Боян Бойчев
Тъга

Тъга. Толкова вечна тъга.

Защо ми е тъжно — не зная.

Отплувам по вечна река,

По вечна река към безкрая.

 

Тъжно, тихо е в мойта душа,

Дърветата скланят корони,

Подир думи от тишина

Реката пенлива ме гони.

 

Реката пенлива ме чака,

Покрай мен тъгата снове,

Някъде птица проплака —

Вечния плач през векове.

 

И е тъжна малката стая

От вода, земя и небе,

Някъде се разлива безкрая,

Където тъгата снове.

 

Където тъгата ме вика

И търси мойта ръка,

Превърна във вечна обител

Тъгата тази река.

 

Прегърбени тъжни мостове,

Бреговете ме следват с очи,

Отплуващи пристани — просто

Тъгата нежно мълчи.

 

Тъжно протяга се залезът,

Бреговете закрива с ръце,

Безмълвен и тих — пази ме

От тежкото здрачно небе.

 

Затрептяват бакърени блясъци,

Къде ли ще стигна — не зная,

Брегове от срутени пясъци

И тъжна река към безкрая.

 

Ако не беше тази тъга

Бих достигнал сигурно рая,

Но отплувам по вечна река,

По вечна река към безкрая.

04.09.1999 г.