Брандън Сандърсън
Елантрис (12)

10.

— Суле, не мисля, че това е добра идея — прошепна Галадон без ентусиазъм, клякайки до Раоден.

— Тихо — нареди принцът и надникна иззад ъгъла към двора. Бандите бяха чули за привличането на Мареше и смятаха, че той опитва да събере собствена група. Предишния ден, когато Раоден и Галадон се появиха да изчакат някой новодошъл, завариха голяма група от хората на Аанден да ги причаква. Срещата не беше приятна. За щастие двамата се измъкнаха без счупвания и натъртени пръсти, но този път Раоден възнамеряваше да бъде по-внимателен.

— Ами ако пак ни причакват? — попита Галадон.

— Сигурно е така — отвърна Раоден. — Затова говори по-тихо. Хайде.

Раоден се плъзна край ъгъла и влезе в алеята. Пръстът го болеше, а също и ожулените длани и една нова синина на ръката. В добавка гладът дебнеше като демон отвътре.

Галадон въздъхна.

— Не ми е писнало от смъртта, че да я оставям за сметка на съществуване в постоянна агония. Коло?

Раоден се обърна и го погледна с разбиране.

— Галадон, някой ден ще се отървеш от вродения си песимизъм и Елантрис ще рухне от изненада.

— Песимизъм? — засегна се Галадон, докато принцът продължаваше да се промъква напред. — Аз? Песимист? Дуладелците са най-лъчезарните и лекомислени хора в Опелон! Всеки ден… Суле? Не смей да ме загърбваш, докато ти обяснявам!

Раоден не му обърна внимание. Опитваше се да не обръща внимание и на болките, без значение колко неприятни бяха. Новите му кожени обувки помагаха значително. Въпреки съмненията на дуладелеца Мареше бе сътворил продукт, който да отговаря на занаятчийската му гордост. Обувките бяха със здрава подметка, а кожата от подвързиите на книгите на Галадон ги правеше меки и удобни отвътре.

Раоден огледа двора, надникна внимателно иззад ъгъла. Хората на Шаор не се виждаха, но вероятно се спотайваха наблизо. Портите на града се отвориха и принцът подскочи. И днес щеше да има новодошъл. Само че този път, за негова изненада, градската стража избута не една, а три загърнати в бяло фигури.

— Трима? — възкликна Раоден.

— Шаод е непредвидим, суле — подхвърли Галадон, допълзявайки зад него.

— Това променя всичко — отвърна раздразнено Раоден.

— Добре. Да ги оставим на другите. Коло?

— Какво? Да пропуснем такава хубава възможност? Галадон, направо ме разочароваш.

Дуладелецът измърмори нещо неразбираемо и Раоден го потупа успокоително по рамото.

— Не се бой, имам план.

— Вече?

— Трябва да действаме бързо. Всеки миг някой от тримата ще направи крачка и възможността ще изчезне.

— Долокен — промърмори Галадон. — Какво ще правиш?

— Нищо. За сметка на това ти ще се разходиш по площада.

— Какво? — възкликна Галадон. — Суле, пак си каяна. Ако изляза на площада, бандитите ще ме видят!

— Именно. — Раоден се усмихна. — Постарай се да тичаш много бързо, приятелю. Не искаме да те хванат.

— Говориш сериозно — каза Галадон с нарастващо подозрение.

— За жалост. Тръгвай. Поведи ги наляво, а аз ще свърша останалото. Ще се срещнем там, където оставихме Мареше.

Галадон изсумтя, че това не си струва всичкото сушено месо на света, но се остави Раоден да го избута на площада. След миг откъм къщата, където се спотайваха хората на Шаор, се разнесе ръмжене. Диваците изскочиха, напълно забравили за новодошлите, заслепени от омразата към мъжа, който им се бе подиграл преди няколко дни.

Галадон хвърли последен гневен поглед към Раоден и хукна по една улица, повеждайки бандитите след себе си. Раоден изчака за миг, след което хукна към центъра на площада, правейки се на по-задъхан, отколкото беше в действителност.

— Накъде побягна? — подвикна той на обърканите новаци.

— Кой? — попита един от тях.

