Брандън Сандърсън
Елантрис (10)

8.

Сарене реши да не приема поканата на чичо си да живее при него. Изкушаваше се да остане при семейството му, но се боеше, че ще изгуби позицията си в двора. Дворецът беше фонтан от информация, преливащ от благороднически клюки и интриги. Ако искаше да се противопостави на Хратен, трябваше да бъде информирана.

Затова на следващия ден, след срещата с Кайн, тя взе триножник и бои и се цопна право в средата на тронната зала на Ядон.

— Какво, в името на Доми, правиш тук, момиче! — възкликна кралят, който се появи с обичайната си тълпа прислужници.

Сарене вдигна поглед от платното и се направи на изненадана.

— Рисувам, татко. — Тя махна с четката и червената боя опръска незащитеното лице на канцлера.

Ядон въздъхна.

— Виждам, че рисуваш. Защо го правиш тук?

— О — отвърна Сарене невинно. — Прерисувам картините ти, татко. Много ми харесват.

— Прерисуваш?… — Ядон я погледна изумено. — Но…

Сарене завъртя платното с горда усмивка и показа на краля нещо, което смътно напомняше на една от картините му с цветя.

— О, в името на Доми! — изръмжа Ядон. — Щом искаш, рисувай, момиче. Но не го прави в средата на тронната ми зала!

Сарене се опули, примигна няколко пъти, след което придърпа стола и статива си до една колона и продължи да рисува.

Ядон изръмжа.

— Искам… уф, Доми да го вземе! Не си заслужава усилията.

Кралят се завъртя и тръгна към трона, нареждайки на секретаря си да продължат с първата петиция — спор между двама благородници за някаква собственост.

Аше долетя до платното й и заговори тихо.

— Мислех, че ще ви прокуди от двора, милейди.

Сарене поклати глава и се поздрави вътрешно с усмивка.

— Ядон е избухлив и лесно се пали. Колкото повече се убеждава, че съм безмозъчна, толкова по-малко ще ми се меси. Ще знае, че няма да го разбера и само ще се ядосва.

— Почвам да се чудя как такъв човек е докопал престола — отбеляза Аше.

— Добър въпрос — призна Сарене и потупа бузата си. — Макар че може би го подценяваме. Може да не е добър крал, но очевидно е изключителен търговец. За него аз съм изчерпан ресурс. Получил си е споразумението и вече не го интересувам.

— Не съм убеден, милейди. Изглежда твърде тесногръд, за да запази трона си за дълго.

— И вероятно ще го загуби — отсъди Сарене. — Подозирам, че онзи гьорн е дошъл за това.

— Добро предположение, милейди — каза Аше с дълбокия си глас. Той се доближи до платното и застина пред намацаните петна и кривите линии. — Ставате по-добра, милейди.

— Не се подигравай.

— Не, наистина, ваше височество. Когато почнахте преди пет години, никога не можех да позная, какво рисувате.

— И какво е това сега?…

Аше направи пауза.

— Купа с плодове? — предположи той с надежда.

Сарене въздъхна раздразнено. Обикновено беше добра с каквото се захванеше, но тайните на рисуването й се изплъзваха. Беше изумена от липсата си на талант и бе продължила упорито да се опитва. За съжаление художествените техники отказваха да се преклонят пред кралската й воля. Беше майстор в политиката, роден лидер и дори разбираше от джиндоска математика. Но беше ужасен художник. Не че това я спираше. Все пак беше неоспоримо инатлива.

— Някой ден нещата ще се наместят и ще успея да предам на платното това, което е в главата ми.

— Разбира се, милейди.

Сарене се усмихна.

— Дотогава да се преструваме, че съм почитател на някое от сворденските течения в крайния абстракционизъм.

— А, да. Школата на креативната заблуда. Много добре, милейди.

Двама мъже бяха дошли да представят случая си пред краля. Двамата си приличаха, носеха модни жакети над дантелени ризи и панталони с натруфени крачоли. Сарене се заинтересува от третия мъж, който бе доведен от дворцовата стража. Беше незабележителен светлокос човек, облечен в прости кафяви дрехи.

Беше очевидно недохранен и в очите му се четеше безнадеждност, което притесни Сарене.

Спорът се отнасяше до селянина. Очевидно той бе избягал от единия благородник преди три години, но бе заловен от втория. Вместо да го върне, благородникът го бе пратил да работи. Спорът всъщност не беше заради селянина, а заради децата му. Човекът беше женен от две години и му се бяха родили две деца по време на престоя му при втория благородник. Аристократите се караха за собствеността върху децата.

— Мислех, че робството е незаконно в Арелон — каза тихо Сарене.

— Така е, милейди — отвърна объркано Аше. — Не разбирам.

— Говорят за фигуративна собственост, братовчедке — чу се глас до нея. Сарене надникна изненадано иззад платното. Лукел, големият син на Кайн, стоеше усмихнат до триножника й.

— Лукел! Какво правиш тук!

— Аз съм един от най-богатите търговци в града, братовчедке — обясни той, след което заобиколи и погледна картината й с повдигнати вежди. — Имам постоянен достъп до двора. Изненадах се, че не ме видя, като влезе.

