Брандън Сандърсън
Елантрис (14)

12.

По-рано в кариерата си Хратен изпитваше трудност да приеме чуждите езици. Фьорденският беше избран от Джадет и беше свещен, а останалите бяха скверни. Но как тогава можеше да покръсти тези, които не го говореха? Дали трябваше да им говори на родните езици, или да ги принуди да изучат първо фьорденски? Беше глупаво да иска от цяла нация да научи нов език, преди да им позволи да чуят за империята на Джадет.

Така че, когато трябваше да избира между сквернословието и неопределеното забавяне, той избираше първото. Вече говореше аонски и дуладелски, а знаеше и няколко думи на джиндоски. Така проповядваше на хората на родните им езици, макар това да продължаваше да го притеснява в известна степен. Ами ако никога не се научат? Ако решат, че не им трябва фьорденски, защото могат да се молят на Джадет и на родните си езици? Подобни мисли не спираха да се въртят в главата му, докато проповядваше на жителите на Кае. Не че му липсваше насока и отдаденост. Просто изнасяше тази реч за хиляден път и бе придобил рутина.

Говореше почти несъзнателно, повишавайки и понижавайки тон на нужните места в древното изкуство, което смесваше молитвите с театъра.

Когато ги подканяше, те отговаряха с радостни овации. Когато заклеймяваше, се споглеждаха засрамено. Когато повишаваше глас, грабваше вниманието им, а когато го сваляше почти до шепот, ги запленяваше още повече. Сякаш контролираше вълните на океана. Емоциите на тълпата прииждаха като покрит с пяна прилив.

Той завърши с пламенно подканяне да служат на империята на Джадет, да се закълнат като одиви или крондети на някой от жреците и да станат част от веригата, която ги свързва с Бог. Обикновените хора служеха на артети и дорвени, те от своя страна на градори, градорите на рагнати, рагнатите на гьорни, гьорните на вирн, а вирн служеше на Джадет. Само грагдетите, главите на манастири, не влизаха в тази верига, но системата беше стриктно организирана.

Всеки знаеше на кого точно трябва да служи и така тълпата не се притесняваше за повелите на Джадет, които често бяха над нейното разбиране. Те просто трябваше да служат максимално съвестно на своя артет и Джадет щеше да е доволен.

Хратен слезе от подиума удовлетворен. Проповядваше едва от няколко дни, а храмът беше препълнен и хората стояха прави отзад, защото скамейките бяха заети. Само неколцина от дошлите възнамеряваха да сменят вярата си. Повечето идваха, защото Хратен бе модна новост. Но те щяха да се върнат. Колкото и да се убеждават, че са само любопитни и интересът им няма нищо общо с религията, щяха да се върнат.

Шу-Дерет щеше да набере сила в Кае и хората от първите срещи щяха да станат по-важни. Те щяха да се хвалят на съседите си, че първи са открили религията и са продължили да присъстват на сбирките. Гордостта и впечатляващите церемонии на Хратен щяха да смачкат колебанията и скоро хората щяха да се закълнат на някой от артетите.

Налагаше се да избере нов главен артет. Беше отложил решението за известно време, за да види как се справят останалите жреци. Но времето му намаляваше. Скоро местното паство щеше да е твърде голямо, за да може да го наглежда лично, като се имаше предвид колко планиране и проповядване го очакваше.

Хората в дъното започнаха да напускат храма. Внезапен глас зад него ги спря. Хратен погледна изненадано към подиума. Срещата трябваше да приключи след неговата проповед, но някой мислеше различно.

Дилаф бе решил да говори.

Дребният арелонец закрещя с пламенна енергия. Тълпата се смълча за секунди и хората се върнаха по местата си. Бяха виждали Дилаф с него и вероятно неколцина знаеха, че е артет, но досега не бе говорил публично. Нямаше как да го пренебрегнат.

Той не спазваше нито едно от правилата на ораторството. Не варираше тоновете на гласа си и не гледаше публиката в очите. Не стоеше спокойно на подиума, за да държи слушателите под контрол, а подскачаше и ръкомахаше диво. Лицето му лъщеше от пот, а очите бяха трескави и изцъклени.

Ала хората го слушаха.

Слушаха го по-внимателно, отколкото Хратен. Следваха подскоците му, запленени от необичайните методи.

