Метаданни
Данни
- Серия
- Робърт Хънтър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Executioner, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Чернева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 67гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Крис Картър. Екзекуторът
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2010
Редактор: Лилия Атанасова
Коректор: Лилия Атанасова
История
- —Добавяне
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Екзекуторът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Екзекуторът | |
 „Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003 | |
| Автор | Стефан Кисьов |
|---|---|
| Първо издание | 2003[1] г. България |
| Издателство | Жанет 45 |
| Оригинален език | български |
| Жанр | роман |
| ISBN | ISBN 954-491-16-34 |
„Екзекуторът“ от Стефан Кисьов е първият български постмодерен роман, спечелил в конкуренцията на 65 произведения от други български автори, наградата „Български роман на годината“ (вкл. 10 000 лева и превод на английски език) на фондация ВИК през 2004 г.[2][3] От 2003 до 2009 г. той е преиздаден шест пъти в България. Преведен е на английски, чешки и сръбски, а част от него и на немски език. През 2008 г. пълният текст на „Екзекуторът“ е преиздаден от издателство ЕРА. Идеята за романа хрумнала на Кисьов, докато пътувал във влак от Париж за Брюксел през 1992 година. Тогава той прочел голяма статия във френско списание, в която се описвало изпълнението на смъртните присъди в Централния софийски затвор, както и фактът, че органите на екзекутираните били продавани от ДС на чуждестранни клиники, за да бъдат използвани за трансплантации. Той бил много развълнуван от статията и няколко години носил във въображението си страшните картини, които десет години по-късно са му послужили за основа на романа.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Романът пресъздава художествено въображаемия образ на убиец от българската „Държавна сигурност“ по време на комунистическата диктатура в България. От палача, изпълняващ смъртните присъди в Централния софийски затвор и убиеца на Георги Марков, до набедения за организатор на атентата срещу папа Йоан Павел II Сергей Антонов, всичко се събира като в калейдоскоп в образа на героя. Заглавието създава очакване за историята на жесток убиец, но Стефан Гащев е смешен малък човек, който цял живот се опитва да стане известен. Израства в цирка, работи като клоун, учи за факир, после за пилот, ненадейно попада в затвора, там става палач, накрая лети в Космоса и след 20 години се връща на Земята, по-неизвестен отвсякога. Премеждията му са толкова ужасяващи, че изпадналият в творческа криза автор на бестселъри Стивън-Лари Кинг решава да ги използва, обаче горкият загива нелепо. Остава „документалният“ разказ на неговия прототип.
Реакции
След награждаването Оля Стоянова от вестник „Дневник“ пише: „В книгата му става дума за истински убийства на истински хора“[4]. Подобни са и други публикации в български и чуждестранни медии.
Няколко месеца по-късно обаче част от литературните среди, несъгласни с присъждането на наградата, започват медийна кампания срещу произведението. Председателят на „Сдружението на българските писатели“ Михаил Неделчев на среща с участието на Бойко Ламбовски, Пламен Дойнов и Елена Найденов от фондация „Вик“, а след това и на „Литературен преглед на 2004 година“ – с участието на критици, издатели, литератори, преподаватели и студенти, заклеймява автора и романа с думите: „Стефан Кисьов е „чудовище“ (вярно – симпатично и може би добро), което ние и особено „Литературен вестник“ произведохме, а награждаването на „Екзекуторът“ е подигравка със съдбовното ни отношение към литературата, с чувството ни за мисия“.“[5]
Непосредствено след това във вестник „Култура“ Ангел Игов пише в силно критична статия носеща двусмисленото заглавие „Покана за екзекуция“: „Екзекуторът“ като цяло е книга от моменти. Историите следват бързо, разказани са сбито, стегнато, почти небрежно и всяка от тях като че ли прилича някак на моментална снимка. Някои от кадрите са сполучени, други не са. Но проблемът е не толкова в качеството на снимките, колкото в подредбата им. Методът на Стефан Кисьов, добре познат от „Не будете сомнамбула“, е колажът.“[6]
