Стефан Маларме
Въздишка

Душа ми, сестро тиха, към твойто чело, дето

бленува бледна есен с повехнали цветя,

и към небето модро, на твоя взор небето,

възлита, както в парка от скръбна самота

въздиша към Лазура струята сребробяла!

 

— Лазурът октомврийски, тъй нежен, блед и чист,

безкрайната му жалба в басейните замряла,

тъй морно! в тези мъртви води, де бледен лист

в агония повяхла прорязва в миг бразда

на слънцето протяжно след златната следа.