— Тук ли беше?

Лукел кимна.

— В дъното. Възобновявах някои стари познанства. Доста време отсъствах от града.

— Защо не ми се обади?

— Стана ми интересно какво правиш — отвърна той с усмивка. — Не мисля, че досега някой е окупирал центъра на тронната зала за ателие.

Сарене усети, че се изчервява.

— Получи се, нали?

— Прекрасно. Което не може да се каже за рисунката. — Той помълча. — Това е кон, нали?

Сарене се намръщи.

— Къща?

— Не е и купа с плодове, милорд — обади се Аше. — Вече я питах.

— Е, тя каза, че това е копие на картина в залата. Ако изредим всичките, все ще отгатнем.

— Брилянтна идея, господарю Лукел — одобри Аше.

— Достатъчно — изръмжа Сарене. — Онази насреща е. Нея гледах, докато рисувах.

— Онази? — възкликна Лукел. — На нея има цветя.

— И?

— Какво е това тъмното в средата на твоята?

— Цветя — отвърна Сарене.

— Аха. — Лукел погледна отново картината й, след което пак модела. — Щом казваш, братовчедке.

— По-добре ми обясни правния проблем на Ядон, преди да се ядосам, братовчеде — каза Сарене със заплашителен сладникав тон.

— Добре. Какво те интересува?

— Според нашите познания в Арелон робството е незаконно, но онези мъже повтарят, че селянинът е тяхна собственост.

Лукел се намръщи и погледна спорещите аристократи.

— Робството е незаконно, но вероятно не за дълго. Преди десет години тук нямаше селяни и благородници, само елантрисци и всички останали. След това нещата се измениха и хората вече нямат своя земя, минаха под феодално господство и сега са крепостни селяни, нещо, което наподобява древния фьорденски строй. Скоро ще станат само собственост.

Сарене се намръщи. Самият факт, че кралят изслушваше такъв случай и се замисляше да отнеме децата на човека, за да защити честта на някакъв благородник, беше чудовищен. Уж обществото се бе издигнало над тези неща. Селянинът гледаше с помръкнал поглед сякаш светлината бе избита систематично от очите му.

— По-лошо е, отколкото се опасявах.

Лукел кимна.

— Първото нещо, което направи Ядон, щом взе престола, бе да премахне индивидуалното земевладение. Арелон нямаше армия, но Ядон можеше да ангажира наемници и да принуди хората. Обяви, че цялата земя принадлежи на короната и награди тези търговци, които го бяха издигнали, с владения и титли. Само неколцина, като баща ми, имаха достатъчно пари и земи, така че кралят да не смее да ги пипне.

Сарене усети как отвращението от свекъра й се засилва. Преди Арелон се хвалеше, че е най-напредналото и щастливо общество на света. Ядон го беше смачкал и превърнал в нещо, което дори Фьорден не ползваше вече.

Сарене изгледа краля и се обърна към Лукел.

— Ела — каза тя и дръпна братовчед си настрани, за да говорят по-открито. Виждаха краля, но бяха достатъчно далече от останалите групички, за да не бъдат подслушани. — С Аше си говорихме по-рано. Как изобщо е успял да вземе трона?

Лукел сви рамене.

— Ядон е… сложна личност, братовчедке. В някои отношения е тесногръд, но умее да се справя с хората. Точно това го прави и успешен търговец. Беше начело на местната гилдия преди реод. Беше най-великият мъж в региона, без да е пряко свързан с Елантрис. Търговската гилдия беше автономна организация, която не се спогаждаше добре с елантрисците. Те осигуряваха безплатна храна за хората, което улесняваше живота на населението, но вредеше на търговците.

— Защо не са внасяли други неща? — учуди се Сарене. — Не хранителни стоки?

— Елантрисците можеха да сътворят почти всичко, братовчедке. И макар повечето им произведения да не бяха безплатни, те осигуряваха материали на доста по-ниски цени, особено с премахването на транспортните разходи. Накрая търговската гилдия сключи споразумение и накара Елантрис да осигурява само най-необходимите неща на населението. Така гилдията можеше да внася по-скъпите стоки и да ги продава на по-заможните граждани, които по ирония бяха и членове на гилдията.

— А след това се случил реод — каза Сарене, вече започваше да разбира.

Лукел кимна.

— Елантрис падна и търговската гилдия начело с Ядон остана най-могъщата организация в четирите външни града. Членовете й бяха богати и се познаваха с останалите заможни хора. Фактът, че имаха търкания с Елантрис, заздрави репутацията им в очите на народа. Ядон беше естественият избор за крал. Това обаче не означава, че е особено добър монарх.

Сарене кимна. Седналият на трона Ядон най-сетне бе взел решение относно случая. Той обяви, че беглецът ще бъде върнат на първия благородник, а децата остават за втория.

— Защото са били хранени и отгледани от настоящия си господар.

Селянинът не протестира, само сведе очи. Сарене се натъжи. След това мъжът вдигна поглед и в него се четеше нещо отвъд покорството. Омраза. Имаше достатъчно дух за тази могъща емоция.