В същото време авторът и романът запазват своите привърженици. Критикът Борислав Гърдев пише в литературното списание „Меридиан 27“: „Прозата на Стефан Кисьов е атрактивна и въздействена. Тя е квинтесенция от впечатляващи преживелици (комбинация на мемоарното, лично преживяното и изстраданото) и ефектна фикционалност, позната ни от кримките и псевдо реалити миниопусите му в „Литературен вестник“, печатани през годините под предизвикателното заглавие „Криминале“, част от които той събра в документално-сатиричния си мемоар „Един сервитьор в резиденция „Бояна“ (2004). Затова тя е гъвкава и витална, обхватна, пъстра и достоверно полифонична. А когато „сантиментът и съчинителството“ (Бойко Пенчев) надделеят и обсебят общото внушение, както се случва с приключенията на Стефан Гащев в „Екзекуторът“, именно изповедната искреност и черният хумор спасяват наратива от пълен провал. В този аспект белетристиката му се родее с Алековите традиции.“ И добавя: „Стефан Гащев в „Екзекуторът“ – драми и неразбирателство в семейството на циркови артисти, премеждия в казармата, заплашващи го с изнасилване, спречквания с органите на властта, които го превръщат в чистач-ликвидатор на нашенските дисиденти, но му позволяват след убийството на Георги Марков да лети в Космоса с Валентина Терешкова, за да се види на финала на житието си като желан герой на самия Стивън Кинг... Героите на Кисьов винаги стигат до граничната ситуация, изправят се пред сакраменталния избор ТАМ или ТУК и преимуществено предпочитат блудното присъствие в мизерната, но обичана България.“[7]
Наблюдателят за книги на вестник „Сега“ пише: „Доброто в романа е, че тече бързо – както времето в Космоса.“[8]
Един от членовете на журито, определило на кого да бъде присъдена наградата „Български роман на годината“ – Симона Мирчева, пише за сайта на наградата: „Със средствата на клоунадата, фарса и абсурда Стефан Кисьов е постигнал впечатляващо лек (в Кундеровия смисъл), забавен и дълбок разказ за една система, която деградира човека до палач и жертва едновременно.“[9]
Романът продължава да предизвиква полемика и по-късно. Десет години след награждаването му, през 2014 г. във вестник „Дума“ излиза яростна статия, в която Стефан Здравков обвинява автора, че в романа си подменя историческата истина.[10]
Издания в чужбина
- Stefan Kisjov. Kat. Překl. Naďa Aljanabiová. Brno: Barrister & Principal, 2012.[11]
- Stefan Kissiov. Ekzekutor. Prevela sa bugarskog Asja Tihinova-Jovanović. Podgorica: Oktoih, 2012, 91 str.[12]
Източници
- ↑ „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, сайт на издателство „Жанет 45“.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ „ВИК '2004“ Архив на оригинала от 2014-03-16 в Wayback Machine., в-к „Култура“, бр. 46, 3 декември 2004.
- ↑ Оля Стоянова, Роман на Стефан Кисьов победи в конкурс на фондация „Вик“, в-к „Дневник“, 28 ноември 2004 г.
- ↑ Лора Шумкова, „Сдружението се прави на сила“, в-к „Култура“, бр. 16 (2366), 29 април 2005 г.
- ↑ Ангел Игов, „Покана за екзекуция“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., рец. във в-к „Култура“, бр. 14, 15 април 2005 г.
- ↑ Борислав Гърдев, „За Стефан Кисьов и трудното пътуване към себе си“ рец. в сп. „Меридиан 27“, 4 май 2014 г.
- ↑ „Стефан Кисьов се върна от Космоса“ Архив на оригинала от 2019-02-10 в Wayback Machine., отзив във в-к „Сега“, 27 януари 2004 г.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ Стефан Здравков, „Романът „Екзекуторът“ подменя историческата правда“, в-к „Дума“, бр. 281, 4 декември 2014 г.
- ↑ Българска литература в превод на чешки (1990 – 2014), Рецепция на славянските литератури в България след 1989 г. и на българската литература в съответните страни.
- ↑ Българска литература в превод на сръбски през 2012 г..
Външни препратки
- Из „Баща ми клоунът“ (откъс от роман), в. „Литературен вестник“, бр. 11, 20 март 2002
- „Стефан Кисьов: Живеех с по 2 лв. на ден, но продължавах да пиша“, интервю на Мариана Антонова, сп. „Ева“, 3 януари 2005
32.
— Благодаря за питието. Много сте любезна. — Робърт седна срещу нея.
Жената му се усмихна и разкри ослепителни зъби като от стоматологично списание.
— Няма проблем. Хубаво е да намериш човек, който разбира от питиета.
Хънтър забеляза, че тя пие същото уиски като него.
— Харесвате ли шотландско уиски?
— Обичам силните напитки.
