Ерих Кестнер
Презгранично пътуване (13)

Междуцарствие

Рано сутринта Францл ни се обади. Баща му още продължавал да търчи за зеления хайвер, за който го изпратихме ние. Вчера вечерта дори тайно слязъл в Залцбург и обиколил целия град, за да търси Констанца. Той разбира се е наясно, че тя няма да превърне комедията в трагедия. Все пак едната от двете му дъщери е избягала с някакъв съвършено непознат човек, който на всичкото отгоре я смята за домашна помощница. Това просто не може да му се побере в главата и той вече направо не е в състояние да разбере своята собствена театрална пиеса.

С напрежение очаквам следващата си среща с него. Моите приятели винаги са твърдели, че съм в състояние да извоювам с неотстъпчивост всичко, каквото пожелая. Ако трябва, ще хвърля в ход цялото си очарование, за да го омагьосам и да го оплета в мрежите си. И дори ако всички конци на мрежите се скъсат, Констанца, напук на неговата воля, пак ще се омъжи за мене.

Преди да идем да се нахраним, играхме тенис. Жената на треньора ни услужи с една ракета. Здравата трябваше да се поизпотя, за да се справя с всички нанасяни ми прави и обратни удари, и в края на краищата да спечеля. После поплувахме заедно нагоре-надолу в хладния басейн и понеже на поляната едно мъничко, доволно до немай-къде от живота момиченце се премяташе презглава, заприказвахме за деца.

— Георг — каза Констанца, — и ти ли като повечето мъже искаш да имаш само малки момченца и нито едно момиченце?

— Вече не, откакто знам колко очарователни могат да станат момиченцата, като пораснат.

Завъртях се в басейна около собствената си ос и продължих да плувам по гръб.

— Жалко, че минава толкова време, докато едно бебче най-сетне се появи в люлката! Ужасно съм любопитен как ще изглежда!

— Георг?

— Хм-м?

— Колко ще бъдат?

— Какво колко?

— Децата!

— А, тъй. Зависи какво ще излезе първото.

— То ще прилича на майка си.

— В такъв случай половин дузина.

— Помощ!

Констанца се престори, че припада от ужас. Бавно се отпусна, за да потъне и ме остави да я измъкна на сушата.

Впрочем опитите да бъде съживена излязоха успешни.

След като се нахранихме, наех едно такси и потеглихме за Кьонигзее. Гарирахме там шофьора си в една бирария, а ние отпътувахме с корабчето до Сан Бартоломе. Капитанът, който смело се впускаше в разяснения относно околния пейзаж, накрая ни изненада, като наду великолепно един тромпет, за да пробуди ехото.

Но още по-хубаво от разходката с малкото параходче беше великолепното ни завръщане по новото алпийско шосе. Над нас и покрай нас се виждаше върхът Вацман и другите върхове с вече мръсно посивелите снежни склонове и преспи по тях; под нас зелени долини, мънички селца и селски градини; беше едва ли не прекалено хубаво. Жителят на големия град познава природата само теоретично, дозира я скъпернически като аптекар. И тъкмо поради това, ако изобщо е в състояние да осъзнава нещата, той изживява най-интензивно природата и при наличността на най-мършавата маргаритка, обаче направо не е дорасъл за природата в голям формат.

Какъв ден само! Допреди малко сред вечната планина. Сега в просторната зала на хотела. След два часа ще бъдем отвъд границата, в Залцбургската катедрала, на Моцартовия „Реквием“ — Карл се обади по телефона. Взел ни е билети.

 

 

„Колко хубав беше все пак животът!… Човек трябва радостно да приема онова, с което го дарява провидението. Тъй завършвам аз моята собствена надгробна песен. Не бива да я оставям недовършена.“

Това са думи от едно писмо, което Моцарт написал два месеца преди смъртта си. Онова, което не бивало да остави недовършено, бил Реквиема.

Ала не успял да го довърши. Когато край постелята на младия умиращ композитор свирели готовите партии от Реквиема, той се разхълцал в безпомощен плач. „Не казах ли, че пиша този Реквием за себе си?“ През следната нощ починал.

„Dona eis requiem!“

Ала и тоя реквием, последното произведение на залцбургския гений, всъщност възникнало като залцбургска комедия! Моцарт написал творбата си по поръчка на някакъв благородник, който криел в пълна неизвестност името си и многократно пращал при него своя тайнствен пратеник, за да му напомни, че трябва да завърши работата, с която се е заел.

Големият „неизвестен“ бил един граф на име Франц фон Валсег. Цял живот този граф Валсег си придавал важност, представял се за значителен композитор. За да задоволява този свой „сплин“, той плащал тайно доста дукати на композиторите — свои съвременници, а пък после пускал техните творби да бъдат изпълнявани под негово име.

Благородниците, които му гостували и слушали неговите концерти, а и целият оркестър — всички знаели, че композиторът не е той и все пак се правели, че смятат музикалните произведения за негови. Необходим му бил реквием, тъй като в началото на 1701 година починала неговата съпруга и той бил длъжен да „композира“ заради нея. Ето защо графът изпратил стария си камериер при Моцарт и ето защо Моцарт написал Реквиема…

Граф Х., бащата на Констанца, който се е заел да играе заедно с цялото си семейство ролята на лакей само защото би желал да напише една комедия — той и онзи граф Валсег са от един и същ австрийски благороднически род и от едно и също комедиантско семейство.

Изкуство и действителност, театър и живот: инак те навсякъде са две съвършено различни сфери. Тук, в Залцбург, двете се сливат в едно неделимо цяло.

Дали това е причината, поради която, както казали още навремето римските колонисти, тук живее щастието?