Метаданни
Данни
- Серия
- Робърт Хънтър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Executioner, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Чернева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 67гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Крис Картър. Екзекуторът
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2010
Редактор: Лилия Атанасова
Коректор: Лилия Атанасова
История
- —Добавяне
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Екзекуторът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Екзекуторът | |
 „Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003 | |
| Автор | Стефан Кисьов |
|---|---|
| Първо издание | 2003[1] г. България |
| Издателство | Жанет 45 |
| Оригинален език | български |
| Жанр | роман |
| ISBN | ISBN 954-491-16-34 |
„Екзекуторът“ от Стефан Кисьов е първият български постмодерен роман, спечелил в конкуренцията на 65 произведения от други български автори, наградата „Български роман на годината“ (вкл. 10 000 лева и превод на английски език) на фондация ВИК през 2004 г.[2][3] От 2003 до 2009 г. той е преиздаден шест пъти в България. Преведен е на английски, чешки и сръбски, а част от него и на немски език. През 2008 г. пълният текст на „Екзекуторът“ е преиздаден от издателство ЕРА. Идеята за романа хрумнала на Кисьов, докато пътувал във влак от Париж за Брюксел през 1992 година. Тогава той прочел голяма статия във френско списание, в която се описвало изпълнението на смъртните присъди в Централния софийски затвор, както и фактът, че органите на екзекутираните били продавани от ДС на чуждестранни клиники, за да бъдат използвани за трансплантации. Той бил много развълнуван от статията и няколко години носил във въображението си страшните картини, които десет години по-късно са му послужили за основа на романа.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Романът пресъздава художествено въображаемия образ на убиец от българската „Държавна сигурност“ по време на комунистическата диктатура в България. От палача, изпълняващ смъртните присъди в Централния софийски затвор и убиеца на Георги Марков, до набедения за организатор на атентата срещу папа Йоан Павел II Сергей Антонов, всичко се събира като в калейдоскоп в образа на героя. Заглавието създава очакване за историята на жесток убиец, но Стефан Гащев е смешен малък човек, който цял живот се опитва да стане известен. Израства в цирка, работи като клоун, учи за факир, после за пилот, ненадейно попада в затвора, там става палач, накрая лети в Космоса и след 20 години се връща на Земята, по-неизвестен отвсякога. Премеждията му са толкова ужасяващи, че изпадналият в творческа криза автор на бестселъри Стивън-Лари Кинг решава да ги използва, обаче горкият загива нелепо. Остава „документалният“ разказ на неговия прототип.
Реакции
След награждаването Оля Стоянова от вестник „Дневник“ пише: „В книгата му става дума за истински убийства на истински хора“[4]. Подобни са и други публикации в български и чуждестранни медии.
Няколко месеца по-късно обаче част от литературните среди, несъгласни с присъждането на наградата, започват медийна кампания срещу произведението. Председателят на „Сдружението на българските писатели“ Михаил Неделчев на среща с участието на Бойко Ламбовски, Пламен Дойнов и Елена Найденов от фондация „Вик“, а след това и на „Литературен преглед на 2004 година“ – с участието на критици, издатели, литератори, преподаватели и студенти, заклеймява автора и романа с думите: „Стефан Кисьов е „чудовище“ (вярно – симпатично и може би добро), което ние и особено „Литературен вестник“ произведохме, а награждаването на „Екзекуторът“ е подигравка със съдбовното ни отношение към литературата, с чувството ни за мисия“.“[5]
Непосредствено след това във вестник „Култура“ Ангел Игов пише в силно критична статия носеща двусмисленото заглавие „Покана за екзекуция“: „Екзекуторът“ като цяло е книга от моменти. Историите следват бързо, разказани са сбито, стегнато, почти небрежно и всяка от тях като че ли прилича някак на моментална снимка. Някои от кадрите са сполучени, други не са. Но проблемът е не толкова в качеството на снимките, колкото в подредбата им. Методът на Стефан Кисьов, добре познат от „Не будете сомнамбула“, е колажът.“[6]
