Наистина ли щеше да потрошиш костите на хората ми?

Карата не отвърна в началото.

— Ти ми кажи, принце. Какво щеше да направиш, ако бях опитала да убия баща ти тази нощ?

— По-добре да не отговаряме и на двата въпроса.

Карата кимна, а в погледа й се четеше мъдрост.

 

 

Раоден се усмихна, когато пред портата на църквата зърна едрата фигура, която го чакаше да се върне. Угриженото лице на Галадон беше осветено от малкия пламък на фенера му.

— Светлина, която да ме насочва към дома, приятелю? — попита Раоден от мрака.

— Суле! — извика Галадон. — Долокен, не си ли мъртъв?

— Разбира се, че съм — засмя се принцът и потупа приятеля си по рамото. — Всички сме. Поне ти така разправяш постоянно.

Галадон се усмихна.

— Къде е жената?

— Изпратих я до дома й, както се полага на един джентълмен — отвърна Раоден и влезе в църквата.

Мареше и останалите вътре се изправиха.

— Лорд Дух се завърна! — викна ентусиазирано Сейолин.

— Сейолин, нося ти подарък. — Раоден извади меча изпод парцалите си и го подхвърли на войника.

— Какво е това, милорд?

— Копието ти е много добро, като се има предвид с какви материали разполагаше, но мисля, че имаш нужда от нещо по-сериозно, ако ще воюваме.

Сейолин извади острието от ножницата. Мечът не беше нищо особено, но в нищетата на Елантрис си беше истинско съкровище.

— Няма никаква ръжда — възкликна изумено Сейолин. — И е гравиран със символа на личната гвардия на Ядон!

— Кралят мъртъв ли е? — развълнува се Мареше.

— Нищо подобно — махна небрежно Раоден. — Нашата мисия беше от лично естество и не включваше убийства. Но стражът, на когото е мечът, сигурно е доста ядосан.

— Обзалагам се — изсумтя Галадон. — Значи вече не трябва да се тревожим за Карата?

— Не — усмихна се Раоден. — Нейната банда дори ще се присъедини към нас.

Хората ахнаха изненадано при това съобщение и Раоден помълча малко, преди да продължи.

— Утре ще посетим двореца. Карата има нещо, което искам всички да видите. Нещо, което трябва да се покаже на целия Елантрис.

— Какво, суле? — попита Галадон.

— Доказателство, че гладът може да се победи.