Боян Бойчев
По пътеката на поета

Аз страдам непрестанно и съм радостен, защото ти ще дойдеш, аз предчувствам.

Ал. Вутимски

Никой никога няма да дойде…

Това е вечната участ, поете,

По тази земя самотен да бродиш

Вчера, днеска и утре. Навеки…

 

Земята ще сменя годишния ритъм,

Ражда се слънце, плющят ветрове,

Снегът изрисува мигове скрити,

Но ти ще си сам. Векове, векове…

 

Погубва, прозаично тъжен е делника,

Прозаично радостен — все едно е,

Но ти ще си онзи вечен отшелник

Във водовъртежа на съдби милионни.

 

Ласкаят почитатели, непознати, познати,

Неотменни спътници на трудната слава.

Но за тях оставаш наивен мечтател

И сам. Поете, това ти остава.

 

Затова идват при теб и си тръгват,

Заради вечната участ да бъдеш различен,

Животът деня монотонно нагърбва,

А ти искаш да обичаш, да бъдеш обичан.

 

Десетки жени ще висят на шията,

Десетки устни твоите ще търсят,

Но ти ще обичаш онази, единствената,

Ще я връщаш, спомени ще възкръсват.

 

Ти искаш простори, ти искаш на воля.

Душата да литне към красивия бряг.

Ти страдаш жестоко, по-жестоко се молиш

И прекачваш самотен познатия праг.

 

Ти обичаш шепота тих на листата

И дъждът да свири радостни ноти.

Жалко, поете, оцвети си душата

С цветния шепот на скрити банкноти.

 

Тогава ще имаш всичко, поете,

Ще имаш даже своите сто грехове.

Сто на сто ще бъдеш обичан, но клети

Ще умрат най-накрая чистите стихове.

 

Света ли искаш, наивен, да промениш?

В това е твоята участ фатална,

Няма как, трябва сам да решиш,

Душата да пази вечната тайна.

 

Ако все пак погледнеш честно напред

И без корист напишеш поредния стих,

Това ще значи — ти си още поет

И думите са твоят вечен триптих.

 

Умориш ли се, друг след тебе ще дойде,

Фатална е твоята участ, поете,

неразбран и сам, друг пак ще броди

Вчера, днеска и утре. Навеки…

23.08.1999 г.