— Това няма да продължи дълго — каза тихо тя. — Хората няма да го търпят.

— Работническата класа е живяла векове във фьорденската феодална система — отбеляза Лукел. — А с тях са се отнасяли по-лошо, отколкото с животните.

— Да, но те са били родени в нея. Хората в древен Фьорден не са познавали друга система. За тях феодализмът е бил единствената реалност. Тукашните хора са други. Десет години не са толкова много. Арелонските селяни помнят, че доскоро техните господари са били обикновени търгаши. Знаят, че е имало и по-добър живот. И по-важното, знаят, че управлението може да се срине и слугите да станат господари. Ядон ги е натоварил твърде много, твърде бързо.

Лукел се усмихна.

— Говориш като принц Раоден.

Сарене млъкна.

— Познаваше ли го добре?

— Беше най-добрият ми приятел — кимна тъжно Лукел. — Най-страхотният човек, когото познавах.

— Разкажи ми за него — помоли тя с тих глас.

Лукел се замисли малко и заговори с почит.

— Раоден правеше хората щастливи. Човек можеше да се вкисне от неприятностите си, а принцът с оптимизъм и няколко думи умееше да го накара да проумее, че се тревожи за глупости. Освен това беше много умен. Знаеше всички аони и ги рисуваше прецизно. Непрекъснато измисляше странни философии, които само татко разбираше. Дори след като завърших сворденския университет, не можех да схвана половината му теории.

— Звучи невероятно.

Лукел се усмихна.

— Не го биваше само на карти. Винаги губеше на туледу, дори когато играехме на вързано за вечерята. Щеше да е ужасен търговец, хич не му пукаше за парите. Беше готов да загуби само защото знаеше, че изпитвам удоволствие от тръпката. Не съм го виждал тъжен или гневен, освен когато посещаваше външните плантации. Често се срещаше с хората. След това се връщаше в двора и изразяваше мнението си прямо.

— Обзалагам се, че кралят не е бил очарован — вметна Сарене с тънка усмивка.

— Направо полудяваше. Опитваше всичко, за да го накара да мълчи, но не се получаваше. Принцът се противопоставяше на всяка кралска заповед. Като престолонаследник имаше право да изразява мнението си пред краля. Принцесо, не знаеш какво е сгълчаване, докато не си видяла Раоден в действие. Беше толкова строг на моменти, че даже камъните трепереха.

Сарене се отпусна назад, представяйки си с наслада как Ядон е порицаван от сина си пред целия двор.

— Липсва ми — добави тихо Лукел. — Тази страна има нужда от Раоден. Беше започнал да полага основите за промяна. Имаше много сподвижници сред благородниците. Сега групата се разпада без водачеството му. С татко се опитваме да ги задържим, но мен ме нямаше толкова дълго, че съм изтървал нещата. А малцина от тях вярват на татко.

— Защо така?

— Винаги е имал репутация на размирник. Пък и няма титла. Отказа всички предложения на краля.

Сарене се намръщи.

— Чакай малко. Мислех, че чичо Кайн е против краля. Защо Ядон ще му дава титли?

Лукел се усмихна.

— Ядон няма избор. Цялото му управление е изградено върху богатството. Татко е много заможен, а според закона парите са равни на благородство. Кралят глупаво е решил, че всички богаташи ще мислят като него и няма да има опозиция, ако раздава титли на влиятелните. Отказът на татко директно подкопава властта на Ядон и кралят го знае. Ако дори един богаташ не е благородник, системата на арелонската аристокрация е дефектна. Старият Ядон се спича всеки път, щом татко се появи в двора.

— Значи трябва да идва по-често — каза Сарене злобно.

— Татко често си намира причини да намине. Двамата с Раоден се срещаха почти всеки ден тук, за да играят шинда. Ядон се мръщеше, че го правеха в тронната му зала, но според законите дворът бе отворен за всеки поканен от сина му и нямаше как да ги изхвърли.

— Явно принцът е имал талант да използва собствените закони на краля срещу него.

— Едно от най-добрите му качества — усмихна се Лукел. — Раоден успяваше да извърти всеки нов декрет, така че да се обърне срещу баща му. Ядон опитваше постоянно през последните пет години да измисли как да обезнаследи Раоден. В крайна сметка Доми реши този проблем вместо него.

Доми или някой наемен убиец… Подозренията на Сарене нарастваха.

— Кой ще го наследи сега?

— Не е съвсем сигурно. Ядон сигурно се надява да има нов син. Ешен е достатъчно млада. Иначе би трябвало да са някои от по-могъщите херцози. Лорд Телрий или лорд Роял.

— Тук ли са? — попита Сарене и огледа тълпата.

— Роял не е. А онзи там е херцог Телрий. — Лукел кимна към един помпозен мъж в другия край на помещението. Беше строен и изпънат. Щеше да е красив, ако не беше облечен толкова натруфено. По дрехите му бяха пришити скъпоценни камъни, а пръстите му бяха отрупани със злато и сребро. Мъжът се обърна и Сарене видя, че лявата страна на лицето му е загрозена от масивен лилав родилен белег.