В същото време авторът и романът запазват своите привърженици. Критикът Борислав Гърдев пише в литературното списание „Меридиан 27“: „Прозата на Стефан Кисьов е атрактивна и въздействена. Тя е квинтесенция от впечатляващи преживелици (комбинация на мемоарното, лично преживяното и изстраданото) и ефектна фикционалност, позната ни от кримките и псевдо реалити миниопусите му в „Литературен вестник“, печатани през годините под предизвикателното заглавие „Криминале“, част от които той събра в документално-сатиричния си мемоар „Един сервитьор в резиденция „Бояна“ (2004). Затова тя е гъвкава и витална, обхватна, пъстра и достоверно полифонична. А когато „сантиментът и съчинителството“ (Бойко Пенчев) надделеят и обсебят общото внушение, както се случва с приключенията на Стефан Гащев в „Екзекуторът“, именно изповедната искреност и черният хумор спасяват наратива от пълен провал. В този аспект белетристиката му се родее с Алековите традиции.“ И добавя: „Стефан Гащев в „Екзекуторът“ – драми и неразбирателство в семейството на циркови артисти, премеждия в казармата, заплашващи го с изнасилване, спречквания с органите на властта, които го превръщат в чистач-ликвидатор на нашенските дисиденти, но му позволяват след убийството на Георги Марков да лети в Космоса с Валентина Терешкова, за да се види на финала на житието си като желан герой на самия Стивън Кинг... Героите на Кисьов винаги стигат до граничната ситуация, изправят се пред сакраменталния избор ТАМ или ТУК и преимуществено предпочитат блудното присъствие в мизерната, но обичана България.“[7]
Наблюдателят за книги на вестник „Сега“ пише: „Доброто в романа е, че тече бързо – както времето в Космоса.“[8]
Един от членовете на журито, определило на кого да бъде присъдена наградата „Български роман на годината“ – Симона Мирчева, пише за сайта на наградата: „Със средствата на клоунадата, фарса и абсурда Стефан Кисьов е постигнал впечатляващо лек (в Кундеровия смисъл), забавен и дълбок разказ за една система, която деградира човека до палач и жертва едновременно.“[9]
Романът продължава да предизвиква полемика и по-късно. Десет години след награждаването му, през 2014 г. във вестник „Дума“ излиза яростна статия, в която Стефан Здравков обвинява автора, че в романа си подменя историческата истина.[10]
Издания в чужбина
- Stefan Kisjov. Kat. Překl. Naďa Aljanabiová. Brno: Barrister & Principal, 2012.[11]
- Stefan Kissiov. Ekzekutor. Prevela sa bugarskog Asja Tihinova-Jovanović. Podgorica: Oktoih, 2012, 91 str.[12]
Източници
- ↑ „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, сайт на издателство „Жанет 45“.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ „ВИК '2004“ Архив на оригинала от 2014-03-16 в Wayback Machine., в-к „Култура“, бр. 46, 3 декември 2004.
- ↑ Оля Стоянова, Роман на Стефан Кисьов победи в конкурс на фондация „Вик“, в-к „Дневник“, 28 ноември 2004 г.
- ↑ Лора Шумкова, „Сдружението се прави на сила“, в-к „Култура“, бр. 16 (2366), 29 април 2005 г.
- ↑ Ангел Игов, „Покана за екзекуция“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., рец. във в-к „Култура“, бр. 14, 15 април 2005 г.
- ↑ Борислав Гърдев, „За Стефан Кисьов и трудното пътуване към себе си“ рец. в сп. „Меридиан 27“, 4 май 2014 г.
- ↑ „Стефан Кисьов се върна от Космоса“ Архив на оригинала от 2019-02-10 в Wayback Machine., отзив във в-к „Сега“, 27 януари 2004 г.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ Стефан Здравков, „Романът „Екзекуторът“ подменя историческата правда“, в-к „Дума“, бр. 281, 4 декември 2014 г.
- ↑ Българска литература в превод на чешки (1990 – 2014), Рецепция на славянските литератури в България след 1989 г. и на българската литература в съответните страни.
- ↑ Българска литература в превод на сръбски през 2012 г..
Външни препратки
- Из „Баща ми клоунът“ (откъс от роман), в. „Литературен вестник“, бр. 11, 20 март 2002
- „Стефан Кисьов: Живеех с по 2 лв. на ден, но продължавах да пиша“, интервю на Мариана Антонова, сп. „Ева“, 3 януари 2005
99.
Никой не проговори в продължение на минута. Капитан Блейк пристъпваше от крак на крак. Предположението на Гарсия, че Дарнъл Дъглас се е страхувал от игли, я разтърси емоционално. И тя не ги обичаше.
— Щом се е страхувал от игли, каква е тази тръбичка, пъхната в устата му, по дяволите? — попита и посочи трупа. — Нима убиецът го е хранил насила?