— Едрият дуладелец! Бързо, човече! Накъде отиде? У него е лекарството.

— Лекарство ли? — възкликна изненадано мъжът.

— Аха. Рядко е, но сигурно има достатъчно за всички ни, ако ми кажеш накъде отиде. Не искате ли да се махнете оттук?

Новодошлият вдигна трепереща ръка и посочи накъде бе изчезнал Галадон.

— Хайде! — подкани ги Раоден. — Ако не побързаме, ще ни се изплъзне! — След това хукна.

Тримата останаха объркани за момент, след което го последваха. Така първите им стъпки бяха на север, което ги правеше собственост на бандата на Шаор. Другите групи само ги изгледаха ядосано, докато се отдалечаваха.

 

 

— Какво умееш? — попита Раоден.

Жената сви рамене.

— Казвам се Мааре, милорд. Аз съм проста домакиня. Нямам специални умения.

Раоден изсумтя.

— Ако си като останалите домакини, сигурно имаш повече умения от всички нас. Можеш ли да тъчеш?

— Разбира се, милорд.

Раоден кимна замислено.

— А ти? — обърна се той към единия мъж.

— Аз съм Райл, работник съм, милорд. Бях строител в плантацията на господаря.

— Мъкнал си тухли?

— В началото, милорд. — Мъжът имаше широки ръце и простовато лице, но погледът му беше остър и интелигентен. — С години се учих от майстора. Надявах се, че господарят ще ми разреши да му стана чирак.

— Доста си възрастен за чиракуване — отбеляза Раоден.

— Знам, милорд, но се надявах. Вече малцина селяни имат надежди, дори толкова простички.

Раоден кимна отново. Мъжът не говореше като селянин, но в Арелон бе така. Преди десет години в страната имаше множество възможности и населението бе поне относително грамотно. Много от благородниците в двора на баща му се оплакваха, че грамотните селяни не стават за работа, забравяйки умишлено, че допреди десет години и те са били част от тази класа.

— Добре, ами ти? — обърна се Раоден към последния.

Мъжът беше мускулест и носът му изглеждаше да е чупен поне десетина пъти. Той погледна принца колебливо.

— Преди да отговоря, искам да знам защо да го правя.

— Защото ти спасих живота.

— Не разбирам. Какво стана с другия човек?

— Ще се появи след малко.

— Но…

— Ние не го преследвахме в действителност. Просто опитвахме да ви измъкнем от опасността. Мареше, обясни им, моля те.

Занаятчията се притече на помощ. Той започна да разказва за пристигането си преди два дни, като използваше изразителни жестове. Изкара, че е бил в смъртна опасност, преди Раоден да се появи и да го спаси. Принцът се усмихна. Мареше имаше мелодраматична душа. Гласът му се издигаше и снижаваше като добре композирана симфония. Като го слушаше, дори Раоден започна да вярва, че е извършил нещо невероятно благородно.

Мареше свърши с изявлението, че Раоден е надежден, и ги окуражи да му се доверят. В крайна сметка дори навъсеният мъж започна да го гледа с уважение.

— Казвам се Сейолин, лорд Дух — представи се той. — Бях войник в личния легион на граф Еондел.

— Познавам Еондел — кимна Раоден. — Добър човек. Беше войник, преди да получи титла. Сигурно си добре обучен.

— Ние сме най-добрите войници в страната, милорд — отвърна гордо Сейолин.

Раоден се усмихна.

— Не е трудно да си от най-добрите в нашата бедна родина. Но бих изправил легиона на Еондел срещу която и да е войска. Знам, че хората му са честни, дисциплинирани и обучени. Такъв е и командирът им. Титлата на Еондел е едно от малкото интелигентни неща, които Ядон стори.

— Доколкото разбрах, милорд, кралят не е имал избор. — Сейолин се усмихна и се видя, че в устата му липсват няколко зъба. — Еондел събра сериозно състояние, като даваше под наем войската си на короната.

— Вярно е — засмя се Раоден. — Е, Сейолин, радвам се, че си с нас. Професионален войник с твоите умения ще ни накара да се почувстваме в по-голяма безопасност.

