Хенри Сайерс
Би Джей не отговаря (10)

Десета глава

Астероидната мантия постепенно губеше плътността си. Звездната светлина вече добиваше естествената си синкава прозрачност. Все по-ясно личаха мъглявините на далечните галактики. Корабът по-рядко маневрираше между огромните късове и започна постепенно да увеличава скоростта. Отзад „Кондор“ не даваше никакви признаци на живот. И ето настана моментът, когато над Би Джей 90 като гигантски чадър се разтвориха големите антени за далечна връзка.

Преди няколко часа космонавтите изпратиха сигнал към далечната база и сега съсредоточено чакаха отговор. Най-сетне на прорязвания от смущения екран се появи изображението на оперативния дежурен и през трилиони километри зейнала пустота говорителите пренесоха гласа му: „Би Джей 90… Би Джей 90… Приех съобщението ви. За авария с какъв кораб говорите? Докладвайте по-подробно, защото вече бяхме решили да организираме издирването ви. През следващия сеанс с вас ще говори Джон Майлс. Чакаме подробни сведения… Приемам.“

Грег наведе глава и се усмихна на някакви свои мисли:

— Всички действат точно по легендата… Режим на най-строга секретност — и завърши с по-мрачен тон: — Интересно какво ще кажат, когато разберат какво ни е коствало всичко това.

— Все нещо ще кажат — неопределено вдигна рамене Стас.

— Тук си прав.

След още два часа на екрана се появи лицето на Джон Майлс. Въпреки смущенията в изображението личеше колко е развълнуван началникът на службата по безопасност на полетите на участъка Нептун-Марс.

— Капитан Милър, разбрахме какво се е случило с вас… Наистина ли всичко е наред? Най-важното — на всяка цена докарайте катастрофиралия кораб. Сега това е основната задача. Чакам отговор.

Изображението примигна и застина.

Стас уморено погледна Грег и попита:

— Командире, какво още да съобщим на базата?

Капитанът на Би Джей 90 замислено се завъртя в креслото и отвърна:

— Ще им съобщим, че при нас наистина всичко е наред и че се движим с пълен ход към базата.

 

 

Четирите чифта очи тревожно наблюдаваха действията на оператора пред пулта, но както и преди, на екрана се появяваха едни и същи знаци. Човекът пред пулта направи още един опит и ядосано махна с ръка:

— Край, връзка няма, безполезно е да продължаваме. Той не отговаря…

Като по команда всички очи напрегнато се втренчиха в главатаря, сякаш той по някакъв незнаен начин можеше да установи връзка с внезапно замлъкналия обект. На неподвижното като каменна маска лице не трепна нито един мускул и само устните му едва помръднаха. В пълната тишина на командната кабина се разнесоха думите:

— Чакате някой да ви каже, че „Фарос“ е унищожен, нали? Тогава смятайте, че аз вече съм ви го казал.

Върху намръщените, замръзнали лица бръчките около устата още по-рязко се вдълбаха. Стоманеният блясък на очите се затаи още по-дълбоко. Главатарят с раздразнение разкърши плещи и на ръкава на черния му комбинезон проблясна отличителен знак. Огледа останалите с тежък поглед и продължи:

— Този бой загубихме безвъзвратно… Поемаме обратен курс и се връщаме. Разполагаме с около шест месеца. Да се надяваме, че през това време на орбиталната станция ще успеят да заличат следите и да разглобят съоръженията.

След няколко минути човекът в черния комбинезон съобщаваше на далечната база за случилото се. А след около час слаб, тясно насочен лъч донесе отговора: „Информацията е приета. Вземаме спешни мерки за маскиране на обектите и демонтаж на въоръжението на корабите. Надяваме се, че неуспехът на операцията ви само временно ще забави провеждането на главната акция.“

Командирът на кораба прочете съобщението, изтри го от екрана и дълбоко се замисли. Целта, към която той и неколцина негови съратници се стремяха вече много години, си оставаше непостижима. Вдигна лице към илюминатора и ледената светлина на безумно далечните звезди се отрази върху белия метал на оголените от разкривена усмивка зъби.