Метаданни
Данни
- Серия
- Робърт Хънтър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Executioner, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Чернева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 67гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Крис Картър. Екзекуторът
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2010
Редактор: Лилия Атанасова
Коректор: Лилия Атанасова
История
- —Добавяне
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Екзекуторът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Екзекуторът | |
 „Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003 | |
| Автор | Стефан Кисьов |
|---|---|
| Първо издание | 2003[1] г. България |
| Издателство | Жанет 45 |
| Оригинален език | български |
| Жанр | роман |
| ISBN | ISBN 954-491-16-34 |
„Екзекуторът“ от Стефан Кисьов е първият български постмодерен роман, спечелил в конкуренцията на 65 произведения от други български автори, наградата „Български роман на годината“ (вкл. 10 000 лева и превод на английски език) на фондация ВИК през 2004 г.[2][3] От 2003 до 2009 г. той е преиздаден шест пъти в България. Преведен е на английски, чешки и сръбски, а част от него и на немски език. През 2008 г. пълният текст на „Екзекуторът“ е преиздаден от издателство ЕРА. Идеята за романа хрумнала на Кисьов, докато пътувал във влак от Париж за Брюксел през 1992 година. Тогава той прочел голяма статия във френско списание, в която се описвало изпълнението на смъртните присъди в Централния софийски затвор, както и фактът, че органите на екзекутираните били продавани от ДС на чуждестранни клиники, за да бъдат използвани за трансплантации. Той бил много развълнуван от статията и няколко години носил във въображението си страшните картини, които десет години по-късно са му послужили за основа на романа.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Романът пресъздава художествено въображаемия образ на убиец от българската „Държавна сигурност“ по време на комунистическата диктатура в България. От палача, изпълняващ смъртните присъди в Централния софийски затвор и убиеца на Георги Марков, до набедения за организатор на атентата срещу папа Йоан Павел II Сергей Антонов, всичко се събира като в калейдоскоп в образа на героя. Заглавието създава очакване за историята на жесток убиец, но Стефан Гащев е смешен малък човек, който цял живот се опитва да стане известен. Израства в цирка, работи като клоун, учи за факир, после за пилот, ненадейно попада в затвора, там става палач, накрая лети в Космоса и след 20 години се връща на Земята, по-неизвестен отвсякога. Премеждията му са толкова ужасяващи, че изпадналият в творческа криза автор на бестселъри Стивън-Лари Кинг решава да ги използва, обаче горкият загива нелепо. Остава „документалният“ разказ на неговия прототип.
Реакции
След награждаването Оля Стоянова от вестник „Дневник“ пише: „В книгата му става дума за истински убийства на истински хора“[4]. Подобни са и други публикации в български и чуждестранни медии.
Няколко месеца по-късно обаче част от литературните среди, несъгласни с присъждането на наградата, започват медийна кампания срещу произведението. Председателят на „Сдружението на българските писатели“ Михаил Неделчев на среща с участието на Бойко Ламбовски, Пламен Дойнов и Елена Найденов от фондация „Вик“, а след това и на „Литературен преглед на 2004 година“ – с участието на критици, издатели, литератори, преподаватели и студенти, заклеймява автора и романа с думите: „Стефан Кисьов е „чудовище“ (вярно – симпатично и може би добро), което ние и особено „Литературен вестник“ произведохме, а награждаването на „Екзекуторът“ е подигравка със съдбовното ни отношение към литературата, с чувството ни за мисия“.“[5]
Непосредствено след това във вестник „Култура“ Ангел Игов пише в силно критична статия носеща двусмисленото заглавие „Покана за екзекуция“: „Екзекуторът“ като цяло е книга от моменти. Историите следват бързо, разказани са сбито, стегнато, почти небрежно и всяка от тях като че ли прилича някак на моментална снимка. Някои от кадрите са сполучени, други не са. Но проблемът е не толкова в качеството на снимките, колкото в подредбата им. Методът на Стефан Кисьов, добре познат от „Не будете сомнамбула“, е колажът.“[6]