Жената изпи глътка малцово уиски под зоркия му поглед.
— Казвам се Робърт — представи се той и протегна ръка.
— Аз съм Клеър Андерсън.
Двамата си стиснаха ръце и Хънтър усети колко гладка е кожата й.
— Често ли идвате тук? — попита тя.
— Не. Тази вечер се нуждаех от питие и не ми се ходеше в шумно заведение. Тук предлагат хубаво малцово уиски и атмосферата е… спокойна. А вие?
— Идвам тук от време на време. Апартаментът ми е през една пресечка.
— Мястото е страхотно, но тук не се събират репортери, нали? — небрежно подхвърли той.
Усмивката й не помръкна, а само стана по-естествена.
— В такъв случай предполагам, че ме познахте.
— Косата ви е различна, по-къдрава, но ви помня от църквата „Седемте светии“. Попитахте ме дали смятам, че убийството е дело на сериен убиец, преди да съм огледал местопрестъплението.
Клеър озадачено повдигна вежди.
— И сега, след като огледахте местопрестъплението, смятате ли, че е дело на сериен убиец?
— Започнахте добре. — Робърт разочаровано поклати глава. — Почерпихте ме. Не трябваше ли да има малко сладки приказки и може би флиртуване, преди да започнат въпросите?
— Може да го направим, ако искате.
— Мисля, че така ще бъде по-добре.
— За какво желаете да разговаряме, детектив Хънтър?
— Наричайте ме Робърт.
— За какво желаеш да разговаряме, Робърт?
— Нека започнем с това. — Той се наведе напред, взе чашата й и изля съдържанието й в своята. — Какво пиеш всъщност?
Тя го изгледа.
— Как разбра, че не пия шотландско уиски? — попита. В гласа й прозвуча предизвикателна нотка.
Хънтър повдигна вежди.
Клеър издържа погледа му и после отново се усмихна:
— Е, добре, хвана ме. Пия джин с тоник.
Миг по-късно Робърт се върна на масата с леденостудена чаша джин с тоник.
— Благодаря — рече Клеър и отпи. — Да опитаме отново, а? — Протегна ръка. — Аз съм Клеър.
— Аха, казала си ми истинското си име, така ли?
Тя кимна.
Този път Хънтър не си направи труда да стисне ръката й.
— За кой вестник работиш?
Клеър отдръпна ръката си. Не изглеждаше обидена.
— „Ел Ей Таймс“. — Замисли се за секунда. — Всъщност съм на изпитателен срок.
— Разбирам. И мислиш, че историята за сериен убиец ще ти даде възможността да се представиш отлично?
— Да речем, че няма да попречи на шансовете ми.
Робърт отпи от уискито си.
— За съжаление не мога да ти помогна.
— Я стига, Робърт. Трябва ми само малко информация, нещо, което другите репортери не знаят. Няма да е трудно, защото никой не знае нищо.
— Това е, защото все още нищо не е известно.
— Шегуваш ли се? Някой е обезглавил свещеник и е забил кучешка глава във врата му. Убиецът буквално е боядисал църквата в кръв. Това е поведение на откачен психопат, а не на обикновен убиец и ти го знаеш прекрасно. Всичко е добре планирано. Аз смятам, че той ще го направи отново или вече го е направил. А ти как мислиш?
Хънтър се усмихна.
— Това беше умно. Опитваш се да ме уговориш да коментирам, като замаскираш въпроса си като лично мнение. В часовете по журналистика ли го научи?
Клеър прокара пръсти през косата си.
— Учих два семестъра психология в Университета на Айдахо.
— Родена си в щата на картофите?
— В Айдахо няма само картофи — безучастно отговори тя.
— Убеден съм.
— Освен това съм чела книгата ти.
Робърт вдигна глава.
— Не съм писал книга.
— Е, добре, докторската ти дисертация за поведението на престъпниците. Издадена е като книга и е задължително четиво във ФБР, в Националния център за анализ на тежки престъпления. — Клеър забеляза въпросителния му поглед. — Срещах се със стажант във ФБР — обясни тя. — Дисертацията ти е много емоционална, но изключително добра. Нищо чудно, че всеки психоанализатор във ФБР трябва да я прочете. Изненадана съм, че не са те поканили да изнасяш лекции.
„Клеър сменя тактиката — помисли си Хънтър — и сега прибягва до ласкателство.“
— Освен това те проучих набързо — добави тя. — Вундеркинд, дете чудо. Учил си в училище „Мирман“ за надарени деца, завършил си за нула време университета и си взел докторска степен, когато си бил на двайсет и три години. Внушително. Как човек като теб свършва като детектив, а не е милионер?