— Да се надяваме, че няма да вземе трона — продължи Лукел. — Ядон е твърдоглав, но поне се оправя с финансите. Скъперник е, докато Телрий е развейпрах. Обича парите и тези, които му ги дават. Щеше да е най-богатият човек в Арелон, ако не пилееше толкова. Сега е на трето място след краля и херцог Роял.

Сарене се намръщи.

— Кралят щеше да обезнаследи Раоден и да остави страната без наследник? Не е ли чувал за гражданска война?

Лукел сви рамене.

— Очевидно предпочиташе да рискува, отколкото да остави Раоден начело.

— Не иска свободата и съчувствието да провалят дребната му монархийка — заключи Сарене.

— Точно.

— Тези благородници, които са симпатизирали на Раоден. Срещат ли се още?

— Не. — Лукел се намръщи. — Страх ги е да продължат без протекциите на принца. Все пак убедихме неколцина да се видим за последно утре. Но се съмнявам, че ще излезе нещо.

— Искам да дойда — каза Сарене.

— Те не харесват нови хора, братовчедке — предупреди я Лукел. — Напоследък са подозрителни, знаят, че срещите ни може да се тълкуват като измяна.

— Нали уж е последно събиране. Какво толкова ще стане, ако се присъединя? Ще откажат да дойдат пак ли?

Лукел се замисли, след което се усмихна.

— Добре, ще кажа на татко и той ще намери начин да те вмъкне.

— Може да му кажем на обяд. — Сарене погледна разочаровано към картината си за последно и започна да прибира боите.

— Значи ще дойдеш да обядваш с нас?

— Чичо Кайн обеща фьорденска кухня. Пък и след днешната гледка не мисля, че мога да седя тук и да гледам правосъдието на Ядон. Ще започна да го замерям с картини, ако ме ядоса още малко.

Лукел се засмя.

— Това вероятно не е добра идея, нищо че си принцеса. Хайде, Кайсе ще умре от радост, че идваш. Татко винаги готви по-добре, ако имаме гости.

 

 

Лукел беше прав.

— Тук е! — изпищя Кайсе възторжено, щом я видя. — Татко, трябва да сготвиш!

Джала се появи от близката врата, за да целуне и прегърне съпруга си. Прошепна му нещо на фьорденски и Лукел се усмихна, търкайки нежно рамото й. Сарене ги изгледа със завист и стисна зъби. Беше принцеса на Теод. Нямаше право да се оплаква от необходимостта от държавни бракове. Доми беше отнел съпруга й, преди да го види, защото очевидно искаше умът й да е остър по други причини.

Чичо Кайн се появи от кухнята, тикна книгата в престилката си и я поздрави с една от мечешките си прегръдки.

— Значи не можа да не дойдеш. Няма как да се устои на магическата кухня на Кайн, а?

— Не, татко. Тя просто е гладна — обяви Кайсе.

— О, така ли? Сядай, Сарене. Обядът ще е готов след малко.

Обядът беше почти като предишната вечеря. Кайсе се оплакваше, че става бавно, Даорн опитваше да се държи по-зряло от сестра си, а Лукел ги тормозеше, както се полагаше на всеки голям брат. Адиен се появи по-късно и продължи да си мърмори някакви числа. Кайн изнесе димящите плата и се извини за отсъствието на съпругата си, която бе ангажирана с нещо друго.

Храната беше вкусна, а разговорът приятен. Поне докато Лукел не реши да осведоми фамилията за художническите напъни на Сарене.

— Мисля, че твори в някакъв неоабстракционизъм — обяви братовчед й с напълно сериозен тон.

— Така ли? — попита Кайн.

— Да. Но не знам какво иска да внуши, като изобразява цветя с кафяво петно, смътно наподобяващо кон.

Сарене се изчерви, щом останалите се засмяха. Но не беше свършило. Аше избра момента, за да я предаде и той.

— Нарича се школа на креативната заблуда — обясни сеонът с дълбокия си официален глас. — Вярвам, че принцесата се наслаждава, създавайки изкуство, което изобщо не може да бъде разбрано.

Кайн почти щеше да падне от смях. Тормозът на Сарене приключи, защото темата се отметна към нещо, което предизвика известен интерес у нея.

— Няма школа на креативната заблуда — информира ги Кайсе.

— Няма ли? — попита баща й.

— Не. Има импресионисти, неорепрезентатори, абстрактно деривативни и ревивационисти. Само това са.

— Така ли? — попита Лукел с усмивка.

— Да. Имаше движение на реалистите, но те са същите като неорепрезентаторите. Смениха само имената, за да звучат по-надуто.

— Стига се фука пред принцесата — измърмори Даорн.

— Не се фукам — изпуфтя Кайсе. — Аз съм образована.

— Фукаш се — настоя Даорн. — Освен това школата на реалистите не е същата като на неорепрезентаторите.

— Даорн, спри да се заяждаш със сестра си — нареди Кайн. — Кайсе, спри да се фукаш.

Кайсе се намръщи и сърдито си замърмори нещо неразбираемо.

— Какво прави? — попита объркано Сарене.

— Ругае на джиндоски — обясни небрежно Даорн. — Винаги прави така, когато загуби спор.