— Както заповядате, милорд. — Сейолин стана сериозен. — Обричам ви меча си. Не разбирам от религия, знам само простите молитви и не проумявам какво става тук, но всеки, който говори добро за лорд Еондел, за мен е добър човек.

Раоден потупа ветерана по рамото, без да обръща внимание, че човекът не разполага с меч, който да обрече.

— Оценявам и приемам закрилата ти, приятелю. Но те предупреждавам, че това е тежка задача. Все по-бързо си създавам врагове и ще ни трябва голяма бдителност, за да не бъдем изненадани от атака.

— Разбирам, милорд — каза почтително Сейолин. — Кълна се в Доми, няма да ви подведа.

— Ами ние, милорд? — попита строителят Райл.

— Имам сериозни планове и за вас. Погледни нагоре и кажи какво виждаш?

Райл вдигна очи към небето.

— Нищо, милорд. Трябва ли да виждам нещо?

Раоден се засмя.

— Не, Райл. Това е проблемът. Покривът на тази сграда е рухнал от години. Въпреки това тя е една от най-големите и най-слабо засегнатите сгради, които намерих. Имаш ли някакъв опит в правенето на покриви?

Райл се усмихна.

— Определено, милорд. Имате ли материали?

— В това е сложността, Райл. Дървесината в Елантрис е или натрошена, или изгнила.

— Наистина е проблем — призна строителят. — Може би, ако изсушим дървото и го смесим с глина…

— Няма да е лесна работа — каза Раоден.

— Ще се постараем, милорд — увери го Мааре.

— Добре — кимна одобрително Раоден. Самочувствието му и тяхната несигурност ги караше да го слушат. Все още не беше лоялност. Но може би с времето щеше да спечели доверието им. — Мареше — продължи той, — моля те, обясни на новите ни приятели какво значи да си елантрисец. Не искам Райл да падне от покрива, преди да разбере, че счупването на врата няма да го отърве от болката.

— Добре, милорд. — Мареше гледаше храната на новодошлите, която бе подредена в една относително по-чиста част на сградата. Гладът вече почваше да му влияе.

Раоден подбра няколко неща, след което кимна.

— Разделете си останалото и го изяжте. Няма смисъл да го пазим. Гладът ще се появи незабавно, затова по-добре го задоволете, преди да се настървите.

Четиримата кимнаха и Мареше започна да им обяснява ограниченията на живота в Елантрис, докато разпределяше храната. Раоден го изгледа за миг, след което се обърна да помисли.

— Суле, моята хама щеше да е доволна. Все се оплакваше, че не се движа достатъчно.

Раоден вдигна поглед и видя влизащия Галадон.

— Добре дошъл, приятелю — усмихна се принцът. — Тъкмо почвах да се тревожа.

Галадон изсумтя.

— Не се тревожеше, като ме избута на площада. Виждал съм червеи на куката, с които се отнасят по-добре. Коло?

— Но ти си толкова фантастична примамка. Пък и се получи. Прибрахме новите и ти се върна без никакви синини.

— Което сигурно никак не се харесва на псетата на Шаор.

— Как успя да се измъкнеш? — попита Раоден и му подаде парчето хляб, което бе заделил за него. Галадон го изгледа, разчупи го на две и му върна едната половина, но принцът махна с ръка.

Дуладелецът сви рамене, сякаш му казваше, че може да си гладува, щом желае, и почна да ръфа хляба.

— Изтичах в една сграда с рухнали стълби и се измъкнах през задната врата — обясни той с пълна уста. — Хвърлих няколко камъка на покрива, щом хората на Шаор влязоха. Решиха, че съм приложил онзиденшния номер. Сигурно още ме чакат отдолу.

— Хитро.

— Някой не ми остави друг избор.

Галадон продължи да яде мълчаливо, докато слушаше другите, които обсъждаха „важните си задачи“.

— Кога ще им кажеш? — попита тихо той.

— Кое?

— На новите, суле. Караш ги да мислят, че са жизнено важни, както постъпи с Мареше. Обувките са хубаво нещо, но не и въпрос на живот и смърт.

Раоден сви рамене.

— Хората работят по-добре, когато мислят, че са важни.

Галадон замълча за миг, сетне продължи:

— Те са прави.

— Кои?

