Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (14)

Глава тринадесета

Смешна среща в Орзера. Пътуване до Корфу. Пребиваване в Цариград. Боневал. Връщането ми в Корфу. Госпожа Ф. Лъжливият принц. Бягството ми от Корфу. Моите лудории на остров Казаро. Отивам в затвора на Корфу. Моето бързо освобождаване и моите почести. Успехите ми при госпожа Ф.

Аз твърдя, че глупавият слуга е по-опасан от злобния. Преди всичко той е много по-голямо бреме. Срещу злобния човек може да бъде нащрек, но не и срещу глупавия. Една липса на достойнство може да се накаже, една глупост — никога, освен като глупавият или глупавата се изгони. А чрез смяната се постига обикновено от трън, та на глог.

Тази глава и двете следващи бяха завършени. Те съдържаха в подробности това, което сега, без съмнение, мога да напиша само в общи черти, понеже прислужницата беше използувала ръкописите за свои нужди. Като извинение тя спомена, че тези хартии били изписани, зацапани и пълни със зачеркнати места. Аз се разгневих, но нямах право, тъй като бедното момиче беше действувало според своето разбиране. Известно е, че гневът причинява първо загуба на способността за преценка, защото гняв и обмисляне не могат да се съгласуват. За щастие гневът у мен е винаги краткотраен, успокоен толкова бързо, колкото и разгневен. След като изгубих времето си да й се карам, което не й направи никакво особено впечатление, тя одобри всичките ми доводи с пълно мълчание. Трябваше да взема някакво решение и с ненапълно изчезнало лошо настроение се залових отново на работа^[1].

Бях слязъл на суша в Орзера, докато товареха баласт на кораба ни, когато забелязах един мъж, симпатичен на вид, който ме наблюдаваше с голямо внимание. Знаех със сигурност, че той не е кредитор и мислех, че се интересува от моя красив вид. Не можех да се сърдя за това и исках да продължа пътя си, когато той ме заговори.

— Господин капитан, за първи път ли идвате в този град?

— Не, господине, за втори път.

— Не бяхте ли миналата година тук?

— Много вярно!

— Но тогава не носехте войнишка униформа?

— Вярно е. Но вашите въпроси започват да ми се струват много странни.

— Трябва да ми простите, господине, понеже любопитството ми се дължи на моята благодарност. Бие сте човекът, комуто аз съм задължен извънредно много и мисля, че провидението ви е довело отново тук, за да ме облагодетелствувате още повече.

— Та какво съм направил за вас и какво мога още да направя?

— Предлагам ви да закусим заедно. Жилището ми е наблизо. Притежавам превъзходно питие, елате да го опитате. С малко думи ще ви убедя, че вие сте мой истински благодетел и с право се надявам, че сте се върнал тук само за да подновите вашите благодеяния.

Не можех да считам този човек за смахнат, но не разбирах нищо от неговите изявления. Приех поканата. Качихме се в неговата стая, където той ме остави за момент сам, за да поръча закуската. Видях тук неговите хирургически инструменти и от това научих, че е хирург.

Щом се завърна, го попитах.

— Да, господин капитан, от двадесет години упражнявам тази професия в тукашния град, където живеех в немотия. Работа имах рядко — да направя кръвопускане, да сложа някоя вендуза, да превържа няколко драскотини и да наместя няколко изкълчени крайници. Което печелех, не ми стигаше да живея. Но мога да кажа, че от миналата година моето положение се промени, аз спечелих много пари, които вложих добре и за това си благосъстояние трябва да благодаря на вас господин капитан, само на вас. Бог да ви благослови.

— Как така?

— Вие познавате хазайката на дон Джеронимо и оставихте на заминаване нещо за нея. Тя обаче го предаде на един приятел, а той без зло намерение го подари на жена си. Разбира се, жена му не искаше да остане по-назад и го предаде на един любовник, който от своя страна беше така щедър, че за по-малко от един месец аз получих няколко десетки пациенти. Следващите месеци бяха не по-малко плодоносни. Така лекувах доста хора и ги карах, както е редно и законно, да ми плащат добре. И днес имам още няколко пациенти, но за по-малко от един месец няма да имам вече, тъй като болестта е потушена. Сега ще разберете радостта, която ме обхвана, когато ви видях. Мога ли да се надявам, че ще останете тук няколко дни, за да накарате извора на щастието ми да избликне отново.

Трябваше да се разсмея от неговия разказ, но го натъжих с обяснението си, че не съм болен. Той ме увери, че при завръщането ми не ще мога да твърдя същото, понеже страната, в която съм отивал, била пълна с лоша стока. Все пак никой не притежавал като него тайната да премахва злото. Той ме увери, че мога да разчитам на него. Благодарих му и се завърнах на борда. Разказах историята на господин Долфин, който се смя сърдечно. На следващия ден отплавахме, а на четвъртия ни сполетя такава буря, че за малко да ми струва живота. Това стана по следния начин:

Един славонски свещеник, изпълняващ длъжността свещеник на кораба, съвсем неук, нахален и суров човек, на когото при всеки повод се подигравах, беше станал, естествено, мой враг. Не съм предполагал, че душата на един божи служител може да бъде толкова злъчна! През време на най-силната буря той се настани на най-горната палуба и с молитвеник в ръка пъдеше от мен дяволите. Моряците смятаха, че са загубени, плачеха, бяха отчаяни, занемариха маневрите, тъй нужни, за да предпазят кораба от скалите, които се виждаха отдясно и отляво.