В същото време авторът и романът запазват своите привърженици. Критикът Борислав Гърдев пише в литературното списание „Меридиан 27“: „Прозата на Стефан Кисьов е атрактивна и въздействена. Тя е квинтесенция от впечатляващи преживелици (комбинация на мемоарното, лично преживяното и изстраданото) и ефектна фикционалност, позната ни от кримките и псевдо реалити миниопусите му в „Литературен вестник“, печатани през годините под предизвикателното заглавие „Криминале“, част от които той събра в документално-сатиричния си мемоар „Един сервитьор в резиденция „Бояна“ (2004). Затова тя е гъвкава и витална, обхватна, пъстра и достоверно полифонична. А когато „сантиментът и съчинителството“ (Бойко Пенчев) надделеят и обсебят общото внушение, както се случва с приключенията на Стефан Гащев в „Екзекуторът“, именно изповедната искреност и черният хумор спасяват наратива от пълен провал. В този аспект белетристиката му се родее с Алековите традиции.“ И добавя: „Стефан Гащев в „Екзекуторът“ – драми и неразбирателство в семейството на циркови артисти, премеждия в казармата, заплашващи го с изнасилване, спречквания с органите на властта, които го превръщат в чистач-ликвидатор на нашенските дисиденти, но му позволяват след убийството на Георги Марков да лети в Космоса с Валентина Терешкова, за да се види на финала на житието си като желан герой на самия Стивън Кинг... Героите на Кисьов винаги стигат до граничната ситуация, изправят се пред сакраменталния избор ТАМ или ТУК и преимуществено предпочитат блудното присъствие в мизерната, но обичана България.“[7]
Наблюдателят за книги на вестник „Сега“ пише: „Доброто в романа е, че тече бързо – както времето в Космоса.“[8]
Един от членовете на журито, определило на кого да бъде присъдена наградата „Български роман на годината“ – Симона Мирчева, пише за сайта на наградата: „Със средствата на клоунадата, фарса и абсурда Стефан Кисьов е постигнал впечатляващо лек (в Кундеровия смисъл), забавен и дълбок разказ за една система, която деградира човека до палач и жертва едновременно.“[9]
Романът продължава да предизвиква полемика и по-късно. Десет години след награждаването му, през 2014 г. във вестник „Дума“ излиза яростна статия, в която Стефан Здравков обвинява автора, че в романа си подменя историческата истина.[10]
Издания в чужбина
- Stefan Kisjov. Kat. Překl. Naďa Aljanabiová. Brno: Barrister & Principal, 2012.[11]
- Stefan Kissiov. Ekzekutor. Prevela sa bugarskog Asja Tihinova-Jovanović. Podgorica: Oktoih, 2012, 91 str.[12]
Източници
- ↑ „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, сайт на издателство „Жанет 45“.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ „ВИК '2004“ Архив на оригинала от 2014-03-16 в Wayback Machine., в-к „Култура“, бр. 46, 3 декември 2004.
- ↑ Оля Стоянова, Роман на Стефан Кисьов победи в конкурс на фондация „Вик“, в-к „Дневник“, 28 ноември 2004 г.
- ↑ Лора Шумкова, „Сдружението се прави на сила“, в-к „Култура“, бр. 16 (2366), 29 април 2005 г.
- ↑ Ангел Игов, „Покана за екзекуция“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., рец. във в-к „Култура“, бр. 14, 15 април 2005 г.
- ↑ Борислав Гърдев, „За Стефан Кисьов и трудното пътуване към себе си“ рец. в сп. „Меридиан 27“, 4 май 2014 г.
- ↑ „Стефан Кисьов се върна от Космоса“ Архив на оригинала от 2019-02-10 в Wayback Machine., отзив във в-к „Сега“, 27 януари 2004 г.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ Стефан Здравков, „Романът „Екзекуторът“ подменя историческата правда“, в-к „Дума“, бр. 281, 4 декември 2014 г.
- ↑ Българска литература в превод на чешки (1990 – 2014), Рецепция на славянските литератури в България след 1989 г. и на българската литература в съответните страни.
- ↑ Българска литература в превод на сръбски през 2012 г..
Външни препратки
- Из „Баща ми клоунът“ (откъс от роман), в. „Литературен вестник“, бр. 11, 20 март 2002
- „Стефан Кисьов: Живеех с по 2 лв. на ден, но продължавах да пиша“, интервю на Мариана Антонова, сп. „Ева“, 3 януари 2005
78.
Гимназията в Гардена беше огромна. Площта й заемаше половин градски квартал. Спортът очевидно се насърчаваше. Имаше трийсет игрища за тенис, баскетбол и волейбол, да не говорим за двете игрища за бейзбол и футбол. Трийсет сгради приютяваха сто класа ученици, а библиотеката съдържаше достатъчно книги, за да се отсрами пред Градския съвет за отпуснатите пари.
Гарсия спря на единия от трите големи паркинга и се представи на рецепцията. Екзотична на вид жена от смесена раса на трийсет и няколко години внимателно разгледа значката и служебните му документи, без да обръща внимание на телефона, който започна да звъни. Тя вдигна глава, отметна черната си коса, погледна лицето на детектива и провери в дневника.
— Директорът Кенеди е много зает днес.
— Аз също, скъпа — отговори Карлос. — Няма да отнема много от времето му, но се налага да говоря с него.
Жената отново отметна коса.
— Той разговаря с родителите на един ученик, но би трябвало да приключи след пет минути.
— Ще почакам.
Шест минути по-късно директорът Кевин Кенеди покани Гарсия в кабинета си. Той беше сериозен човек, наближаваше петдесетте и беше висок колкото Карлос, но с по-хубаво телосложение и черна коса, пригладена назад в стил Дракула. Лицето му изглеждаше честно и внушаваше доверие. Учениците сигурно го уважаваха. Носеше стилни очила с тънки рамки и хубав, добре ушит светлосив костюм. Кенеди посрещна Гарсия със сърдечна усмивка и твърдо ръкостискане.