От джубокса зазвуча песен на „Гънс енд Роузис“.
— От живота ми няма да излезе бестселър.
— Нямам намерение да пиша бестселър — непринудено отвърна Клеър, — но книгата ти ме заинтригува. Вярвам, че теориите ти са правилни, но нещо ме безпокои.
— Какво?
— Ако драстично не си променил мнението си или не си готов да оспориш тезата си, ти не мислиш, че убийството в църквата е случайна проява на насилие. Права ли съм?
— Пак започваш. Пробутваш ми мислите си и очакваш да се съглася или да ги отрека.
— Престани, Робърт. Нека напиша статията заедно с теб. Ще свърша чудесна работа. Може да те направя известен.
Хънтър се засмя, кръстоса крака и сложи ръце на коленете си.
— Известен?
— Ти си страхотен детектив. Знам го, защото те проучих. Историята ти за залавяне на престъпници, особено опасни и закоравели, е забележителна, но малцина знаят това. Ти заслужаваш признание. Лос Анджелис отчаяно се нуждае от герои.
Робърт бавно отпи от шотландското уиски. Трябваше да признае, че Клеър Андерсън определено беше добра в играта на ласкателства.
— Доволен съм и от онова, което съм. Не искам да бъда герой. И не ми е нужно да бъда известен.
— Доволен си? Не вярвам.
Той скръсти ръце.
— Харесвам живота си такъв какъвто е. Обичам да бъда…
— Самотник?
Той не отговори.
— Е, добре. — Тя се наведе напред и облегна лакти на масата. — Отговори ми неофициално, не като ченге, а като криминален психолог, само за да задоволиш любопитството ми.
Робърт заинтригувано повдигна лявата си вежда.
— Неофициално?
— Да. Обещавам.
— Питай.
— Да предположим, че ти не разследваш този случай, а само го изучаваш и трябва да направиш профил на убиеца единствено по онова, което си видял в църквата „Седемте светии“. Профилът ще покаже ли, че неизвестният извършител вероятно ще наруши закона отново, или че вече е нарушавал закона в миналото, или и двете?
Хънтър се засмя.
— Не се отказваш, а?
— Нямаше да съм добър репортер, ако се отказвах — отвърна тя и му намигна.
Той изпи питието си и недвусмислено тресна празната чаша на масата. Клеър направи същото.
— Още по едно? — попита тя.
Хънтър колебливо погледна часовника си.
— Хайде. Нямаш съпруга, която те чака у дома, нали?
— Не знам защо, но мисля, че ти вече знаеш отговора на този въпрос.
Клеър се изкикоти.
— Казах ти, че те проучих. — Осъзна колко налудничаво прозвучаха думите й и побърза да добави: — Не като психопат, който те дебне. Проучването е част от работата на журналиста.
Последва мълчание.
— Мой ред е да черпя. Обещавам, че няма да задавам повече въпроси за случая.
Робърт направи гримаса.
— Съмнявам се в това.
— Виж какво — рече Клеър и стана. — Имам отворена сметка на бара. Поръчай си каквото искаш и ми вземи още един джин с тоник, а аз ще отида до тоалетната. Ще изпием по още едно тук и после може би ще отидем другаде. Съквартирантката ми отсъства от града тази събота и неделя. — Устните й се разтеглиха в съблазнителна усмивка.
Явно беше готова да отиде до края. Хънтър реши, че Клеър сигурно е изумителна в леглото, но изпълнението й щеше да бъде в пряка зависимост от информацията, която любовникът й можеше да даде. Тя щеше да прави любов с информацията, а не с мъжа.
— Виж, Клеър. Ти си много привлекателна жена. Сигурен съм, че можеш да избереш когото поискаш и да го заведеш у дома.
— Избирам теб.
Хънтър се засмя.
— Поласкан съм. Но това ще бъде по неправилни причини и ти го знаеш.
— Понякога неправилните причини са най-добрите.
— В повечето нощи бих се съгласил с това, но днес ще трябва да го отложим за друг път.
— Отсвирваш ме? — обидено попита тя.
— Не съвсем. — Робърт замълча за миг. — Когато разследването приключи, ще те поканя на вечеря. Нека видим дали тогава все още ще искаш да ме заведеш у вас да пийнем нещо.