Метаданни
Данни
- Серия
- Робърт Хънтър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Executioner, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Чернева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 67гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Крис Картър. Екзекуторът
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2010
Редактор: Лилия Атанасова
Коректор: Лилия Атанасова
История
- —Добавяне
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Екзекуторът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Екзекуторът | |
 „Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003 | |
| Автор | Стефан Кисьов |
|---|---|
| Първо издание | 2003[1] г. България |
| Издателство | Жанет 45 |
| Оригинален език | български |
| Жанр | роман |
| ISBN | ISBN 954-491-16-34 |
„Екзекуторът“ от Стефан Кисьов е първият български постмодерен роман, спечелил в конкуренцията на 65 произведения от други български автори, наградата „Български роман на годината“ (вкл. 10 000 лева и превод на английски език) на фондация ВИК през 2004 г.[2][3] От 2003 до 2009 г. той е преиздаден шест пъти в България. Преведен е на английски, чешки и сръбски, а част от него и на немски език. През 2008 г. пълният текст на „Екзекуторът“ е преиздаден от издателство ЕРА. Идеята за романа хрумнала на Кисьов, докато пътувал във влак от Париж за Брюксел през 1992 година. Тогава той прочел голяма статия във френско списание, в която се описвало изпълнението на смъртните присъди в Централния софийски затвор, както и фактът, че органите на екзекутираните били продавани от ДС на чуждестранни клиники, за да бъдат използвани за трансплантации. Той бил много развълнуван от статията и няколко години носил във въображението си страшните картини, които десет години по-късно са му послужили за основа на романа.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Романът пресъздава художествено въображаемия образ на убиец от българската „Държавна сигурност“ по време на комунистическата диктатура в България. От палача, изпълняващ смъртните присъди в Централния софийски затвор и убиеца на Георги Марков, до набедения за организатор на атентата срещу папа Йоан Павел II Сергей Антонов, всичко се събира като в калейдоскоп в образа на героя. Заглавието създава очакване за историята на жесток убиец, но Стефан Гащев е смешен малък човек, който цял живот се опитва да стане известен. Израства в цирка, работи като клоун, учи за факир, после за пилот, ненадейно попада в затвора, там става палач, накрая лети в Космоса и след 20 години се връща на Земята, по-неизвестен отвсякога. Премеждията му са толкова ужасяващи, че изпадналият в творческа криза автор на бестселъри Стивън-Лари Кинг решава да ги използва, обаче горкият загива нелепо. Остава „документалният“ разказ на неговия прототип.
Реакции
След награждаването Оля Стоянова от вестник „Дневник“ пише: „В книгата му става дума за истински убийства на истински хора“[4]. Подобни са и други публикации в български и чуждестранни медии.
Няколко месеца по-късно обаче част от литературните среди, несъгласни с присъждането на наградата, започват медийна кампания срещу произведението. Председателят на „Сдружението на българските писатели“ Михаил Неделчев на среща с участието на Бойко Ламбовски, Пламен Дойнов и Елена Найденов от фондация „Вик“, а след това и на „Литературен преглед на 2004 година“ – с участието на критици, издатели, литератори, преподаватели и студенти, заклеймява автора и романа с думите: „Стефан Кисьов е „чудовище“ (вярно – симпатично и може би добро), което ние и особено „Литературен вестник“ произведохме, а награждаването на „Екзекуторът“ е подигравка със съдбовното ни отношение към литературата, с чувството ни за мисия“.“[5]
Непосредствено след това във вестник „Култура“ Ангел Игов пише в силно критична статия носеща двусмисленото заглавие „Покана за екзекуция“: „Екзекуторът“ като цяло е книга от моменти. Историите следват бързо, разказани са сбито, стегнато, почти небрежно и всяка от тях като че ли прилича някак на моментална снимка. Някои от кадрите са сполучени, други не са. Но проблемът е не толкова в качеството на снимките, колкото в подредбата им. Методът на Стефан Кисьов, добре познат от „Не будете сомнамбула“, е колажът.“[6]