— Моля, седнете, детективе. — Директорът на гимназията посочи тапициран с черна кожа стол пред голямото си бюро от палисандрово дърво.
Карлос огледа просторния кабинет. На стените бяха окачени хубави картини и дипломи в рамки. Десетки малки фигурки, очевидно изработени от ученици, украсяваха дървените лавици. Вляво от бюрото имаше два метални шкафа. Големият прозорец на източната стена гледаше към двора. Кенеди застана до него.
— Извинявайте, че ви накарах да чакате. — Директорът се усмихна съчувствено и малко нервно. — Въпреки че разпуснахме учениците в коледна ваканция преди пет дни, нещата тук пак са напрегнати заради факта, че днес е последният ден за преподавателите. Извадихте късмет, че дойдохте днес. Утре нямаше да намерите никого. С какво мога да ви помогна, детективе?
Гарсия му разказа за Аманда Райли и че усилено търсят информация за приятелите й, когато е била ученичка в гимназията в Гардена. Кенеди натисна няколко клавиша на клавиатурата на компютъра си и обърна монитора към Карлос, за да вижда по-добре.
— Прехвърлихме много от справките за бившите ни ученици в електронна база — обясни, — но не всичките. Процесът е бавен, скъп и дълъг и изисква много хора. — Директорът на гимназията отново се усмихна нервно. — Но приятелите й няма да са споменати в архивите. Ето, това е всичко, което имаме за Аманда Райли.
Карлос прочете информацията на компютърния екран. Там нямаше нищо, което Хопкинс вече да не беше открил.
— Ами годишниците? — попита.
Кенеди бутна очилата по-нагоре на носа си. Изражението му не изпълни Гарсия с надежда.
— В библиотеката ни имаше цяла секция с годишници. Пазехме екземпляр от всяка година, но преди няколко години започнаха да изчезват.
— Откраднати ли са?
— И ние така си помислихме. Проблемът е, че някои хлапета крадат по навик, а не защото им трябва онова, което задигат.
Карлос се усмихна.
— Съжалявам — смутено каза директорът, като си спомни, че разговаря с детектив. — Предполагам, че вече го знаете. Повечето ни стари годишници са взети.
— Не поръчахте ли нови копия?
— Да, веднъж.
Гарсия се облегна назад на стола.
— И тях ли откраднаха?
Кенеди кимна.
— Мислехме да ги поръчаме отново, но печатницата, която по-рано използвахме, изгоря преди няколко години.
Карлос се изсмя.
— Много от тях бяха откраднати, но не всичките. Нека проверя дали ще ни провърви. — Директорът на гимназията протегна ръка към телефона на бюрото си, набра вътрешния номер на библиотеката и след кратък разговор върна слушалката на вилката. — Госпожа Адамс, библиотекарката, ще провери и ще ни каже. Да ви предложа ли нещо за пиене, докато чакаме? Кафе, вода?
Гарсия отказа, като бързо поклати глава.
Телефонът на бюрото отново иззвъня и Кенеди отговори веднага. Разговорът му беше ограничен само до думите „добре“ и „разбирам“.
— Съжалявам — тъжно каза. — Не останал нито един годишник от цялото десетилетие.
Карлос се почеса по носа, докато се чудеше какво да прави.
Телефонът пак иззвъня. Директорът се извини и отговори, а сетне погледна детектива и повдигна вежди.
— Добра идея, госпожо Адамс. Благодаря.
— Има ли някаква надежда? — попита Гарсия.
— Госпожа Адамс предложи да огледате складовете в мазето на главната сграда. Съвсем забравих за тях. Там държим разни стари неща. Тя ми напомни, че има много кутии със стари снимки, които са правени от клубовете по фотография и не са стигнали до годишниците. — Кенеди се усмихна окуражително. — Бих казал, че това е най-добрият ви шанс.
Очите на Карлос блеснаха.
— Как да получа достъп до тях?
— Трябва да говорите със стария господин Дейвис. Той може дори да ви помогне да ги прегледате. Господин Дейвис беше портиер в гимназията в Гардена повече от четирийсет години. Все още се грижи за градината. Само той има ключове за старите складове.
— Къде мога да го намеря? — попита Гарсия и стана.
— Господин Дейвис живее в помещенията за персонала, номер 3В, ако не греша. — Директорът посочи към големия френски прозорец. — Може да почукате на вратата му, но днес има почивен ден. Ако не е някъде тук, потърсете го в мемориалния парк „Рузвелт“. На пет минути е от тук.
Детективът се намръщи.
— Мемориалния парк?
Кенеди кимна.
— Съпругата му е погребана там. Господин Дейвис прекарва повечето си свободно време, като й говори. — Той повдигна рамене, сякаш това беше нещо ненормално.