— Мисли, че не е срамно, ако говори други езици — добави Лукел. — Сякаш това доказва, че е по-интелигентна от останалия свят.

Потокът от думи на русото момиче смени звученето си. Сарене осъзна изненадано, че Кайсе говори на фьорденски.

Освен това не беше свършила. В края на тирадата й имаше кратък, но категоричен изблик на нещо, звучащо като дуладелски.

— Колко езика владее? — попита с изумление Сарене.

— Четири-пет. Освен ако не е научила още някой, докато ме нямаше. Но скоро ще трябва да спре. Според сворденските учени човек може да овладее шест езика, преди мозъкът му да почне да се обърква.

— Една от целите на Кайсе е да ги опровергае — обясни Кайн с пресипналия си глас. — Както и да изяде цялата храна в Арелон.

Кайсе изсумтя обидено и се върна към яденето.

— Двамата са много… информирани — каза Сарене.

— Не се впечатлявай — посъветва я Лукел. — Скоро учиха за изкуството и двамата се състезават кой ще надмине другия.

— Въпреки това.

Кайсе продължаваше да мърмори нещо над чинията си.

— Какво каза? — попита Кайн с твърд тон.

— Ако принцът беше тук, щеше да ме послуша. Той винаги вземаше моята страна.

— Само се шегуваше — изтъкна Даорн. — Това се нарича сарказъм.

Кайсе му се изплези.

— Той мислеше, че съм красива, и ме обичаше. Чакаше да порасна, за да може да се ожени за мен. Тогава щях да стана кралица и да ви хвърля в тъмницата, докато не признаете, че съм права.

— Нямаше да се ожени за теб, глупачке — намръщи се Даорн. — Той се ожени за Сарене.

Кайн забеляза как племенницата му посърна при споменаването на принца и смълча децата със строг поглед. Но вредата бе нанесена. Колкото повече научаваше за него, толкова повече мислеше за нежния му глас, пътуващ стотици мили чрез сеоните, за да говори с нея. Помнеше писмата му, в които описваше живота в Арелон и как подготвя място за нея. Беше толкова развълнувана, че реши да подрани с цяла седмица.

Но явно пак бе закъсняла.

Може би трябваше да послуша баща си. Той се колебаеше за този брак, макар да знаеше, че Теод има нужда от силен съюз с новото арелонско управление. Двете страни имаха еднакво расово и културно наследство, но не поддържаха дълбоки контакти през последните десет години. Бунтовете след реод заплашваха всеки, свързан с елантрисците, в това число и теодската аристокрация. Но Фьорден беше разширил границите си отново, този път предизвиквайки колапса на Дуладелската република, и Теод трябваше да възстанови старите съюзи, иначе щеше да се изправи сам срещу ордите на вирна.

Това бе подтикнало Сарене да предложи брака. Баща й беше против в началото, но после склони поради чисто практични причини. Нямаше по-силна връзка от кръвното сродяване, особено с престолонаследник. Нормално беше договорът да забранява на Сарене да се омъжи отново. Раоден беше млад и здрав, и всички предполагаха, че ще живее още десетилетия.

Кайн каза нещо.

— Какво, чичо?

— Питам дали искаш да видиш нещо из Кае. Вече си тук от няколко дена. Време е да те разведем. Сигурен съм, че Лукел ще го стори с удоволствие.

Стройният мъж вдигна ръце.

— Съжалявам, татко. С радост ще покажа града на красивата ни братовчедка, но двамата с Джала трябва да сключим една сделка за износ на коприна към Теод.

— Двамата ли? — възкликна изненадано Сарене.

— Разбира се. — Лукел остави салфетката и се надигна. — Джала е страхотна в пазарлъците.

— Това е единствената причина да се ожени за мен — призна сворденската жена с плътния си акцент и лека усмивка. — Лукел е търговец. Гледа да извлече печалба от всичко, дори от брака.

— Точно така. — Лукел се засмя и подаде ръка на съпругата си. — Това, че е умна и красива, не е от значение. Татко, благодаря за обяда. Беше прекрасен. Приятен ден.

Двойката ги напусна, без да спира да се гледа в очите.

Даорн се направи, че му се повдига.

— Татко, говори с тях. Толкова са лигави, че чак ми се отяжда.

— Скъпият ни брат е съвсем изкуфял — съгласи се Кайсе.

— Търпение, деца. Лукел е женен само от месец. Дайте му още малко време и ще се оправи.

— Надявам се — каза Кайсе. — Направо ми се повдига. — Всъщност според Сарене й нямаше нищо. Момичето продължаваше да яде все така лакомо.

Адиен си мърмореше неговите неща. Явно нямаше какво друго да каже, освен изброяването на числа и по някоя дума, която звучеше като „Елантрис“.

— Бих искала да разгледам града, чичо. — Брътвежът на момчето й напомни нещо. — Особено Елантрис. Искам да знам за какво толкова са се прехласвали по него.

Кайн потърка брадичка.

— Е, близнаците може да ти го покажат. Знаят как се стига до Елантрис, а и така няма да ми досаждат известно време.

— Близнаци ли?