— Другите разбойници. Събираш си собствена банда.

Раоден поклати глава.

— Галадон, това е само малка част от нещата. Никой не прави нищо в Елантрис. Хората се боричкат за храна и се самосъжаляват. Градът има нужда от насока.

— Ние сме мъртви, суле. Каква насока да имаме, освен да страдаме.

— Ето това е проблемът. Всички са убедени, че животът им е свършил, защото сърцата им не бият.

— Ами обикновено това е знакът, суле — отвърна сухо Галадон.

— Не и в нашия случай, приятелю. Трябва да се убедим, че можем да продължим. Не шаод ни причинява всичката болка. Виждал съм хора отвън, които са загубили надежда и душите им са също толкова смачкани, колкото и на нещастниците на площада. Ако възстановим поне частичка надежда, то животът им ще се подобри значително. — Той подчерта „животът“, като гледаше Галадон право в очите.

— Останалите банди няма да стоят и да зяпат как отмъкваш даровете, суле. Ще им писне от нас доста скоро.

— В такъв случай трябва да се подготвим. — Раоден кимна към голямата сграда. — Това е добра база, не мислиш ли? Има голямо помещение в средата и стаички отзад.

Галадон погледна намръщено нагоре.

— Можеше да избереш сграда с покрив.

— Знам — отвърна Раоден. — Но тази подхожда на целите ми. Чудя се каква ли е била.

— Църква. Коратска.

— Откъде знаеш? — изненада се Раоден.

— На такава прилича, суле.

— Защо ще има коратска църква в Елантрис? — опъна се принцът. — Елантрисците си бяха божества.

— Но лекомислени божества. В Елантрис имаше огромен храм на Корат, най-красивият по рода си. Построен е в знак на дружба с народа на Теод.

— Странно. — Раоден поклати глава. — Богове от една религия да построят светилище на Доми.

— Нали ти казах. Елантрисците бяха небрежни богове. Не се интересуваха дали ги почитат. Бяха уверени в своята божественост. Поне до реод. Коло?

— Явно знаеш много, Галадон — отбеляза принцът.

— Това пък откога е грях? — изпухтя дуладелецът. — Живял си цял живот в Кае, суле. Вместо да ме питаш откъде знам, почуди се защо ти си толкова неук.

— Прав си. — Раоден погледна настрани. Мареше беше дълбоко затънал в обяснения за опасностите на живота в Елантрис. — Като гледам, няма да свърши скоро. Ела, има нещо, което искам да проверя.

— Ще се тича ли? — попита Галадон с кисел глас.

— Само ако ни забележат.

 

 

Раоден разпозна Аанден. Не беше лесно, защото шаод го бе променил, но принцът помнеше лица. Така нареченият барон беше нисък мъж с едро шкембе и видимо изкуствени увиснали мустаци. Аанден не изглеждаше като благородник, но същото се отнасяше и за повечето познати на принца аристократи.

Всъщност Аанден не беше барон. Мъжът, който седеше на златен трон и властваше над двор от болнави елантрисци, се казваше Таан. Беше един от най-добрите скулптори на Кае, преди шаод да го повали, но не беше от благородно потекло. Разбира се, и бащата на Раоден беше прост търговец, преди съдбата да го направи крал. Явно Таан се бе възползвал от подобна възможност в Елантрис.

Годините не бяха особено милостиви към него. Мъжът дърдореше неразбираемо на останалите клетници в двора си.

— Луд ли е? — попита Раоден, клекнал до прозореца, през който шпионираха.

— Всеки се справя със смъртта по собствен начин, суле — прошепна Галадон. — Според слуховете лудостта му е съзнателно решение. След като влязъл в Елантрис, се огледал и решил, че не може да се справи с това, ако е нормален. Обявил се за барон Аанден и започнал да раздава заповеди.

— И хората го следват?

— Някои — отвърна Галадон и сви рамене. — Може да е луд, но такъв е и останалият свят. Поне в очите на хората, хвърлени тук. Коло? Аанден има власт. А и кой знае, може наистина да е бил барон.

— Не е. Беше скулптор.

— Познаваш ли го?

— Виждал съм го веднъж — потвърди Раоден и погледна подозрително към Галадон. — Откъде си чул слуховете за него?

