Метаданни
Данни
- Серия
- Робърт Хънтър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Executioner, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Чернева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 66гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Крис Картър. Екзекуторът
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2010
Редактор: Лилия Атанасова
Коректор: Лилия Атанасова
История
- —Добавяне
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Екзекуторът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Екзекуторът | |
 „Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003 | |
| Автор | Стефан Кисьов |
|---|---|
| Първо издание | 2003[1] г. България |
| Издателство | Жанет 45 |
| Оригинален език | български |
| Жанр | роман |
| ISBN | ISBN 954-491-16-34 |
„Екзекуторът“ от Стефан Кисьов е първият български постмодерен роман, спечелил в конкуренцията на 65 произведения от други български автори, наградата „Български роман на годината“ (вкл. 10 000 лева и превод на английски език) на фондация ВИК през 2004 г.[2][3] От 2003 до 2009 г. той е преиздаден шест пъти в България. Преведен е на английски, чешки и сръбски, а част от него и на немски език. През 2008 г. пълният текст на „Екзекуторът“ е преиздаден от издателство ЕРА. Идеята за романа хрумнала на Кисьов, докато пътувал във влак от Париж за Брюксел през 1992 година. Тогава той прочел голяма статия във френско списание, в която се описвало изпълнението на смъртните присъди в Централния софийски затвор, както и фактът, че органите на екзекутираните били продавани от ДС на чуждестранни клиники, за да бъдат използвани за трансплантации. Той бил много развълнуван от статията и няколко години носил във въображението си страшните картини, които десет години по-късно са му послужили за основа на романа.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Романът пресъздава художествено въображаемия образ на убиец от българската „Държавна сигурност“ по време на комунистическата диктатура в България. От палача, изпълняващ смъртните присъди в Централния софийски затвор и убиеца на Георги Марков, до набедения за организатор на атентата срещу папа Йоан Павел II Сергей Антонов, всичко се събира като в калейдоскоп в образа на героя. Заглавието създава очакване за историята на жесток убиец, но Стефан Гащев е смешен малък човек, който цял живот се опитва да стане известен. Израства в цирка, работи като клоун, учи за факир, после за пилот, ненадейно попада в затвора, там става палач, накрая лети в Космоса и след 20 години се връща на Земята, по-неизвестен отвсякога. Премеждията му са толкова ужасяващи, че изпадналият в творческа криза автор на бестселъри Стивън-Лари Кинг решава да ги използва, обаче горкият загива нелепо. Остава „документалният“ разказ на неговия прототип.
Реакции
След награждаването Оля Стоянова от вестник „Дневник“ пише: „В книгата му става дума за истински убийства на истински хора“[4]. Подобни са и други публикации в български и чуждестранни медии.
Няколко месеца по-късно обаче част от литературните среди, несъгласни с присъждането на наградата, започват медийна кампания срещу произведението. Председателят на „Сдружението на българските писатели“ Михаил Неделчев на среща с участието на Бойко Ламбовски, Пламен Дойнов и Елена Найденов от фондация „Вик“, а след това и на „Литературен преглед на 2004 година“ – с участието на критици, издатели, литератори, преподаватели и студенти, заклеймява автора и романа с думите: „Стефан Кисьов е „чудовище“ (вярно – симпатично и може би добро), което ние и особено „Литературен вестник“ произведохме, а награждаването на „Екзекуторът“ е подигравка със съдбовното ни отношение към литературата, с чувството ни за мисия“.“[5]
Непосредствено след това във вестник „Култура“ Ангел Игов пише в силно критична статия носеща двусмисленото заглавие „Покана за екзекуция“: „Екзекуторът“ като цяло е книга от моменти. Историите следват бързо, разказани са сбито, стегнато, почти небрежно и всяка от тях като че ли прилича някак на моментална снимка. Някои от кадрите са сполучени, други не са. Но проблемът е не толкова в качеството на снимките, колкото в подредбата им. Методът на Стефан Кисьов, добре познат от „Не будете сомнамбула“, е колажът.“[6]