— Така ги нарича Лукел — усмихна се Кайн.

— На нас не ни харесва — обади се Даорн. — Не сме близнаци, дори не си приличаме.

Сарене погледна двете руси деца с почти еднакви решителни изражения и се усмихна.

— Наистина никак.

 

 

Стените на Елантрис се извисяваха над Кае като намръщен страж. Щом доближиха подножието им, Сарене осъзна колко са внушителни. Беше посещавала Фьорден и бе впечатлена от укрепените му градове, но те не можеха да се сравняват с Елантрис. Стените бяха толкова високи и гладки, че очевидно не бяха сътворени от човешки ръце.

По тях бяха изрисувани големи, сложни аони, много от които не беше виждала, а си мислеше, че е доста образована.

Децата я доведоха до масивно стълбище от външната част на стената. Стълбите имаха арки и множество междинни площадки, от майсторството на изработката им лъхаше царственост. Освен това излъчваха… арогантност. Очевидно бяха част от оригиналния план и доказваха, че масивните стени не са за защита, а по-скоро за отделяне.

Само безкрайно уверени хора щяха да построят толкова масивно укрепление и да добавят стълби от външната му част.

Тази увереност беше неоправдана, защото Елантрис бе паднал. Макар че не под натиска на нашественици, а от нещо друго. Нещо неразбираемо. Реод.

Сарене спря на един каменен парапет, приблизително по средата, и погледна към Кае. Градчето стоеше като малко братче пред огромния Елантрис и опитваше да изглежда впечатляващо, но без успех. Сградите щяха да са внушителни на друго място, но изобщо не можеха да се сравнят с величието на бившата столица.

Красив или не, трябваше да се съсредоточи над Кае. Дните на Елантрис бяха отминали.

Няколко светещи кълба се носеха край стената. Първите сеони, които виждаше наоколо. В началото се развълнува, но после си спомни историите. Преди сеоните не се влияеха от шаод, но това се бе променило с падането на града. Ако сега човек бъдеше взет от шаод, то сеонът му развиваше някаква лудост. Тези около стената кръжаха безцелно като загубени деца. Очевидно се събираха в града, след като господарите им бяха паднали.

Тя отклони поглед, кимна на децата и възобнови изкачването. Кае беше нейната цел, но все още искаше да види Елантрис. Имаше нещо в него — размерите, аоните, репутацията, които трябваше да погледне лично.

Докато се изкачваше, прокара ръка по един издълбан в стената аон. Линиите бяха широки колкото дланта й. Между каменните блокове нямаше цепнатини. Точно както бе чела, сякаш стената бе направена от една огромна скала.

Но вече не беше в идеално състояние. Близо до върха бе изронена на много места. Даже имаше големи откъртени парчета, оставили назъбени рани, като гигантски хапки. Въпреки това беше много впечатляващо, особено гледката отгоре.

— Олеле! — възкликна Сарене, усещайки, че се замайва.

Даорн я дръпна за роклята.

— Не стой на ръба, Сарене.

— Добре съм — каза тя. Въпреки това го остави да я издърпа назад.

Аше се приближи, пулсирайки разтревожено.

— Може би не е добра идея, милейди. Знаете, че имате проблем с височините.

— Глупости — отвърна тя и се овладя. Забеляза, че недалеч по протежението на стената имаше голяма тълпа. Над хората се извисяваше единичен глас, чиито думи не можа да различи.

— Какво става?

Близнаците се спогледаха объркано.

— Не знам — отвърна Даорн.

— Тук обикновено има само стражи — добави Кайсе.

— Хайде да погледнем. — Сарене не беше сигурна, но сякаш разпознаваше акцента. Щом приближиха тълпата, подозренията й се оправдаха.

— Гьорнът! — възкликна възбудено Кайсе. — Исках да го видя. — Тя започна да се провира през хората. Сарене чу раздразненото мърморене, докато момичето си пробиваше път към предната част.

Даорн погледна сестра си с копнеж и направи крачка напред, след което се обърна към Сарене и реши да остане с нея като съвестен водач.

Сарене бе по-сдържана от младата си братовчедка, но беше решена да чуе отблизо думите на Хратен. Затова започна да си пробива път през тълпата, учтиво, но решително, бутайки малкия си страж, докато не излезе отпред.

Хратен беше застанал на една бойница. Беше с гръб към тълпата, но под ъгъл, така че думите му да се чуват.

Речта очевидно бе предназначена за присъстващите, а не за онези отдолу.

Сарене дори не хвърли поглед към Елантрис. Щеше да го разглежда после.

— Вижте ги! — нареди Хратен, сочейки града. — Те загубиха правото си да бъдат хора. Те са животни, нямат воля и желание да служат на Джадет. Те не познават Бог и служат само на страстите си.

Сарене се намръщи. Според Шу-Дерет разликата между човек и животно бе в човешката способност да се служи на Бог, или Джадет на фьорденски. Доктрината й беше позната. Баща й се бе погрижил да получи сериозно образование. Но не можеше да разбере защо един гьорн би си губил времето с елантрисците. Какво щеше да постигне, заклеймявайки общество, което вече бе безвъзвратно рухнало? Поне едно беше ясно. Щом гьорнът имаше причина да проповядва срещу Елантрис, то беше неин дълг да го защити. Можеше да блокира кроежите на врага си, макар да не ги разбираше още.

