Пол Верлен
Сантиментален разговор

През стария парк, заледен и самотен,

две сенки преминаха с шепот сиротен.

 

Очите им — мъртви, от устните сухи

едвам се дочуват словата им глухи.

 

Сред стария парк, заледен и самотен,

две сенки въздишаха в спомен сиротен.

 

— Ти помниш ли нашите радости прежни?

— Защо да си спомням неща безнадеждни?

 

— Сърце ти за мене тупти ли поне?

и мене ли всявга сънуваш ти? — Не.

 

— Ахъ! нашето щастие! — помня: всенощно

в целувка притискахме устни! — Възможно.

 

— Небето прозрачно! надеждата ясна!

— Сразена, под черно небе тя угасна.

 

Така те вървяха под клоните сухи,

и само нощта чу словата им глухи.