Речта на Дилаф съдържаше една тема: омраза към Елантрис. Хратен долови как в тълпата се разгаря фанатизъм. Страстта на Дилаф действаше като катализатор. Като мухъл, който се разпростира бързо, щом намери влага. Скоро цялата публика споделяше омразата му и крещеше при всяко заклеймяване.

Хратен гледаше загрижено и с известна завист. За разлика от него Дилаф не беше обучен в най-добрите школи на Изтока. Но дребният жрец притежаваше нещо, което липсваше на Хратен. Страст.

Хратен беше разсъдлив мъж. Организиран, внимателен и загрижен за подробностите. И точно това в Шу-Дерет — организираното управление и логичната философия — го беше привлякло към жречеството. Той не се съмняваше в църквата. Нямаше как нещо толкова добре организирано да не е право.

Въпреки лоялността си обаче Хратен никога не бе изпитвал това, което изразяваше Дилаф. Не изпитваше толкова силна омраза, че чак да плаче, нито толкова силна любов, че да рискува всичко в нейно име. Винаги вярваше, че е съвършеният последовател на Джадет; че Бог има нужда от спокойствие, а не от неудържим плам. Но този път се чудеше дали наистина е така.

Дилаф имаше повече власт над публиката отколкото бе придобивал Хратен някога. Омразата му към Елантрис не беше логична, а дива и ирационална, но хората не се интересуваха.

Хратен можеше да им обяснява с години за благата на Шу-Дерет, без да предизвика подобна реакция. Опита да се успокои, че силата в думите на Дилаф няма да трае, че ще потъне в рутината на всекидневието. Но дълбоко в себе си просто изпитваше завист. Какво не беше наред, че за трийсет години служба на Джадет не бе почувствал нито веднъж емоциите, които Дилаф изпитваше през цялото време? Накрая артетът замлъкна. Аудиторията остана притихнала за дълго след речта му. След това всички заговориха развълнувано и започнаха да напускат храма. Дилаф се смъкна със залитане от подиума и приседна на една от челните скамейки.

— Добра работа — чу се глас до Хратен. Херцог Телрий бе наблюдавал службата от лична ложа, отстрани на храма. — Добър ход, да накараш дребния жрец да говори след теб, Хратен. Малко се притесних, защото на хората им доскуча. Младежът обаче им привлече вниманието.

Хратен скри раздразнението си, че Телрий използва името, а не титлата му. Щеше да поправи това неуважение по-късно. Също така реши да не коментира въпросното доскучаване на публиката по време на речта му.

— Дилаф е необикновен млад мъж — отговори гьорнът. — Всеки спор има две страни, лорд Телрий: логична и страстна. Трябваше да атакуваме и двете страни, за да постигнем успех.

Херцогът кимна.

— Е, милорд, обмислихте ли предложението ми?

Телрий се поколеба за миг, после кимна отново.

— Изкушаващо е, Хратен. Много изкушаващо. Не знам дали някой в Арелон би могъл да откаже. Да не говорим за мен.

— Добре, ще се свържа с Фьорден. До седмица трябва да сме готови с приготовленията.

Телрий кимна. Родилният белег на врата му изглеждаше като синина в сенките на храма. Херцогът махна към многобройната си свита и излезе през страничната врата на храма, изчезвайки в сумрака. Хратен изчака вратата да се затвори и отиде при Дилаф, който продължаваше да лежи на скамейката.

— Това беше неочаквано, артет. Трябваше да ме предупредиш.

— Не беше планирано, милорд — обясни Дилаф. — Внезапно почувствах нуждата да говоря. Беше само във ваша подкрепа, хроден.

— Разбира се — съгласи се неохотно Хратен. Телрий беше прав. Избликът на Дилаф беше полезен. Колкото и да искаше да го сгълчи, не можеше. Щеше да пренебрегне задълженията си към вирн, ако не използваше всички инструменти за покръстването на Арелон, а Дилаф бе доказал, че е ценен инструмент. Щеше да се наложи артетът да говори и на бъдещите служби.

Дилаф отново не му бе оставил избор.

— Е, станалото станало — отвърна Хратен с добре преценено пренебрежение. — И явно им хареса. Може някой път пак да ти позволя. Но трябва да си знаеш мястото, артет. Ти си мой одив, не действаш, преди да ти наредя. Ясно ли е?