Осъзнавах опасността, на която се излагахме. Осъзнавах и лошото влияние на неговите заклинания върху екипажа, което, вместо да ги насърчи, ги обезкуражаваше и счетох за уместно да се намеся. Изкачих се по въжето на кораба, извиках моряците на работа и им казах, че няма никакви дяволи и че свещеникът, който им ги внушаваше, е глупав. Можех да говоря каквото си искам, можех да се изложа сам на най-голямата опасност и да им покажа, че само с енергична намеса можем да се надяваме на спасение, но не можех да попреча на свещеника да ме обяви за безбожник и да насъска по-голямата част от екипажа против мен. Ветровете предизвикваха непрестанно вълнение в продължение на два дни и подлецът успя да убеди моряците, които го слушаха внимателно, че бурята нямало да премине, докато аз се намирам на кораба. Воден от тази мисъл, един от тях издебна удобен момеят да изпълни внушенията на свещеника и когато стоях на края на горната палуба, ми нанесе такъв силен удар с едно въже, че аз паднах. Би било свършено с мен, ако дрехата ми не се беше закачила на върха на котвата и по такъв начин попречи на падането ми в морето. Тази котва беше в буквалния смисъл на думата „спасителна котва“. Дойдоха ми на помощ и аз бях спасен. Един подофицер ми показа моряка, който ми беше нанесъл убийствения удар. Взех подофицерската тояга и набих здраво дангалака, но моряците и разгневеният свещеник се притекоха при неговия вик и аз бих бил победен, ако войниците не бяха застанали на моя страна. Капитанът дойде заедно с господин Долфин. Те трябваше да изслушат свещеника и за да усмирят бандата, да й обещаят, че при първа възможност ще ме свалят на сушата. Но свещеникът, все още недоволен от това, поиска да му предам пергамента, който бях купил от някакъв грък в Маламоко в момента на качването си в кораба. Не си опомнях вече за това, но то беше вярно. Смеейки се, го предадох на фанатичния дякон, който нададе победен виж, поиска да му изнесат един мангал от кухнята и извърши над него аутодафе. Нещастният пергамент се обръщаше и извиваше в продължение на половин час, разпадаше се, а свещеникът представи това като едно чудно явление, което убеди всички моряци, че пергаментът е бил договор с дявола. Мнимата сила на този пергамент се състояла в това, че правела всички жени влюбени в мъжа, който го носел. Аз се надявам читателят да разбере, че не вярвах ни най-малко във вълшебни питиета, талисмани и амулети. Бях купил пергамента само за шега.

В цяла Италия, в Гърция и изобщо навсякъде, където масите са невежи, има гърци, евреи, астролози и екзорсисти^[2], които продават на глупаците парцали и дреболии, които според тяхното вярване притежават чудотворни действия: късове от стар овен, за да станете ненараним, парцали, за да се осигурите против магьосниците, малки възглавнички, напълнени с билки, за да възпрете така наречените лоши духове и хиляди подобни глупости. Тези неща са без всякаква стойност във Франция, Германия, Англия и почти в целия свят, но в тези страни се вършат други измамничества в много по-значителен обем.

Бурята тъкмо спираше, когато невинният пергамент бе изгорен, моряците вярваха, че лошите духове са прогонени и не мислеха вече да се освободят от моята личност. След осем дни щастливо пътуване пристигнахме в Корфу. След като си наех едно добро жилище, занесох писмата от Негово Високопреосвещенство на главния проведиторе и на всички по-висши чиновници, на които бях препоръчан. После направих посещение на моя полковник и след като се запознах с офицерите на полка, помислих върху това, как най-добре бих могъл да се забавлявам до пристигането на рицаря Вениеро, който трябваше да ме вземе със себе си за Цариград. Той пристигна към средата на юли, но тъй като междувременно се бях отдал на играта басет^[3] бях загубил всичките си пари, продал или заложил всичките си украшения.

Такава е съдбата на всеки, който е склонен към хазартни игри, ако не умее да задържа щастието, като играе на сигурна печалба, която не зависи от случая. Аз мисля, че един разумен и внимателен играч може да стори и двете, без при това да се изложи на укори или да бъде набеден мошеник.

Единственото глупаво утешение, което получих и което може би не беше лишено от подигравка, беше похвалата от съдържателя на банката, който ме наричаше винаги „благороден играч“, когато изгубвах някоя решаваща карта. Тъй че намерих се в едно безутешно положение и си отдъхнах едва когато чух топовните гърмежи, оповестяващи пристигането на баило. Последният се намираше на линейния кораб „Европа“, който носеше седемдесет и два топа. Корабът беше пътувал само осем дни от Венеция до Корфу. Едва бе хвърлена котва, когато той вдигна своето знаме на адмирал на морските военни сили на републиката, а проведиторът накара да спуснат неговото. Република Венеция няма в морето никакъв авторитет пред отоманската порта, който да стои над този на баило. Рицарят Вениеро имаше една блестяща и отбрана свита и венецианските благородници граф Анибале Гамбера и граф Карло Зенобио, както и маркиз д’Анкети от Бресчия го съпровождаха от любопитство до Цариград. Той прекара осем дни на Корфу и всички морски коменданти поред устройваха нему и на свитата му по един празник, така че големите вечери и баловете не преставаха. Щом се представих на Негово превъзходителство, той ми каза, че е говорил вече с главния проведитор, който ми разрешавал отпуск от шест месеца, за да го съпровождам като адютант. След като получих отпуската, поръчах да занесат малкия ми багаж на борда и корабът още на следния ден вдигна котва.

