Пол Верлен
Nevermore

О, спомен, спомен, пак ли възкръсваш? Есента

бе заглушила вредом на птици песента,

но слънцето пламтеше с печална красота

над лесовете жълти с окапващи листа.

 

Сами, един до друг ний вървехме замечтани,

с коси и мисли волно по вятъра развяни.

Внезапно тя обърна очи от страх наляни

и рече: „Кой е твоят най-хубав ден?“ със странни

 

златисти, нежни тръпки в неземния си глас.

Една усмивка тиха във отговор неволен —

и предано целувах ръката бяла аз.

 

— Ах, аромата сладък на първите цветя

и шепотът чаровен, тъй щедър и тъй волен,

на онуй първо „да“ из любимите уста.