— Напълно, милорд Хратен.

 

 

Гьорнът затвори тихо вратата на покоите си. Дилаф го нямаше. Хратен никога не би му позволил да види какво щеше да се случи. Поне в това можеше да се почувства по-висш от младия жрец. Дилаф никога нямаше да се издигне до висшите нива и да научи това, което бе достъпно само на гьорните и вирн.

Хратен седна на стола си и се подготви мълчаливо. След половинчасова медитация се почувства достатъчно готов за действие. Пое си внимателно дъх, стана и отиде до големия сандък в ъгъла на стаята. Беше нарочно покрит със сгънати гоблени. Хратен ги премести почтително и бръкна под ризата си за златната верижка. На нея висеше малък ключ. Той отвори сандъка и извади отвътре малка метална кутия.

Кутията беше с размер на четири книги и тежеше доста. Стените бяха от яка стомана, а на капака имаше малък циферблат и няколко дръжки. Механизмът беше изработен от най-добрите фьорденски ключари. Само Хратен и вирнът знаеха комбинацията, която отваряше кутията.

Хратен завъртя циферблата и ръчките в комбинацията, която бе запомнил веднага след издигането си в гьорн. Тя не бе записана никъде. Щеше да е много срамно за религията, ако някой извън най-висшето жречество узнаеше какво има вътре.

Ключалката изщрака и Хратен вдигна капака решително. Вътре имаше малка светеща топка.

— Имате ли нужда от мен, милорд? — попита сеонът с нежен женски глас.

— Тихо! — нареди Хратен. — Знаеш, че не ти е позволено да говориш.

Топката примигна смирено. Хратен не беше отварял кутията от месеци, но сеонът не показваше непокорство. Тези същества, или каквото там бяха, демонстрираха изключително подчинение.

Сеоните бяха най-големият шок, щом го издигнаха до гьорн. Не се изненада толкова, че създанията са истински, макар че мнозина в Изтока ги смятаха за мит. По него време Хратен вече знаеше, че по света има неща, които са необясними за нормалните хора. Спомените му за ранните години в Дакор все още го караха да потръпва от ужас.

Не. Изненадата бе породена от това, че вирнът бе решил да използва езически магии, за да разшири империята на Джадет. Самият вирн му бе обяснил необходимостта от сеоните, но на Хратен му бяха нужни години, за да ги приеме. Все пак логиката го убеди. Както се налагаше да знае езическите езици, за да проповядва, така и вражеските създания можеха да се окажат полезни.

Естествено, само най-светите и с най-силен самоконтрол жреци можеха да използват сеоните без поквара. Гьорните с тяхна помощ поддържаха връзка с вирна от далечните страни, при това крайно рядко. Незабавната комуникация на огромно разстояние си заслужаваше цената.

— Свържи ме с вирна — заповяда Хратен. Сеонът се издигна леко и започна да се свързва с личния сеон на вирна, който бе наглеждан през цялото време от ням прислужник.

Хратен огледа създанието, докато чакаше. Сеонът кръжеше търпеливо. Винаги се държеше почтително, а и останалите гьорни никога не оспорваха лоялността им. Според тях в основата на сеоните бе заложено да са в подчинение на господарите си, дори те да ги ненавиждаха.

Хратен не беше съвсем сигурен. Сеоните можеха да се свързват с останалите като тях и очевидно не им трябваше сън. Какво ли правеха, докато господарите им спяха? Какви ли тайни обсъждаха? По едно време почти цялата аристокрация на Дуладел, Теод, Арелон и дори Джиндо разполагаше със сеони.

Колко ли тайни бяха видени и може би предадени през годините от незабележителните светещи кълба? Той поклати глава. Добре, че тези дни бяха отминали. Сеоните бяха в немилост заради връзките си с Елантрис, а и нямаше как да се размножават с изчезването на магията, така че ставаха все по-редки. Щом Фьорден завладееше западните земи, едва ли вече щеше да има свободно разхождащи се сеони.

Неговото създание започна да се разлива като вода и изобрази гордото лице на вирна.

Благородните остри черти го изгледаха.

— Тук съм, синко — долетя гласът на вирна.

— О, велики господарю, избран от Джадет, император в неговата светлина — отвърна Хратен и се поклони.

— Говори, мой одив.

— Имам предложение относно един от лордовете на Арелон, велики…