Плавахме с постоянен добър попътен вятър и след шест дни пристигнахме пред Чериго, където спуснахме котва, за да се снабдим с прясна вода. Любопитен да видя старата богиня на любовта, аз съпроводих моряците, отиващи на острова по служба, но бих сторил по-добре, ако бях останал на борда.

Щом стъпихме на сушата, при нас дойдоха двама души с подозрителен вид и лошо облечени. Помолиха ни за милостиня. Попитах ги какви са и единият, явно по-хитрият от двамата, ми отговори следното:

— Ние сме прокълнати да живеем и може би и да умрем на този остров, поради деспотизма на съвета на десетте, заедно с още около четиридесет нещастници като нас, всички родени поданици на републиката. Нашето мнимо престъпление се състои в навика ни да живеем с любовниците си и да не сме ревниви към такива приятели, които ги намират красиви и с нашето съгласие получават техните благоволения. Понеже не бяхме богати, ние не чувствувахме угризение на съвестта, напротив — извличахме полза от това. Но намериха нашето поведение за непозволено и ни изпратиха тук, където получаваме на ден по десет солди в дребни монети. Моето име е дон Антонио Покини, благородник съм от Падуа и моята майка произхожда от знатното семейство де Камо Сан Пиеро.

Дадохме им милостиня, после пребродихме острова и се завърнахме обратно на борда. За този Покини ще говоря петнадесет години по-късно.

Постоянните благоприятни ветрове ни доведоха за осем или десет дни при Дарданелите. Там ни прие турският пратеник, за да ни заведе в Цариград. Видът на града, от едно разстояние от около час, е удивителен и аз вярвам, че целият свят никъде не предлага една така възхитителна гледка. Този вълшебен изглед беше и причината за пропадането на римската империя и началото на гръцката държава. Когато Константин Велики пристигнал с кораб във Византия, той извикал заслепен от красотата и разположението на града: „Тук е седалището на владетеля на света!“ И за да направи своето предсказание истина, той напуснал Рим и преместил резиденцията си тук. Ако беше прочел предсказанието на Хораций или беше повярвал в него, той вероятно никога не би извършил тази лудост. Поетът беше писал, че римската империя ще започне да залязва тогава, когато един наследник на Аугуст премести седалището на същия на онова място, където той е роден. А Троя не е много отдалечена от Тракия.

Към средата на юли дойдохме във венецианския дворец в Пера. В момента в Цариград не се говореше за чумата, което се случва много рядко. Всички бяхме настанени много добре, но голямата горещина принуди баило да потърси прохлада в една вила, която се намираше в Буюкдере. Аз получих веднага заповедта да не излизам никога без знанието на баило и без да ме придружава един еничарин. Подчиних се под честна дума. По това време руснаците не бяха още обуздали безсрамието на турския народ. Сега, както се разправя, чужденците могат да отиват с пълна сигурност навсякъде, където поискат.

В деня след пристигането ми поисках да ме заведат при Осман паша от Карамания, което име граф де Боневал беше приел с преминаването си към исляма. След като предадох писмото му, бях заведен в една мебелирала по френски стая в приземието, където видях един дебел, облечен по френски, в напреднала възраст господин, който, при появяването ми стана, тръгна усмихнат към мен и ме попита какво би могъл да стори в Цариград за любимеца на един кардинал на римската църква, която вече не може да нарече своя майка. Разказах му съвсем подробно моята история, как в момент на отчаяние бях помолил кардинала за препоръчителни писма за Цариград.

— Значи — каза той, — без тези писма вие никога не бихте дошъл тук, където да не нуждаете от мен.

— Това е вярно, на аз съм много щастлив, че имам честта да се запозная с ваше превъзходителство — един човек, за когото цяла Европа говореше, за когото още се говори, и още дълго ще се говори.

След като разговаряхме върху преуспяването на един млад човек, в моето положение, който без всякакви грижи, без намерение и определена цел се отдава с едно безстрашно доверие на щастието, той ми каза, че писмото на кардинал Акуавива го задължавало да стори нещо за мен и затова искал да ме запознае с трима или четирима свои приятели — турци, запознанството с които си заслужавало труда. Покани ме всеки четвъртък да обядвам у него и ми обеща да ми изпрати един еничар, който да ме пази от безсрамието на тълпата и да ми покаже всички забележителности.

Писмото на кардинала ме препоръчваше като учен. Пашата стана и каза, че иска да ми покаже библиотеката си. Последвах го през градината и ние влязохме в една стая, изпълнена с оградени с решетки шкафове, зад решетките от стоманена тел се виждаха завеси и зад тези завеси се намираха, без съмнение, книги.

Той извади един ключ от джоба си и отвори, но вместо книги, видях наредени бутилки с най-добри вина и двамата се разсмяхме от все сърце.

— Това тук — ми каза пашата — е моята библиотека и моя харем, понеже, при напредналата ми възраст жените биха скъсили живота ми, докато доброто вино може само да го запази или най-малкото да го направи по-приятен.

— Предполагам, че Ваше превъзходителство е получил разрешение от мюфтията?

