Пол Верлен
Рицар Нещастие

Безмълвен, рицарят Нещастие ме срещна, с маска на лице,

и свойто копие заби той в измъченото ми сърце.

Из моето сърце греховно избликна кръв — червен порой,

и върху полските цветя в миг изсъхна в слънчевия зной.

 

Сред мрак угасна моя поглед, вик страден на уста ми спря

и моето сърце греховно в гърди ми сгърчено умря.

Тогава рицарят Нещастие, без шум като се доближи,

от своя кон отседна бавно и върху мен ръка сложи.

 

Ръка в желязна ръкавица той в мойта рана впи тогаз,

и заклинание над мене изрече с твърд и страшен глас.

И под желязната и мразна следа на тежката ръка

роди се мигом в мене ново сърце без грях и без тъга.

 

И, устремен към чистотата на Бога с моите мечти,

едно сърце добро и младо тупти във моите гърди.

Така, замаян, разтреперан, стоях аз и не вярвах сам,

като човек, пред чийто поглед стои сам Бог в лъчи и плам.

 

След туй добрият рицар стана, на своя кон се пак качи,

и тръгвайки си, от далече към мене той изви очи

и ми извика (още чувам да екне този глас, без край);

„Внимавай! — че така добър съм и благ един път само, знай!“