В същото време авторът и романът запазват своите привърженици. Критикът Борислав Гърдев пише в литературното списание „Меридиан 27“: „Прозата на Стефан Кисьов е атрактивна и въздействена. Тя е квинтесенция от впечатляващи преживелици (комбинация на мемоарното, лично преживяното и изстраданото) и ефектна фикционалност, позната ни от кримките и псевдо реалити миниопусите му в „Литературен вестник“, печатани през годините под предизвикателното заглавие „Криминале“, част от които той събра в документално-сатиричния си мемоар „Един сервитьор в резиденция „Бояна“ (2004). Затова тя е гъвкава и витална, обхватна, пъстра и достоверно полифонична. А когато „сантиментът и съчинителството“ (Бойко Пенчев) надделеят и обсебят общото внушение, както се случва с приключенията на Стефан Гащев в „Екзекуторът“, именно изповедната искреност и черният хумор спасяват наратива от пълен провал. В този аспект белетристиката му се родее с Алековите традиции.“ И добавя: „Стефан Гащев в „Екзекуторът“ – драми и неразбирателство в семейството на циркови артисти, премеждия в казармата, заплашващи го с изнасилване, спречквания с органите на властта, които го превръщат в чистач-ликвидатор на нашенските дисиденти, но му позволяват след убийството на Георги Марков да лети в Космоса с Валентина Терешкова, за да се види на финала на житието си като желан герой на самия Стивън Кинг... Героите на Кисьов винаги стигат до граничната ситуация, изправят се пред сакраменталния избор ТАМ или ТУК и преимуществено предпочитат блудното присъствие в мизерната, но обичана България.“[7]
Наблюдателят за книги на вестник „Сега“ пише: „Доброто в романа е, че тече бързо – както времето в Космоса.“[8]
Един от членовете на журито, определило на кого да бъде присъдена наградата „Български роман на годината“ – Симона Мирчева, пише за сайта на наградата: „Със средствата на клоунадата, фарса и абсурда Стефан Кисьов е постигнал впечатляващо лек (в Кундеровия смисъл), забавен и дълбок разказ за една система, която деградира човека до палач и жертва едновременно.“[9]
Романът продължава да предизвиква полемика и по-късно. Десет години след награждаването му, през 2014 г. във вестник „Дума“ излиза яростна статия, в която Стефан Здравков обвинява автора, че в романа си подменя историческата истина.[10]
Издания в чужбина
- Stefan Kisjov. Kat. Překl. Naďa Aljanabiová. Brno: Barrister & Principal, 2012.[11]
- Stefan Kissiov. Ekzekutor. Prevela sa bugarskog Asja Tihinova-Jovanović. Podgorica: Oktoih, 2012, 91 str.[12]
Източници
- ↑ „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, сайт на издателство „Жанет 45“.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ „ВИК '2004“ Архив на оригинала от 2014-03-16 в Wayback Machine., в-к „Култура“, бр. 46, 3 декември 2004.
- ↑ Оля Стоянова, Роман на Стефан Кисьов победи в конкурс на фондация „Вик“, в-к „Дневник“, 28 ноември 2004 г.
- ↑ Лора Шумкова, „Сдружението се прави на сила“, в-к „Култура“, бр. 16 (2366), 29 април 2005 г.
- ↑ Ангел Игов, „Покана за екзекуция“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., рец. във в-к „Култура“, бр. 14, 15 април 2005 г.
- ↑ Борислав Гърдев, „За Стефан Кисьов и трудното пътуване към себе си“ рец. в сп. „Меридиан 27“, 4 май 2014 г.
- ↑ „Стефан Кисьов се върна от Космоса“ Архив на оригинала от 2019-02-10 в Wayback Machine., отзив във в-к „Сега“, 27 януари 2004 г.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ Стефан Здравков, „Романът „Екзекуторът“ подменя историческата правда“, в-к „Дума“, бр. 281, 4 декември 2014 г.
- ↑ Българска литература в превод на чешки (1990 – 2014), Рецепция на славянските литератури в България след 1989 г. и на българската литература в съответните страни.
- ↑ Българска литература в превод на сръбски през 2012 г..
Външни препратки
- Из „Баща ми клоунът“ (откъс от роман), в. „Литературен вестник“, бр. 11, 20 март 2002
- „Стефан Кисьов: Живеех с по 2 лв. на ден, но продължавах да пиша“, интервю на Мариана Антонова, сп. „Ева“, 3 януари 2005
11.
Хънтър остави Ермано и се върна в църквата. Майк Бриндъл беше намерил ключа за стаята на отец Фабиан в левия джоб на расото му. Убиецът явно не беше търсил ключа.
Стаята на свещеника беше по-голяма от тази на послушника, но също така спартанска. И там имаше библиотека, пълна с книги и тетрадки с твърди корици, старо писалище и малко легло. Светилището в отсрещния ъгъл беше отрупано с религиозни фигури. В противоположната страна на стаята имаше малък гардероб. Помещението беше безупречно чисто, но във въздуха се носеше мирис на старо и мухъл. Леглото беше оправено идеално. Никой не беше спал в него през нощта.
В гардероба имаше работни дрехи, няколко ризи с дълги ръкави, дънки, тъмносин костюм на райета и износени обувки.
