Марко Поло
Милионът (162)

162. Голямата битка

Било лето господне 1261, когато избухнал остър спор между западните и източните татари заради една провинция, за която всеки претендирал. Заюва вдигнали войските си на бойна нога, подготвяйки се за война.

Когато след шест месеца излезли на бойното поле, от всяка страна могло да се наброят повече от триста хиляди бойци, отлично въоръжени и снаряжени за бой.

Със своите триста хиляди бойци цар Барка установил стана си на десет мили от противниковия. И двамата противници били изключително добре въоръжени, разкошните им шатри били украсени със сребърни и златни покривала. На това място те останали три дни. Когато се спуснала нощта на третия ден и битката трябвало да започне на следващата сутрин, двамата владетели сбрали хората си, говорили им, вдъхнали им смелост, подготвяйки ги за битката. В първите часове на утрото излезли на бойното поле и строили войските си в пълен ред.

Цар Барка разположил хората си на тридесет и пет редици, цар Алау — на тридесет, защото имал по-малко войска. Всяка редица се състояла от десет хиляди бойци. Равнината била обширна и гола, но това пространство било нужно, защото дотогава не се помнело толкова много войска да влиза в бой.

Двамата царе били роднини помежду си, защото и двамата произхождали от семейството на Чингис хан, но после единият станал цар на източните татари, а другият — на западните.

Когато всичко било готово, на двата фронта тъпаните забили и битката започнала с изстрелването на облаци стрели. Стреляли, докато стрелите свършили, а равнината се изпълнила с трупове и ранени. След това бойците хванали сабите — падали глави, ръце и крака, както в никоя битка дотогава. По земята се търкаляли безброй бойци, от които повечето измрели, а живите газели само сред трупове на мъртви и ранени. Всичко било потънало в кръв, която покривала копитата на конете; виковете и жалбите на ранените, които се носели навред, били сърцераздирателни. Цар Алау проявил такова геройство и устрем, сякаш не бил човек, а вихър. Барка бил принуден да отстъпи, побягвайки от бойното поле. Алау дълго преследвал него и хората му, избивайки всички, които успял да настигне. После, когато Барка бил окончателно разбит, Алау се завърнал в стана си и заповядал да изгорят мъртвите както тези от неговата войска, така и враговете, защото такъв бил обичаят. След това напуснали полесражението и се завърнали в своите земи.

И така научихте всички тези неща за татарите и за мюсюлманите, за техните нрави, за онова, което успях да ви разкажа; а и за други страни по света — всичко, което успях да видя и позная.

Не ви говорих за Голямото море^[1] 139, нито за провинциите, които го заобикалят, макар да ги посетихме и кръстосахме надлъж и нашир. Пропуснах да ви говоря за тях, защото ми се струва напразен труд да разказвам неща, от които никой не се интересува, понеже много са ония, които плават покрай това море и прекосяват тамошните земи: венецианци, генуезци, пизанци и други. Затова няма какво повече да добавя.

От заминаването ни, след като напуснахме Великия хан, научихте всяко нещо в началото на тази книга, в главата, където се споменават усилията на Матео, Николо и Марко, за да получат разрешение от Великия хан да се завърнат; в онази глава споменах също случая, който ни позволи да заминем. Ако не беше онзи случай, трудно щяхме да успеем да се завърнем отново в родината си.

Но аз вярвам, че бог е пожелал да се завърнем, за да запознаем хората с всички неща, които има по света. И наистина, както казахме в началото на тази книга, ни един човек, бил той християнин, мюсюлманин, татарин или езичник, не е пътувал толкова по света, колкото Марко, син на Николо Поло, благороден и мъдър гражданин на Венеция. Да благодарим на бога.