— Мамите се, турският папа далеч няма такава голяма власт, както християнският папа. Той в никакъв скучай не може да позволи нещо забранено от Корана. Все пак това не го спира някога да си навлече проклятие, ако това му прави удоволствие. Набожните турци съжаляват свободомислещите, но не ги преследват. В Турция няма никаква инквизиция. Който не уважава предписанията на религията, казват те, ще бъде достатъчно наказан на онзи свят, та няма нужда да му се приготвят страдания и на този свят. Единственото разрешение, което измолих и получих, макар че едва ли може да се нарече такова, беше относно обрязването, понеже на моята възраст то би могло да бъде опасно. Това е една церемония, която е всеобщо разпространена, но не и предписана.

През двата часа, които прекарах с него, той ме пита за мнозина познати нему венецианци и особено за Марко Антонио Диедо. Отговорих му, че все още го обичат и съжаляват само за неговото вероотстъпничество. Той ми отговори, че е турчин, както е бил християнин и не знае повече за Корана, отколкото е знаел за евангелието.

— Убеден съм — поясни той, — че ще умра спокоен, че в този момент ще бъда много по-щастлив, отколкото е бил принц Евгений^[4]. Нося чалмата, както един войник трябва да носи униформата на своя повелител. Аз разбирах само от военния занаят и едва тогава се реших да стана генерал-лейтенант на великотурците, когато вече не знаех от какво да живея. Когато напуснах Венеция, бях изял всичко до трошица и ако еврейската нация ми беше поверила командването на петдесет хиляди мъже, бих обсадил и Йерусалим.

Боневал беше красив човек, но малко дебел. Беше получил удар от сабя в подкоремната област и поради това бе принуден да носи постоянно бандаж с една сребърна плочка. Беше заточен в Азия, но за късо време.

— Понеже — казваше той, — интригите в Турция не са така упорити както в Европа и особено във виенския двор.

Когато го напуснах, той ми призна, че от пристигането си в Турция още не е бил прекарвал така приятни часове, каквито, аз съм му доставил и че щял да благодари на баило за това.

Баило Дона, който добре го познаваше от Венеция, ме беше натоварил да му предам хиляди поздрави, а господин Вениеро съжаляваше много за това, че не можеше да се запознае с него.

Вторият ден след първото ми посещение беше четвъртък и пашата не пропусна, съгласно обещанието си, да ми изпрати един еничарин. Той дойде към единадесет часа, аз го последвах и този път намерих пашата облечен по турски. Гостите му скоро дойдоха и ние, осем на брой, седнахме на масата, всички във весело настроение. Обядът беше съвсем френски както по тържествеността си, така и по приготовлението на ястията. Неговият интендант и готвачът му бяха двама истински французи-отстъпници.

Той ми представи всички сътрапезници и ми назова имената им, но повод за разговор се яви едва към края на обяда. Разговорът бе воден изключително на италиански. Турците не казаха нито дума на техния език, дори и за да направят и най-малката забележка. Всеки гост имаше от дясната си страна една бутилка, съдържаща вероятно бяло вино или хидромел. Знам само, че аз, както и господин Боневал, който седеше от дясната ми страна, пиехме отлично бяло бургундско вино.

Аз трябваше да разказвам за Венеция и особено за Рим, и това доведе разговора върху религията, но не върху догмата. Ограничих се върху ученията и литургическите обреди. Един от гостите, когото наричаха ефенди, понеже някога бил министър на външните работи, каза, че имал в Рим един приятел в лицето на венецианския посланик, за когото изказа само похвали. Споделих, че имам от същия едно писмо до един мюсюлмански господин, когото той също нарича свой приятел. Намерих писмото и назовах името, отбелязано в адреса. Той пожела да прочете писмото и след като целуна подписа, стана, за да ме прегърне. Тази постъпка развълнува господин де Боневал и цялото общество. Ефенди, на име Исмаил, покани Осман паша да ме придружи у него на обяд в един определен от него ден.

Въпреки голямото внимание на благородния ефенди, мен ме интересуваше през цялото време на прекрасния обяд един красив човек, който изглеждаше на около шестдесет години и чието лице съчетаваше израза на мъдрост с най-съвършената благост. Две години по-късно аз открих чертите му в красивата глава на венецианския сенатор господин де Брагадино, за когото ще говоря, когато стигнем дотам. Той ме слушаше с най-голямо внимание, без да каже нито дума. В едно общество един човек, чието лице и държане заинтригуват, дразни силно любопитството на тези, които не го познават. Когато напуснахме столовата, попитах господин де Боневал кой е той. Последният ми отговори, че бил богат човек, философ с общопризната справедливост, чиято чистота на нравите била толкова голяма, колкото и уважението му към религията. Посъветва ме да поддържам връзки с него, ако той прояви интерес към мен.

Този съвет ме зарадва и след като направихме една разходка из алеите на неговата градина и се завърнахме отново в мебелирания по турски вкус салон, аз нарочно седнах близко до Юсуф Али. Това беше името на турчина, който ме беше заинтересувал. Той ми предложи най-приятелски своята лула. Аз я отказах вежливо и взех тази, която ми поднесе слугата на Боневал. В обществото на пушачи винаги съм пушил или съм се оттеглял, защото бях си въобразил, че гълтам дима на другите, а тази мисъл ме възмущаваше. Затова никога не можах да разбера как иначе толкова любезният красив пол в Германия може да диша задушаващия дим на пушачите.

