Владимир Келер
Кристалът и Гъбата (приказка за игри и разходки)

Веднъж Гъбата отишла при Кристала и му казала:

— Хайде, братко, да пътешестваме! В наше време всички пътешестват. Защо и ние да не последваме техния пример?!

— Че къде да тръгнем, Гъбо? — попитал Кристалът.

— Е, това няма никакво значение: на запад ли, на изток ли — накъдето пътят ни поведе.

Хванали се те за ръце и тръгнали. Вървят час, вървят два, вървят три. Изведнъж започнала буря. Гъбата настръхнала, затреперила.

— Свърши се с мен — извикала тя. — Сега ще ме подеме вятърът и ще ме захвърли в океана.

А Кристалът дори не забелязвал бурята. Върви си, песничка си пее. Скрила се зад него Гъбата, успокоила се и си помислила: „Добър другар си намерих! Зад него съм като зад каменна стена — и урагани не ме плашат!“.

Дошла нощта. Пак се изплашила Гъбата — тъмно, а наоколо все нещо шумоли.

Но Кристалът ярко засиял, всичко наоколо светнало и нощните сенки се стопили…

Пак се замислила Гъбата: „Ех, какъв добър другар си имам! Свети нощем, като че ли грее! С него от нищо не се страхувам!“

Настъпило утрото, продължили по-нататък. Навлезли в гората. А срещу тях — вълк — от зъбат по-зъбат. Видял пътешествениците и завикал:

— Ето че закуската ми е готова! Прощавайте се с белия свят, свърши вече вашето пътешествие!

Затреперила Гъбата. Завикала:

— Не ме яж мене, аз съм лоша! По-добре изяж другаря ми. Той е вкусен и се яде!

Кристалът с учудване погледнал спътничката си, но нищо не казал. А вълкът ги хванал и двамата, опитал се да ги хапне — но къде ти! Изтракал Кристалът в устата на вълка и зъбите — тряс — счупили се на парчета!

Вълкът подскочил от болка, захвърлил всичко и побягнал в гората, виейки и стенейки.

„Ех, че другар си имам! — пак си помислила Гъбата. — Нито от мрака, нито от вятъра, нито от хищниците се страхува!“

И все пак Кристалът невинаги можел да бъде победител. Попаднали пътешествениците в блато и Кристалът разбрал, че затъва все повече и повече.

Този път Гъбата не се уплашила. Тя даже се зарадвала, че се избавила от другаря си.

— Стига съм скитала! — казала си Гъбата. — Ей тук е влажничко и спокойничко! Оставам!

Минали много години и изведнъж край блатото се появили хора.

— Какво е това? — попитал един и с нежелание докоснал с пръчка нещо лигаво, разпростряло се навсякъде.

— Това е гъба — казал съседът му. — Тя няма форма и затова е вездесъща, завира се във всяка пукнатина и гънка.

— Гледай, а това какво е? Блести, но аз го намерих под тази слуз?

— А това е кристал с най-чиста и благородна форма. На всичко може да устои, само в блатото се погубва.