В същото време авторът и романът запазват своите привърженици. Критикът Борислав Гърдев пише в литературното списание „Меридиан 27“: „Прозата на Стефан Кисьов е атрактивна и въздействена. Тя е квинтесенция от впечатляващи преживелици (комбинация на мемоарното, лично преживяното и изстраданото) и ефектна фикционалност, позната ни от кримките и псевдо реалити миниопусите му в „Литературен вестник“, печатани през годините под предизвикателното заглавие „Криминале“, част от които той събра в документално-сатиричния си мемоар „Един сервитьор в резиденция „Бояна“ (2004). Затова тя е гъвкава и витална, обхватна, пъстра и достоверно полифонична. А когато „сантиментът и съчинителството“ (Бойко Пенчев) надделеят и обсебят общото внушение, както се случва с приключенията на Стефан Гащев в „Екзекуторът“, именно изповедната искреност и черният хумор спасяват наратива от пълен провал. В този аспект белетристиката му се родее с Алековите традиции.“ И добавя: „Стефан Гащев в „Екзекуторът“ – драми и неразбирателство в семейството на циркови артисти, премеждия в казармата, заплашващи го с изнасилване, спречквания с органите на властта, които го превръщат в чистач-ликвидатор на нашенските дисиденти, но му позволяват след убийството на Георги Марков да лети в Космоса с Валентина Терешкова, за да се види на финала на житието си като желан герой на самия Стивън Кинг... Героите на Кисьов винаги стигат до граничната ситуация, изправят се пред сакраменталния избор ТАМ или ТУК и преимуществено предпочитат блудното присъствие в мизерната, но обичана България.“[7]
Наблюдателят за книги на вестник „Сега“ пише: „Доброто в романа е, че тече бързо – както времето в Космоса.“[8]
Един от членовете на журито, определило на кого да бъде присъдена наградата „Български роман на годината“ – Симона Мирчева, пише за сайта на наградата: „Със средствата на клоунадата, фарса и абсурда Стефан Кисьов е постигнал впечатляващо лек (в Кундеровия смисъл), забавен и дълбок разказ за една система, която деградира човека до палач и жертва едновременно.“[9]
Романът продължава да предизвиква полемика и по-късно. Десет години след награждаването му, през 2014 г. във вестник „Дума“ излиза яростна статия, в която Стефан Здравков обвинява автора, че в романа си подменя историческата истина.[10]
Издания в чужбина
- Stefan Kisjov. Kat. Překl. Naďa Aljanabiová. Brno: Barrister & Principal, 2012.[11]
- Stefan Kissiov. Ekzekutor. Prevela sa bugarskog Asja Tihinova-Jovanović. Podgorica: Oktoih, 2012, 91 str.[12]
Източници
- ↑ „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, сайт на издателство „Жанет 45“.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ „ВИК '2004“ Архив на оригинала от 2014-03-16 в Wayback Machine., в-к „Култура“, бр. 46, 3 декември 2004.
- ↑ Оля Стоянова, Роман на Стефан Кисьов победи в конкурс на фондация „Вик“, в-к „Дневник“, 28 ноември 2004 г.
- ↑ Лора Шумкова, „Сдружението се прави на сила“, в-к „Култура“, бр. 16 (2366), 29 април 2005 г.
- ↑ Ангел Игов, „Покана за екзекуция“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., рец. във в-к „Култура“, бр. 14, 15 април 2005 г.
- ↑ Борислав Гърдев, „За Стефан Кисьов и трудното пътуване към себе си“ рец. в сп. „Меридиан 27“, 4 май 2014 г.
- ↑ „Стефан Кисьов се върна от Космоса“ Архив на оригинала от 2019-02-10 в Wayback Machine., отзив във в-к „Сега“, 27 януари 2004 г.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ Стефан Здравков, „Романът „Екзекуторът“ подменя историческата правда“, в-к „Дума“, бр. 281, 4 декември 2014 г.
- ↑ Българска литература в превод на чешки (1990 – 2014), Рецепция на славянските литератури в България след 1989 г. и на българската литература в съответните страни.
- ↑ Българска литература в превод на сръбски през 2012 г..
Външни препратки
- Из „Баща ми клоунът“ (откъс от роман), в. „Литературен вестник“, бр. 11, 20 март 2002
- „Стефан Кисьов: Живеех с по 2 лв. на ден, но продължавах да пиша“, интервю на Мариана Антонова, сп. „Ева“, 3 януари 2005
33.
Хънтър успя да поспи само три часа и половина. Беше буден от четири и трийсет сутринта, но влезе в кабинета си едва в осем и нещо. Гарсия седеше зад бюрото си и четеше един от дневниците на отец Фабиан. Очите му бяха зачервени и оградени с тъмни кръгове.
— Кога дойде? — попита Робърт и затвори вратата.
Карлос остави дневника на бюрото си, облегна се назад на стола и започна да масажира схванатия си врат.
— В седем и трийсет, но половината нощ четох.
Хънтър кимна.
— Да, аз също.
Гарсия забеляза, че партньорът му носи два дневника под мишницата си.
— Докъде стигна? — кимна към тетрадките.
— Прочетох и двата — отвърна Робърт и ги остави на бюрото.
— Прочел си четиристотин страници за една нощ? — Карлос не можа да скрие учудването си.
— Чета много, чета бързо и не спя много.
— Откри ли нещо?
— Нищо, което да помогне на разследването. Но отец Фабиан е бил изтерзан човек. — Хънтър се подпря на бюрото и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. — На два пъти е имал намерение да се самоубива.
Карлос потърка очи.