— Стаята мирише като къщата на баба и дядо в Бразилия — отбеляза Гарсия, докато ровеше в писалището, а партньорът му бавно преглеждаше заглавията в библиотеката. — Ермано е прав — добави и показа паспорт. — Истинското име на свещеника е Брет Стюарт Никълс. Роден е на 25 април 1965 година тук, в Лос Анджелис. Не се изненадвам, че си е избрал друго име. Отец Брет не звучи добре, нали?
— Има ли печати в паспорта? — с интерес попита Робърт.
Карлос прелисти първите няколко страници.
— Само един. Италия, преди три години.
Хънтър кимна.
— Нещо друго в чекмеджетата?
Гарсия продължи да тършува.
— Няколко бележки, картички със Свети Георги, писалки, моливи, гума и… изрезка от вестник.
— За какво?
— За отец Фабиан.
Робърт се приближи до партньора си да я види. Статията беше отпреди единайсет месеца и беше отпечатана в лосанджелиския „Дейли Нюз“. Най-отгоре имаше снимка на добродушен свещеник, заобиколен от усмихнати деца. Заглавието гласеше: „СВЕЩЕНИК ОТ КОМПТЪН — ИСТИНСКИ ДЯДО КОЛЕДА“. Текстът обясняваше как отец Фабиан е спестявал от заплатата си, за да дари усмивки на лицата на бездомните деца в шест сиропиталища и да им раздаде подаръци.
— Изглежда, че той е бил добър човек — отбеляза Хънтър и се върна до библиотеката.
Карлос кимна и прибра изрезката от вестник в чекмеджето.
— Предполагам, че довечера няма да има голям купон за нас — подхвърли, докато оглеждаше фигурите на малкото светилище.
Прощалното празненство на капитан Болтър започваше в пет следобед в грил бара „Редуд“.
— Не. — Робърт приклекна, измъкна тетрадка с кожени корици от най-долната лавица, прелисти страниците, остави я и после направи същото със следващата.
И следващата.
И следващата.
Всичките бяха написани на ръка.
— Какво намери? — попита Гарсия, който забеляза интереса му, докато Хънтър четеше едната тетрадка.
— Дневници или нещо подобно — отвърна Робърт и се изправи. — Тук има точно двеста страници и всичките са изписани.
Карлос се приближи до него и се наведе, за да види по-добре най-долната лавица.
— Тетрадките са повече от трийсет и пет. Ако всеки ден е писал по една страница, отец Фабиан е документирал живота си за колко години?
— Над двайсет — отговори другият детектив и разлисти тетрадката в ръката си. — Дните, мислите, съмненията му. Всичко е тук, на хартия. Чуй това. — Той се обърна към партньора си: — „Днес се молих с натежало сърце. Молих се за една жена. Роза Перес. Тя идваше в църквата от пет години и се молеше само за едно — да може да роди дете. Утробата й беше жестоко увредена след изнасилване от четирима мъже преди осем години. Случило се на една пресечка от тук. Тогава тя била на шестнайсет. Роза се омъжи три години след нападението. Оттогава двамата със съпруга й Антонио се опитваха да имат дете и най-после молитвите й бяха чути. Забременя. Не съм виждал по-щастлив човек от нея. Преди два месеца Роза роди момченце, Мигел Перес, но имаше усложнения. Бебето не се роди здраво. Бори се храбро десет дни, но белите дробове и сърцето му бяха твърде слаби и почина на единайсетия ден след раждането. Роза дойде в църквата само веднъж, след като излезе от болницата, и зададе само един въпрос — защо? Прочетох го в очите й. Там вече нямаше вяра. Вярата беше умряла заедно със сина й. Днес тя отне живота си в малък апартамент на Ийст Хачуей стрийт. Сега се страхувам за разсъдъка на Антонио. И въпреки че вярата ми е неоспорима, аз копнея да чуя отговора на въпроса на Роза. ЗАЩО, Господи? Защо даваш само за да вземеш?“ — Робърт погледна Гарсия.
— Кога се е случило това?
— Няма дати.
Карлос поклати глава и се почеса по носа.
— Тъжна история. Изглежда, дори свещениците изпитват съмнения във вярата от време на време.
Хънтър затвори дневника и го върна в библиотеката.
— Ако отец Фабиан се е страхувал за живота си или нещо го е безпокояло напоследък, сигурно е записано в някоя от тези тетрадки.
Гарсия бавно въздъхна.
— Ще ни трябват още хора да ги прочетем.
— Може би. — Робърт взе първия дневник вдясно. — Надявам се, че отец Фабиан е бил организиран човек и е подредил дневниците по години. Ако нещо го е безпокояло напоследък, трябва да е написано в най-скорошната тетрадка.