Юсуф, зарадван да ме види до себе си, ми отправи веднага въпроси, подобни на тези, разисквани на масата. Особено се интересуваше за причините, които са ме накарали да се откажа от духовния сан, за да стана войник. За да задоволя любопитството му, без да се унизя, аз му разправих предпазливо най-важните случки из историята на моя живот, за да го убедя, че не съм избрал духовната кариера по вътрешно влечение. Той изглеждаше доволен от моя разказ и понеже беше говорил за призванието си като стоически философ, разбрах ясно, че беше фаталист. Съобразих да не нападна направо неговите възгледи. Моите възражения без съмнение му се харесаха, въпреки че той се чувствуваше достатъчно силен да ги опровергае.

След като се занимава цял час с това да ме катехизира и да изслушва моите принципи, той ми каза, че ме считал роден да познавам истината. Покани ме да прекарам един ден у него и ми определи дните през седмицата, когато мога да го намеря.

— Но преди да ме посетите — добави той, — поискайте съвет от Осман паша.

Отговорих му, че той е говорил вече с мен и ми е препоръчал да ходя при него, което много го поласка. След като му обещах да го посетя, ние се разделихме.

Съобщих всичко на господин Боневал, който се зарадва много и ми каза, че неговият еничар щял да бъде всеки ден във венецианския хотел, за да изпълнява заповедите ми.

Господата баили, на които разказах за моите запознанства, ме поздравиха, а рицарят Вениеро ме посъветва да не пренебрегвам подобни познанства в една страна, в която скуката за чужденците е по-опасна, отколкото чумата. На уречения ден аз се запътих рано при Юсуф, но той беше вече излязъл. Неговият градинар ми показа всички забележителности и аз прекарах приятно два часа в разглеждане на всички красоти на градината и особено на цветята. Този градинар беше неаполитанец, който принадлежеше на ефенди от тридесет години. По държането му предположих, че е възпитан и от добро семейство. Той обаче призна, че никога не се е учил да чете, бил моряк, когато го направили роб и се чувствувал при Юсуф така щастлив, че ако му се върне свободата, би погледнал на нея като на наказание. Аз се въздържах да го разпитвам за работите на господаря му, защото ако той би замълчал, то вероятно бих се засрамил от любопитството си.

Юсуф се завърна на кон и след обикновените поздрави ние се хранихме съвсем сами в една беседка, откъдето можехме да виждаме морето и да се наслаждаваме на приятен прохладен вятър. Този вятър, духащ всеки ден по същото време, е северозападният, наречен мистрал. Нахранихме се много добре, макар всички ястия да бяха приготвени по местен начин. Аз пих вода и медовина и уверих Юсуф, че предпочитам това питие пред виното, което по него време пиех много рядко.

— Вашата медовина — казах му аз, — е отлична и мюсюлманите, които нарушават закона, като пият вино, не заслужават състрадание, тъй като пият от него само защото е забранено.

— Има много вярващи — възрази той, — които считат, че могат да го пият като лекарство. Придворният лекар на великия господар въведе това лекарство на мода и чрез това си създаде положение, понеже спечели цялото благоволение на своя господар, който постоянно е болен, но без съмнение само затова, защото е постоянно пиян.

Казах му, че у нас пияниците са много редки и че пиянството се среща само сред най-нисшите класи на населението. Това много го изненада.

— Не разбирам — каза той, — как виното може да бъде разрешено от всички религии, освен от нашата, като то лишава човека от възможността да разсъждава.

— Всички религии — отговорих аз, — забраняват неговото неограничено употребяване. Престъпление може да има само при злоупотреба с пиенето.

Убедих го в това, като му посочих, че опиумът произвежда същото, да, дори още по-силно действие и че ислямът, следователно, би трябвало да забрани и неговата употреба.

— Аз — каза той, — откакто живея, не съм пил нито вино, нито опиум.

След ядене ни донесоха лулите, които напълнихме сами. Аз пушех с удоволствие, но плюех… Юсуф, който пушеше по турски обичай, което значи без да плюе, ми каза:

— Тютюнът, който пушите, е едно отлично растение и грешите, задето не поглъщате балсамовата част, която се смесва със слюнката.

— Удоволствието от лулата може да се получи само тогава, когато тютюнът е превъзходен.

— Това, без съмнение, е необходимо за удоволствието от пушенето. Но не смятам, че то е най-голямото, понеже е само чувствено. Истински радости са тези, които засягат душата.

— Не мога да си представя, драги Юсуф, никакви радости, които радват душата без посредничеството на чувствата.

— Изслушай ме! Когато пълниш лулата си, това доставя ли ти удоволствие?

— Да.

— На кое от своите чувства приписваш ти това, ако не на твоята душа? Не е ли вярно, че се чувствуваш задоволен едва когато я оставиш, след като си я изпушил? Не се ли радваш, като видиш, че е останала само пепелта?

— Това е вярно!

— Значи това са две наслади, в които чувствата сигурно не вземат никакво участие, но аз те моля да отгатнеш третата, най-съществената.

— Най-съществената? Това е приятната миризма.

— Съвсем не. Тя е удоволствието на носа — значи е чувствена.

— Не знаех.

— Слушай! Най-голямото удоволствие при пушенето се състои в наблюдаването на пушека. Ти не трябва никога да го виждаш да излиза от лулата, а само от ъглите на устата и то не много често. Че това удоволствие е най-голямото, произлиза от факта, че ти никога няма да видиш един слепец да пуши. Опитай се сам да пушиш нощно време в стаята си без лампа. Един миг след като си запалил лулата, ще я оставиш настрана.

