Владимир Мусаков
Послеслов

Драги читатели,

Не искам и няма да ви разправям за моите патила, а ще ви разкажа как, докато бях през месец януари в Мюнхен, успях да получа разрешение за едно мъничко „презгранично пътуване“ до Залцбург. Вие сега положително ще речете: „Че какво пък сложно има да идеш от Мюнхен до Залцбург.“ Вярно, на пръв поглед беше просто. Трудно обаче беше не да идеш до Залцбург ами да се върнеш пак обратно в Мюнхен. А колко хубаво би било, след като всичко си видял в австрийския град, да говориш вече окончателно с очарователния Ерих Кестнер за романа и всичко видяно на място. Обаче съответните полицейски органи казаха, че това не може да стане, че ако визата ми за Западна Германия получи щемпел при заминаването, вече не мога да се върна обратно в Мюнхен. Тъй въртях, инак суках, отговаряха ми „не може“. Докато — не знам как — споменах, че става въпрос за книгата на Ерих Кестнер „Презгранично пътуване“, която искам да преведа за българските читатели. Изведнъж двамата чиновници съвсем се промениха и аз направо не можех да повярвам, че това са същите хора. Тогава по-възрастният рече: „Донеси писмо от Ерих Кестнер, че действително случаят е такъв, и ще направим изключение да идеш до Австрия и да се върнеш.“ Така и стана. Кестнер написа писмо и когато видях Залцбург и се върнах, отидох да благодаря. А двамата чиновници казаха: „За Ерих Кестнер и неговите хубави книги всички ние се мъчим да помогнем!“

И тогава с Ерих Кестнер прегледахме още веднъж „съмнителните“ места и аз писах, писах по полетата на книгата толкова, че на някои места вече нямаше къде да се пише. И едва тогава, драги приятели, седнах да ви превеждам тази много трудна като текст книга, която сега е пред вас. Писателят Кестнер се радваше. Това, че и аз ще видя тази книга вече отпечатана на български език, ме радва. Безкрайно доволен ще бъда, ако книгата зарадва и вас.