Доктор Уинстън потърка лице, без да бърза да отговори.
— Ще знам със сигурност, когато прегледам жертвата в залата за аутопсии, но не мисля. Това е тръба за интубация.
По гърба на Барбара полазиха ледени тръпки.
— Убиецът е интубирал жертвата? Защо?
— Вгледайте се внимателно. Какво липсва? — предизвикаха ги проницателните очи на патоанатома.
Погледите на всички отново се приковаха в гротескния образ на мъжа, украсен с двеста и петдесет спринцовки, пълни с кръв.
— Предавам се и не съм в настроение да играя игрички, Джонатан — отсече Блейк. — Какво липсва?
— Въжета — отговори Хънтър и се приближи до трупа. — Жертвата не е завързана за стола, а седи там доброволно.
— Бинго — похвали го съдебният лекар. — Въжетата не биха послужили за целта на това убийство.
— Не разбирам — поклати глава Барбара. — Какво общо има завързването с интубирането на жертвата?
— Завързаната жертва не би могла да се движи, а само да се гърчи — обясни доктор Уинстън.
— Е, това не е особено силна съпротива — възрази Барбара. На лицето й все още беше изписано неразбиране.
— Съпротива е, ако се опитваш да прободеш вена — заяви Робърт.
— Правилно — потвърди патоанатомът. — Господин Дъглас е трябвало само да трепне и планът на убиеца да забие иглата във вена, е щял да бъде осуетен. Повалянето на жертвата в безсъзнание също не би удовлетворило убиеца. Той е искал жертвата да бъде будна.
— И затова е трябвало да я обездвижи напълно? — попита Карлос.
Съдебният лекар си пое дълбоко дъх.
— Убиецът е парализирал Дъглас.
— Упоил ли го е? — попита Блейк.
— По всяка вероятност, но ще трябва да го потвърдят от лабораторията.
— Парализираща упойка, от която човек не губи съзнание? — Хънтър погледна многозначително доктор Уинстън.
— Не само да не загуби съзнание, но и да чувства всичко.
— Господи! — Гарсия обви с ръце тялото си, сякаш думите на патоанатома засилиха студа в стаята. — Има ли такъв опиат? Парализиращо вещество, но да позволява на обекта да усеща всичко?
— О, да. Всъщност са няколко. Не е трудно да се сдобиеш с тях по интернет и стотиците нелегални сайтове за опиати.
— И все пак… защо ще го интубира? — обади се капитанът и поклати глава.
— Защото използваният опиат вероятно е парализирал и диафрагмата — заключи Робърт. — Дъглас би се задушил, защото не е можел да диша, а убиецът го е искал жив.
— И аз си мислех същото — съгласи се съдебният лекар. — Убиецът му е подавал кислород през тръбичката и го е поддържал жив, докато му е нанасял колкото болка може да понесе.
Мобилният телефон на капитан Блейк иззвъня и всички изтръпнаха. Тя се приближи до ъгъла на помещението. Разговорът продължи не повече от няколко секунди.
— Готово — каза тя на Хънтър, след като отново се присъедини към останалите. — Клейтън е използвал връзките си и ти е издействал посещение при затворника Питър Елдър в седем сутринта. — Отново отмести поглед към трупа на Дарнъл Дъглас. — Трябва да намерим копелето, което е направило това. И по-бързо.
* * *
Робърт прекара по-голямата част от нощта на новото местопрестъпление заедно с доктор Уинстън и в четири и половина замина за затвора в Техачапи. Карлос се отправи към Паркър Сентър в двайсет и два часа. Хънтър го беше помолил да намери всичко, което може, за Дарнъл Дъглас, поредната жертва.
Информацията, която Гарсия откри, беше откъслечна, но достатъчна, за да предостави на Робърт онова, което търсеше.
Дарнъл не беше учил в гимназиите в Комптън и Гардена, но като тийнейджър бе живял само през две улици от Брет Стюарт Никълс. Фактите изпълниха с вълнение Хънтър. Теорията му за уличната банда започна да придобива по-ясни очертания.
Той беше наблюдавал, докато доктор Уинстън и двама криминалисти извършиха трудния и мъчителен процес да извадят двеста и петдесетте спринцовки, пълни с кръв, от трупа на Дарнъл. Макар да не очакваше резултати, знаеше, че всяка спринцовка трябва да бъде изследвана за отпечатъци. Съдебният лекар му каза, че докладът от аутопсията ще бъде готов, когато Робърт приключи с разпита на затворника.