— Това, което казваш, е много вярно. Все пак трябва да ми простиш, ако намирам, че повечето от радостите на чувствата ни имат предимство пред тези, които засягат само душата.

— Преди четиридесет години и аз мислех като теб. След четиридесет години, когато станеш мъдър, ще мислиш като мен. Радостите, окъпи ми сине, които засягат чувствата, смущават спокойствието на душата, а това трябва да ти докаже, че те не заслужават да бъдат наречени истински наслади.

— За мен обаче те са истински наслади.

— Признавам, но все пак, ако си направиш труда да ги прецениш съобразно насладата, ти вече не би ги считал за такива.

— Това е възможно, но защо трябва да правя нещо, което само би намалило радостите ми?

— Ще дойде възрастта, в която ще изпиташ удоволствие от това.

— Струва ми се, окъпи мой папа, че ти предпочиташ старостта пред младостта.

— Кажи смело: дълбоката старост.

— Изненадваш ме. Трябва ли да мисля, че ти си бил нещастен в младостта си?

— Нищо подобно. Бил съм винаги щастлив и здрав, никога жертва на страсти, но това, което видях у моите връстници, бе една добра школа. Тя ме научи да опозная човека и да открия пътя към щастието. Повтарям ти, най-големите радости са само тези, които не възбуждат страстите, а осигуряват спокойствие на душата.

— Тези сладострастия ти наричаш чисти?

— Да, например, върховна наслада е наблюдаването на една широка зелена ливада. Зеленият цвят, който нашият небесен пророк тъй високо е възхвалил, действува върху окото и в този момент аз чувствувам духа ми да плува в едно толкова блажено спокойствие, сякаш се приобщава с твореца на природата. Изпитвам такъв покой, когато седя на брега на една река и наблюдавам тихите и непрекъснато движещи се вълни. Те ми разкриват картината на моя живот и постигам онова душевно равновесие, което желая.

Така разсъждаваше този турчин по време на разговора ни. Той имал две жени, които му родили двама сина и една дъщеря. Най-старият син, получил полагащата му се част от имуществото на баща му и се заселил в Солун, където се захванал с голяма търговия, бил богат. Вторият бил в сарая в служба на великия господар и неговото наследство се намирало в ръцете на един настойник. Петнадесетгодишната му дъщеря Зелми щяла да наследи останалото имущество. Той й дал образование, което би трябвало да задоволи мъжа, определен й от небето за съпруг. Скоро ще стане дума за тази дъщеря. Майките на тези три деца били умрели. От пет години насам той си взел трета съпруга, родом от Хиос — млада, със съвършена красота. Каза ми обаче, че не можел да се надява нито на син, нито на дъщеря, тъй като бил много остарял. Впрочем той бе само на шестдесет години. Преди да си тръгна, трябваше да му обещая, че ще прекарвам най-малко по един ден седмично при него.

След като подобно на първия път бяхме обядвали сами, разговорът се пренесе върху изкуствата и аз изказах мнението си върху едно предписание на Корана, което лишава мюсюлманите от невинното удоволствие да съзерцават произведенията на живописта и скулптурата. Той ми обясни, че Мохамед, като мъдър законодател, трябвало да отстрани всички картини от погледите на мюсюлманите.

— Помисли си, сине мой, че всички народи, които пророкът запозна с Бога, бяха идолопоклонници. Хората са слаби и лесно биха изпаднали отново в предишните заблуждения.

— Аз мисля, скъпи ми папа, че никой народ никога не е обожавал самия образ, а само божеството, на което му напомня този образ.

— Така е, но понеже Бог не може да бъде материя, трябва да държим далеч от обикновените хора мисълта, че той би могъл да бъде такъв. Вие, християните, сте единствените, които вярвате, че можете да видите Бога!

— Ние сме сигурни в това, но имай предвид, че само вярата ни дава тази увереност.

— Зная, но поради това вие не сте по-малко идолопоклонници, защото това, което виждате, е само материя.

— Да ме пази Бог! Напротив — вярата го усилва.

— Това е една заблуда, от която ние, слава Богу, не се нуждаем и няма философ на света, който би могъл да ми докаже необходимостта от нея.

— Но, скъпи ми папа, това не спада към философията, а към теологията, която стои високо над нея.

— Ти говориш също като нашите теолози, които се отличават от вашите само по това, че употребяват знанията си, за да направят по-ясни истините, с които трябва да се запознаем, докато вашите са си поставили за задача да ги замъгляват.

— Помислете, скъпи ми Юсуф, че става въпрос за една тайнственост.

— Съществуванието на Бога е нещо велико и хората не трябва да се осмеляват да прибавят каквото и да било към него. Бог може да бъде само единен. Богът трябва да е един и същ за всички хора и за всички времена. Признай, че не може да се прибави нищо към единството на Бога. Това е един образ на простотата. Вие казвате, че бил същевременно един и трима. Струва ми се, че това е противоречиво, смешно и безбожно обяснение.

— То е една тайнственост.

— За Бога ли говориш, или за определението му? Аз говоря за определението му, което не бива да бъде тайнственост. Здравият разум, сине мой, трябва да счита подобно уверение, което почива на една нелепост за безсрамно. Докажи ми, че троицата не е никакъв състав или че не може да бъде такъв, и аз ще стана християнин!