— Не може ли да се отдалечим, суле? — попита дуладелецът. — Не ми се ще да участвам в някой от фалшивите му процеси и екзекуции.

— Фалшиви ли?

— Всичко е фалшиво, освен брадвата.

— Аха. Добра идея. Е, видях достатъчно.

Двамата мъже се отдалечиха и щом се озоваха достатъчно далеч от университета, Галадон отговори на въпроса му.

— Говоря с хората, суле. Така събирам информация. Много от хората са хоеди, но има и достатъчно адекватни, за да се говори с тях. Точно голямата ми уста ме вкара в беля с теб. Ако си бях мълчал, щях да си седя и сега необезпокояван на стълбите, а не да шпионирам един от най-опасните хора в града.

— Може би — съгласи се Раоден. — Но нямаше да се забавляваш толкова. Щеше да си скован от скука.

— Благодаря, че ме освободи, суле.

— На твоите услуги.

Принцът се замисли за план, ако Аанден реши да го потърси. Вече беше свикнал с ходенето по неравните слузести улици. Натъртеният пръст го бе мотивирал да го стори. Освен това започваше да приема мръсните стени и мизерията за нормални и това го притесняваше повече, отколкото мръсотията в началото.

— Суле — обади се Галадон. — Защо искаше да видиш Аанден? Нямаше как да знаеш, че ще го познаеш.

Принцът поклати глава.

— Ако Аанден беше барон в действителност, щях да го позная незабавно.

— Сигурен ли си?

Раоден кимна разсеяно.

Галадон помълча малко, докато изминаха още няколко пресечки, и заговори с внезапно разбиране.

— Суле, не съм много добър с тези аони, които цениш толкова много, но ако не се лъжа, аонът за „дух“ е Рао, нали?

— Да — отвърна колебливо Раоден.

— И кралят на Арелон имаше син на име Раоден?

— Така е.

— А ти, суле, твърдиш, че познаваш всички барони в Арелон. Очевидно имаш добро образование и си свикнал да даваш заповеди.

— Може да се каже — призна Раоден.

— И отгоре на всичко се нарече Дух. Много подозрително. Коло?

Раоден въздъхна.

— Трябваше да си избера друго име, нали?

— Долокен, момче! Излиза, че ти си престолонаследникът на Арелон?

— Бях престолонаследник, Галадон — поправи го Раоден. — Загубих титлата, когато умрях.

— Нищо чудно, че си такъв досадник. Цял живот се мъча да избегна кралските особи, а накрая се озовах до теб. Горящ Долокен!

— Стига де. Не съм истинска кралска особа. Няма и едно поколение.

— Това е достатъчно — изтъкна унило Галадон.

— Ако ще те утеши малко, баща ми не смяташе, че мога да управлявам. Опитваше всячески да ме държи далече от трона.

Галадон изсумтя.

— Страх ме е да си помисля кого ли Ядон смята годен да управлява. Баща ти е идиот, без да се обиждаш.

— Не се обиждам — сви рамене Раоден. — Надявам се, че ще запазиш самоличността ми в тайна.

Галадон въздъхна.

— Както желаеш.

— Добре. За да направя нещо добро за Елантрис, трябва да събера последователи, но искам да ме следват, защото харесват какво правя, а не от криворазбран патриотизъм.

Галадон кимна.

— Можеше да ми кажеш, суле.

— Сам спомена, че не трябва да говорим за миналото си.

— Вярно.

Раоден помълча известно време.

— Знаеш какво означава това.

Галадон го изгледа подозрително.

— Какво?

— Сега, след като научи кой съм аз, трябва да ми кажеш кой си бил ти. Така е справедливо.

Галадон не отговори веднага. Почти стигнаха до църквата, преди да отвори уста. Раоден забави крачка, за да даде време на приятеля си да говори, преди да пристигнат при другите. Нямаше защо да се тревожи обаче. Изявлението на Галадон беше кратко и отсечено.

— Бях фермер — каза той учтиво.

— Фермер? — Раоден очакваше нещо повече.

— И овощар. Продадох нивите и купих ябълкова градина, защото смятах, че ще е по-лесно. Все пак не трябва да сееш наново всяка година.

