Стефан Маларме
Видение

Луната беше тъжна. Блудящи серафими,

през сълзи, с лък в ръката, в покоя на незрими,

цветя изтръгват, ронят из морни виолини

въздишки бели над цветя лазурносини.

— Деня на твойта първа целувка благославям,

мечтите ми — в тях скрити мъчения долавям —

опиваха се мъдро с парфюма на печали,

които биха щедро, завинаги отдали

беритбата от Блян на жадното сърце.

И аз блуждаех, бавно, с отпуснати ръце,

през улицата пуста, когато в миг пред мене,

със слънце във косите — предвечерно видение —

съзрях те аз — и мислех, че виждам мойта фея,

която отминава над сънищата златни

на моето детинство, с усмивка, и пилея

сняг от букети бели — звездици ароматни.