— Моята религия ми повелява да вярвам, без да размишлявам и аз треперя при мисълта, че бих могъл да бъда докаран дотам, че да се откажа от религията на моя баща. Най-напред би трябвало да съм убеден, че той е живял в заблуждение. Кажи ми, дали аз, почитайки паметта му, мога да стана негов съдия?

Това противоречие трогна доблестния Юсуф, но след кратко мълчание той ми каза:

— С тези възгледи, сине мой, може да бъдеш достоен за Бога и следователно трябва да бъдеш негов избраник. Ако си в заблуждение, то само Бог може да те извади от него, защото аз не познавам нито един справедлив човек, който би бил в състояние да обори чувствата ти.

След това приказвахме за хиляди други приятни неща и надвечер се разделихме с уверения за откровено приятелство и преданост.

Когато се завърнах, изпълнен с мисли относно нашия разговор, съзнах, че всичко, което Юсуф ми беше казал за същността на Бога, би могло да бъде вярно. Въпреки това считах невъзможно заради една заблуда в християнската религия да бъда убеден да приема турската, която наистина можеше да има правилна представа за Бога, но която предизвикваше у мен желанието да се смея, защото дължеше съществуванието си само на най-разюздания от всички измамници. Впрочем предполагах, че и Юсуф нямаше намерението да направи от мен един прозелит^[5].

Когато се хранех за трети път у него, разговорът още веднъж се насочи към религията.

— Уверен ли си, скъпи ми папа, че само в твоята религия може да се получи спасение?

— Не, скъпи ми сине, не притежавам тази увереност и никой човек не би могъл да я притежава, но аз съм убеден, че християнската религия е лъжлива, понеже не може да бъде всеобща!

— Защо не?

— Защото, върху три четвърти от земята няма нито хляб, нито вино. Забележи, че Коранът може да бъде следван навсякъде.

Не знаех какво да му отговоря, а мислех, че не трябва да извъртам.

— Ако Бог не е материя — казах му аз, — значи трябва да е дух?

— Ние знаем какво той не е, но не знаем какво е. Бог е нематериален, това е всичко, което ние знаем и никога няма да узнаем повече.

Това ми напомни за Платон, който беше казал точно същото, а Юсуф положително не беше чел Платон.

Същия, ден той ми каза, че съществуванието на Бога може да бъде полезно само за тези, които не се съмнява в него и че следователно най-нещастните смъртни са безбожници. „Бог създаде човека по свое подобие, за да бъде единственото между всички същества, които той е създал, за да го почита“. Без човека Бог не би имал свидетел за собствената си слава и следователно човекът трябва да разбере, че неговият пръв дълг се състои в това, да го слави, като постъпва справедливо и се доверява на неговото провидение.

— Забележи, че Бог никога не напуска човека, който в нещастието си се хвърля пред него коленопреклонно и моли помощта му. А често оставя да пропадне нещастния, който счита молитвата за безполезна.

— Има обаче и щастливи безбожници.

— Това е вярно, но въпреки спокойствието на душата им, те са за окайване, понеже не се надяват на нищо след този живот и следователно не превъзхождат животното. Ако са философи, би трябвало да се измъчват и от неизвестността. А ако не вярват в нищо, те нямат никаква подкрепа в нещастието. Най-сетне Бог тъй е създал човека, че да може да бъде щастлив само когато не се съмнява в своето божествено съществувание.

— Все пак бих искал да зная защо безбожието никога не е съществувало другояче, освен като идея на един мъдрец, а няма никакво доказателство, че е съществувало някога като идеология на един цял народ.

— Това произлиза оттам, че бедният чувствува много по-силно нуждите си, отколкото богатия. Между нас има множество безбожници, които се подиграват с вярващите заради това, че влагат цялото си доверие в поклонението до Мека. Нещастните! Те би трябвало да почитат паметниците, които събуждат набожността във вярващите души, да ги приближат до тяхната религия и да ги насърчат да изтърпят нещастието. Без тези утешения народът би се отдал при всеки повод на прекомерно отчаяние.

Възхитен от вниманието, с което го слушах, Юсуф се отдаде на склонността си да ме поучава, а аз от своя страна се чувствувах привлечен от силата, която добродетелта упражнява върху всички сърца, така че прекарвах без специална покана времето си при него и приятелството с Юсуф се превърна в най-нежна привързаност.

Една сутрин заповядах на моя еничар да ме съпроводя до Исмаил ефенди, за да закусвам у тях, както бях обещал. Той ме покани за разходка в малка градина, а оттам влязохме в една вила, където той изрази по-особени желания към мен, не по моя вкус, поради което бях принуден да го отблъсна, като станах твърде бързо. Сега турчинът обясни, че искал само да постави моята природа на изпитание и да се пошегува. Малко след това аз си тръгнах с намерение да не се върна никога. Впрочем бях принуден да го видя отново и по-късно ще разкажа защо. Щом видях граф де Боневал, аз му разказах тази историйка и той ми обясни, че според турските обичаи Исмаил искал да ми даде доказателство за своето приятелство, но съм могъл да бъда уверен, че нямало защо да се страхувам от повторен опит от негова страна. Освен това Исмаил бил един напълно почтен човек и разполагал с най-хубавите робини в Турция.

Пет или шест седмици по-късно Юсуф ме попита дали съм женен. Когато му отговорих отрицателно, разговорът се пренесе върху различни обекти на морала и най-сетне се опря върху девствеността, която, според неговия възглед, би могла да бъде считана за добродетел само от гледна точка на въздържанието.