— Погледът ми се кръстоса, а и аз още не съм открил нищо. Има ли нещо от телефонните линии за анонимна информация?
Всяка вечер, преди да си отиде у дома, Робърт лично преглеждаше записите от обажданията, събрани през деня от екипа, дежурен на телефоните.
— Нищо. Досега има двеста обаждания и всичките са глупости.
На вратата се почука.
— Влез — извика Хънтър.
Младият полицай Иън Хопкинс прекрачи прага. Носеше синя найлонова папка и изглеждаше уморен.
— Имам някои предварителни резултати от проучванията, които поискахте да направя — докладва той на Робърт, който вдигна ръка и му направи знак да замълчи, преди да успее да продължи.
— Мисля, че ни трябва почивка от кабинета и компютърните екрани. Денят навън не е лош. Искате ли да пием кафе в Литъл Токио? Промяната на обстановката ще ни се отрази добре.
— Съгласен съм — отвърна Гарсия.
— Разбира се. Харесвам онова място — кимна Хопкинс.
Литъл Токио е малък район в центъра на Лос Анджелис, между Паркър Сентър и отдел „Обири и убийства“. Това е един от трите официални японски квартали в Съединените щати и ако обичате японска храна, няма по-добро място от него в Лос Анджелис.
Иън предложи кафене „Попи“ в южната част на Литъл Токио. Беше се хранил там много пъти и ги убеди, че кафето е превъзходно.
Въпреки ранния час кафенето беше пълно. Тримата си поръчаха кафе без сметана, а Хопкинс добави и поничка с шоколад.
— Трябва да опитате поничките — рече той, щом седнаха на последната свободна маса до вратата. — Разкошни са.
— Не, благодаря. — Карлос вдигна дясната си ръка.
— Я се гръмни — усмихна се Хънтър и после се намръщи на четирите бучки захар, които Хопкинс пусна в кафето си. — Е, какво откри?
— Не много — разочаровано отговори Иън. — Проучих каквото ти поиска. Актове на насилие срещу църквите през последните пет години. — Извади няколко листа от папката и започна да ги прелиства. — Има вандализъм, графити, няколко счупени прозореца, откраднати предмети и няколко опита за умишлен палеж, но никакви сериозни прояви на физическо насилие срещу свещеници. Има обаче няколко случая на изнасилване на монахини.
— Това не попада в категорията, която търсим. — Робърт отпи от кафето твърде бързо и опари небцето си.
— Знам, но това пак е престъпление. — Хопкинс отхапа от поничката и избърса парченцата шоколад от устните си със зелена салфетка. — За второто проучване, което поиска, убийства с характеристики на ритуали и изтезания, списъкът е дълъг.
Хънтър очакваше това.
— Пресях резултатите, ръководейки се от критериите, които ми каза. Първо, все още незаловени извършители и второ, използване на животни.
— И какво намери?
— Извършени са много кървави убийства. Повечето се приписват на банди заради преразпределение на територии и нарковойни, но освен многото кръв нямат характеристики на ритуали.
— А нещо с животни? — попита Гарсия и духна кафето си.
— Да, има, но не с кучешка глава. Единственият случай през последните пет години, където на местопрестъплението е оставена глава на животно, е конска глава.
— Италианската мафия — отбеляза Робърт.
— Да, теоретично — съгласи се Иън. — Но случаят не е разкрит.
— Какви други животни са използвани в престъпленията? — попита Карлос точно когато Хопкинс пак отхапа от поничката. Двамата с Хънтър трябваше да изчакат, докато той сдъвче и преглътне.
— Няколко плъха, прасета, гълъби и котки, но очевидно предпочитаното животно е пилето, особено кръвта му. Използва се в черната магия вуду и се практикува предимно от населението на Ямайка и…
— Бразилия — кимна Гарсия.
— Бразилия? — Робърт се обърна към партньора си.
— Да. В Бразилия се нарича макумба. Бразилците са я наследили от робите, дошли от Африка. — Карлос поклати глава, показвайки, че няма да се впуска в исторически подробности. — Те имат доста ритуали и много от тях включват принасяне в жертва на пилета и използването на кръвта им.
— Търсих в интернет няколко часа — продължи младият полицай. — Мъчех се да намеря нещо, което обяснява замяната на човешка глава с кучешка, но не открих нищо. Както ти ми каза — той наклони глава към Хънтър, — проверих всички агенции за грижи за животните в Лос Анджелис. Не е открито нито едно обезглавено улично псе. Пак ще потърся, но в момента това се оказва друга задънена улица.
Робърт потърка лице с двете си ръце. Не се беше избръснал сутринта и еднодневната брада убоде дланите му.
— Разпитах и детективите във всички бюра, както ме помоли — добави Хопкинс. — Никой не е чувал за обезглавяване, кучешка глава или осакатен труп. Ако извършителят е убил две жертви преди това, още никой не ги е намерил.