— Всички знаят, че животните са много по-нисши от човека в очите на Джадет. — Речта на Хратен се извисяваше към кулминация.

Сарене видя шанса си и го сграбчи. Тя затвори очи, придаде си объркано изражение и запита с най-пискливия си невинен гласец:

— Защо?

Хратен млъкна. Беше отправила въпроса си в точния момент, паузата между две изречения. Гьорнът се запъна заради неудобното запитване, загуби ритъма си. Обърна се със строг поглед да види кой го е прекъснал така глупаво. Насреща му стоеше смирената и объркана Сарене.

— Какво защо? — настоя Хратен.

— Защо животните са под хората в очите на господин Джадет?

Гьорнът стисна зъби при израза „господин Джадет“.

— Защото за разлика от хората те могат само да задоволяват страстите си.

Стандартният следващ въпрос щеше да е: „Но и хората задоволяват страстите си“, което щеше да му даде възможност да обясни разликата между божи човек и пропаднал грешник. Сарене обаче не играеше по правилата.

— Чувала съм, че господин Джадет възнаграждава арогантността — каза тя объркано.

Гьорнът я погледна подозрително. Въпросът беше твърде добре поставен, за да идва от толкова глупав човек, за каквато тази жена се представяше. Хратен знаеше, или поне подозираше, че тя си играе с него. Въпреки това трябваше да отговори на въпроса, ако не заради нея, то заради тълпата.

— Джадет възнаграждава амбицията, а не арогантността — подбра внимателно думите си.

— Не разбирам. Амбицията не задоволява ли собствените ни страсти? Защо господин Джадет би я възнаградил?

Хратен губеше публиката и го осъзнаваше. Въпросът беше вековен теологичен аргумент срещу Шу-Дерет, но тълпата не разбираше от древни догматични вражди. Хората виждаха, че някой е задал въпрос, на който Хратен не може да отговори достатъчно бързо и убедително, и вниманието им се притъпяваше.

— Арогантността е различна от животинското — заяви строго Хратен, използвайки високата си позиция, за да поеме контрол над разговора. — Ако човек служи на империята на Джадет, ще бъде бързо възнаграден тук и в отвъдното.

Беше майсторски опит. Успя да отклони темата и да привлече вниманието на тълпата към нова идея. Всички се интересуваха от награди. За негово нещастие Сарене не беше приключила.

— Значи, ако служим на Джадет, страстите ни ще бъдат удовлетворени?

— Единствено вирн служи на Джадет — каза Хратен, докато се чудеше как най-добре да й отвърне.

Сарене се усмихна. Надяваше се, че той ще допусне тази грешка. Едно от основните правила на Шу-Дерет гласеше, че само един човек може да служи пряко на Джадет. Религията беше съвсем военизирана и приличаше на древното феодално управление на Фьорден. Човек служи на тези над него, които от своя страна служат на господарите си, и така докато се стигне до вирн, който служи пряко на Джадет. Всички служеха на империята, но само един бе достатъчно свят, за да общува директно с Бог. Това често пораждаше обърквания и жреците внасяха пояснения, както бе сторил и Хратен.

За негово съжаление обяснението й предоставяше нова възможност.

— Никой не може да служи на Джадет ли? — попита тя объркано. — Даже вие?

Беше глупав аргумент, по-скоро изопачаване на думите му, отколкото истинска атака по Шу-Дерет. В нормален религиозен спор Сарене нямаше шанс срещу истински гьорн. Но целта й не бе да обори учението му, а само да провали речта.

Хратен вдигна очи, осъзнавайки грешката си. Цялото му планиране беше пропаднало и тълпата се бе люшнала в нова посока.

Гьорнът се опита да прикрие грешката, като насочи разговора в по-познати води, но Сарене държеше тълпата с типичния похват на жена на ръба на истерията.

— Ох, какво ще правим? — поклати глава тя. — Боя се, че тези жречески работи са много сложни за простите хорица като нас.

Това сложи край. Хората започнаха да говорят помежду си и да се разпръскват. Повечето се смееха на ексцентричността на жреците и мъглявите теологични правила. Сарене забеляза, че мнозина са благородници. Сигурно гьорнът бе положил сериозни усилия, за да ги докара на стените на Елантрис. Усети, че се усмихва заради проваления сложен план.

Хратен гледаше как организираната му церемония рухва. Реши да не говори повече. Явно разбираше, че ако се развика в този момент, ще причини повече щети, отколкото добро на каузата си.

За нейна изненада гьорнът отклони поглед от тълпата и й кимна признателно. Не беше точно поклон, но бе най-изпълненият с уважение жест, който бе получавала от деретски жрец. Признание, че битката е спечелена от достоен противник.

— Играете опасна игра, принцесо — каза й тихо той.

— Ще разберете, че съм добра в игрите, гьорн — отвърна тя.