— И? — полюбопитства Раоден. — По-лесно ли беше?

Галадон сви рамене.

— Струва ми се. Но познавам неколцина зърнопроизводители, които биха спорили с мен цяла вечер. Коло? — Едрият мъж го погледна преценяващо. — Не мислиш, че ти казвам истината, нали?

Раоден се усмихна и разпери ръце.

— Съжалявам, Галадон, но просто не ми приличаш на фермер. Имаш подходяща фигура, но си твърде…

— Интелигентен? Суле, виждал съм фермери с толкова остър ум, че могат да ожънат нивата с него.

— Не се съмнявам. Но макар да са интелигентни, тези хора са слабо образовани. Ти си учен, Галадон.

— Книгите са чудесно нещо, суле. Мъдрият фермер може да намери време за четене, ако живее в Дуладел, където хората са свободни.

Раоден сбърчи вежди.

— Значи държиш на фермерската история?

— Вярна е, суле. Преди да стана елантрисец, бях фермер.

Раоден сви рамене. Може би. Галадон бе предрекъл дъжда и имаше някои практични умения. Но очевидно оставаше още нещо, което не бе готов да сподели.

— Добре — каза признателно Раоден. — Вярвам ти.

Галадон кимна, показвайки, че е доволен да зарежат темата. Каквото и да криеше, нямаше да го сподели днес. Раоден се възползва от възможността да го попита за нещо, което му бе направило впечатление от първия ден в Елантрис.

— Галадон, къде са децата?

— Деца ли, суле?

— Да, щом шаод удря безразборно, би трябвало да поваля и деца.

Дуладелецът кимна.

— Така е. Виждал съм да хвърлят бебета, които едва са проходили.

— И къде са те? Виждам само възрастни.

— Елантрис е сурово място, суле — каза Галадон, докато влизаха в порутената църква. — Децата не издържат много.

— Да, но… — Раоден спря, защото зърна нещо с периферното си зрение. Обърна се изненадано.

— Сеон — посочи Галадон, като видя светещата топка.

— Да. — Сеонът влетя бавно през отворения таван и започна да прави мързеливи кръгчета около двамата мъже. — Много е тъжно как се носят из града в това състояние. Аз… — Той присви очи в опит да види какъв е аонът в центъра на мълчаливия сеон.

— Суле? — подкани го Галадон.

— Идос Доми — прошепна Раоден. — Това е Йен.

— Сеонът ли? Познаваш ли го?

Раоден кимна и протегна ръка с отворена длан. Сеонът я докосна за момент, след това се отдалечи бавно и полетя из стаята като безгрижна пеперуда.

— Йен беше мой сеон. Преди да ме хвърлят тук. — Виждаше аона му в центъра. Символът беше някак… слаб. Светеше неравно, сякаш части от него бяха потъмнели… Като петната по кожата на елантрисците, осъзна Раоден, докато Йен се отдалечаваше. Сеонът се насочи към стената на църквата и се блъсна в нея. Светещата топка замря за момент, сетне се завъртя и се понесе в друга посока. В движенията имаше нещо странно. Сякаш едва се държеше във въздуха. Клатеше се постоянно и често се въртеше замаяно в кръг.

Раоден усети как стомахът му се свива, като видя какво е останало от приятеля му. Избягваше да мисли за Йен откакто бе влязъл в Елантрис. Знаеше какво става със сеоните, щом господарите им паднеха от шаод. Надяваше се да е унищожен, както се случваше понякога.

Поклати глава.

— Йен беше толкова мъдър. Не познавах по-умно същество, човек или сеон…

— Съжалявам, суле — вметна тъжно Галадон.

Раоден отново разпери ръка и сеонът се приближи послушно, както правеше едно време, когато принцът още не беше научил, че сеоните са по-ценни като приятели, отколкото като слуги.

Зачуди се дали го разпознава, докато се върти във въздуха. Или пък просто жестът му е познат? Сигурно никога нямаше да разбере. Сеонът постоя над дланта му за секунда, после изгуби интерес и отплува отново.

— О, скъпи, приятелю — прошепна Раоден. — А си мислех, че шаод е бил жесток към мен.