— Тогава до следващата партия. — Той махна на ниския светлокос жрец до него да го последва надолу по стълбите. В очите на другия мъж нямаше нито респект, нито толерантност. Те горяха с такава омраза, че Сарене чак потръпна. Зъбите му бяха стиснати и тя имаше чувството, че мъжът едва се удържа да не я сграбчи и да я хвърли от стената.

Започна да се замайва само при мисълта за това.

— Този ме притеснява — обади се Аше до нея. — Виждал съм и преди такива и нямам добри спомени. Толкова зле построен язовир ще се скъса.

Сарене кимна.

— Той не е от Фьорден. Прилича на слуга на Хратен.

— Да се надяваме, че гьорнът може да контролира кучето си, милейди.

Тя тъкмо кимна и прозвуча внезапен смях. Кайсе почти се търкаляше по земята. Едва бе сдържала веселието си, докато гьорнът се махне.

— Сарене — изкикоти се задъхано тя. — Страхотно. Изглеждаше толкова глупава! А лицето му… Почервеня повече, отколкото татко, като види, че съм му изяла всичките сладки. Направо заприлича на бронята си!

— Не ми хареса изобщо — обади се Даорн тъжно. Стоеше до отворената част на парапета и гледаше към слизащия надолу Хратен. — Беше много… твърд.

— Не разбра ли, че само се правиш на глупава?

— Вероятно — отвърна Сарене и изтупа розовата рокля на момичето. — Но нямаше как да го докаже и трябваше да се преструва, че съм сериозна.

— Татко каза, че гьорнът е тук да ни покръсти в Шу-Дерет — допълни Даорн.

— Така ли?

Даорн кимна.

— Бои се, че Хратен ще успее. Тазгодишната реколта не била добра и много хора са останали без храна. Ако късната сеитба не даде плод, зимата ще е трудна, а в трудни времена хората са склонни да слушат човек, който проповядва промяна.

— Баща ти е мъдър, Даорн. — Сблъсъкът й с Хратен беше дребна работа. Хората бяха лекомислени и бързо щяха да забравят днешния дебат. Но речта беше част от някакъв по-голям план, свързан с Елантрис, и Сарене трябваше да разбере какви са намеренията му. Тя си спомни първоначалната причина да се качи до тук и хвърли поглед към града.

Очевидно в миналото е бил красив. Видът на сградите, разположението на улиците, всичко беше… премислено. Изкуство с грандиозни мащаби. Но сега арките бяха паднали, куполите рухнали, а на някои стени явно не им оставаше много.

Но едно беше очевидно. Едно време Елантрис е бил красив.

— Толкова са тъжни — промълви Кайсе и застана на пръсти, за да надникне през парапета.

— Кой?

— Те. — Момичето посочи към улиците.

Долу имаше хора, прегърбени фигури, които почти не помръдваха. Бяха скрити в сенките. Сарене не чуваше стоновете им, но можеше да ги усети.

— Никой не се грижи за тях — допълни Кайсе.

— А какво ядат? — попита Сарене. — Все някой ги храни. — Почти не различаваше подробности, но това си бяха хора. Поне приличаха на хора. Беше чела доста объркващи неща за Елантрис.

— Никой — осведоми я Даорн, застанал от другата й страна. — Никой не ги храни. Всички трябва да са мъртви. Долу няма нищо за ядене.

— Сигурно все си намират нещо — възрази Сарене.

Кайсе поклати глава.

— Те са мъртви, Сарене. Нямат нужда от храна.

— Може да не се движат много, но очевидно не са мъртви — обори я принцесата. — Виж, онези там са прави.

— Не, Сарене. Мъртви са. Нямат нужда от храна, не спят, не стареят. Всички са мъртви. — Гласът на Кайсе бе нехарактерно тъжен.

— Откъде знаеш толкова много за тях. — Сарене мислеше, че думите й са плод на детско въображение. Но май тези деца бяха много добре информирани.

— Знам — настоя Кайсе. — Повярвай ми, мъртви са.

Сарене усети как космите й настръхват, но реши да не се поддава на мистицизма. Вярно, елантрисците бяха странни, но не бяха мъртви. Сигурно имаше друго обяснение.

Тя погледна отново към града, опитвайки да забрави обезпокоителния коментар на Кайсе. Очите й се спряха на две фигури, които не изглеждаха толкова жалки, колкото останалите.

Единият имаше видимо по-тъмна кожа. Двамата стояха на един покрив и изглеждаха по-жизнени, за разлика от останалите елантрисци. Имаше нещо… различно в тези двамата.

— Милейди? — чу се загриженият глас на Аше и тя осъзна, че доста се е надвесила през парапета.

Сарене погледна стреснато надолу и видя колко високо се намират. Погледът й се разфокусира и започна да губи равновесие, привлечена от замъглената земя.

— Милейди! — гласът на Аше я изтръгна от замайването.

Сарене залитна назад и клекна, обгръщайки коленете си с ръце. Пое си дълбоко дъх няколко пъти.

— Ще се оправя, Аше.

— Щом се възстановите, махаме се оттук — нареди сеонът с твърд глас.

Сарене кимна.

Кайсе изсумтя.

— Като се има предвид ръстът й, човек би решил, че е привикнала към височини.