— Бих искал да зная — каза той, — какво представлява девствеността на вашите малтийски рицари. Те дават обет за девственост, но поради това не се отказват от жените, а само от брака. Тяхната девственост и следователно девствеността изобщо може да бъде накърнена само от брака, а все пак бракът е едно от вашите тайнства. Тези господа обещават да не извършват плътския акт само в единствения разрешен от бога случай. В същото време си запазват правото да си присвояват по непозволен начин тази свобода толкова често, колкото им се иска. И тази неморална свобода им е разрешена до такава степен, че те могат да признаят един син, когото биха могли да добият само като извършат двойно престъпление. Особено възмутително е, че те възприемат тези деца на престъплението, които без съмнение са невинни, като нещо естествено. Най-сетне, сине мой, обета за девственост е толкова противоречив на божествения морал и на човешката природа, че се превръща в престъпление.

Той повтори въпроса си дали съм женен и когато отново му отговорих отрицателно, добавяйки, че вярвам никога да не бъда принуден да сключа брачен съюз, Юсуф ме прекъсна с думите:

— Как? Значи трябва да мисля, че ти не си напълно мъж?

— Аз съм мъж и съм християнин. Ще ти кажа дори, че обожавам красивия пол и съвсем нямам желание да се откажа от най-сладките радости.

— Според твоята религия ти ще бъдеш проклет.

— Съвсем не, защото, когато признаем греховете си, нашите свещеници трябва да ни ги опростят.

— Все пак признай, че не би извършил престъпление, ако не знаеш, че свещеникът ще те опрости, като му се изповядаш.

— Ако не беше така, опрощаването би станало безсмислено.

— Онанирането у вас счита ли се за грях?

— Много по-голям, от колко извънбрачното плътско удовлетворение.

— Това винаги ме е учудвало, понеже всеки законодател, издаващ закон, чието изпълнение е невъзможно, е глупак. Един нормален мъж, който няма жена, е принуден да прибегне непременно до онанизъм; и ако от страх да не опетни душата си се въздържи от него, би заболял от смъртоносна болест.

— У нас вярват тъкмо в обратното. Убедени са, че с подобна постъпка младите хора покваряват своя темперамент и скъсяват живота си. В някои възпитателни заведения ги наблюдават и доколкото е възможно ги възпрепятствуват да се отдават на този порок.

— Те са наивни глупци и хората, които им плащат за това, са още по-глупави, защото забраната само ще увеличи стремежа да се наруши един толкова тираничен, колкото и противоестествен закон.

— Все пак струва ми се, че всяко прекалено нещо е вредно за здравето, тъй като изтощава нервите и организма.

— Сигурно, но чрез забраната то се предизвиква. Щом у вас момичетата в това отношение не се възпрепятствуват, аз не виждам причината да се отнасят другояче с момчетата.

— Момичетата далеч не са изложени на същата опасност, тъй като това, което те губят, не е от същия извор, от който изтича семето на мъжа.

— Това ми е известно, но ние имаме лекари, които твърдят, че бледостта на момичетата се дължи само на злоупотребата с това удоволствие.

След като Юсуф беше водил този и други разговори с мен, при които явно ме намираше за много разумен, дори и да оспорвах възгледите му, той ми направи следното предложение, което ме учуди извънредно много.

— Аз имам — каза ми той — двама сина и една дъщеря. Не мисля повече за синовете, понеже те са получили вече полагащата им се част от имуществото ми. Дъщеря ми ще получи след моята смърт останалото ми богатство. Освен това аз съм в състояние да облагодетелствувам мъжа, който би се оженил за нея, докато съм още жив. Преди пет години взех една млада жена, но тя не ми даде наследници и аз съм убеден, че няма да имам повече такива. Моята дъщеря Зелми е на петнадесет години. Тя е красива, има черни, блестящи очи, като майка си, най-хубавите черни коси, гърди като алабастър, добре развита и с благ характер. Дал съм й възпитание, с което достойно би спечелила сърцето и на нашия повелител. Говори свободно гръцки и италиански, пее възхитително и си акомпанира при това на арфа, рисува, плете и винаги е прелестно весела. Никой мъж на света не може да се похвали, че е видял някога лицето й и тя самата познава само моята воля. Дъщеря ми е едно съкровище и аз ти я предлагам. Ако поискаш, можеш да живееш една година в Одрин при един от моите роднини, където би могъл да научиш нашия език и нашите нрави. След изтичането на годината ще се върнеш и щом приемеш исляма, дъщеря ми ще стане твоя жена. Ще намериш една наредена къща, роби, чийто господар ще бъдеш и един приход, от който ще живееш в охолност. Това е всичко. Не е необходимо да ми отговаряш нито днес, нито утре, нито в определен ден. Ще ми отговориш, когато се почувствуваш вътрешно убеден, и то ако отговорът ти е положителен. Ако не си съгласен, няма нужда да говорим повече. Без да прибързваш, без да се бавиш, без да се безпокоиш; ти ще изпълниш само волята Божия, като последваш неотменимото решение на съдбата си.

След тези думи Юсуф ме притисна до сърцето си и за да не ми даде време да отговоря, ме остави. Когато се прибрах баилите ме завариха замислен и ме попитаха за причината, но аз не удовлетворих любопитството им. Думите на Юсуф бяха не само много верни, но и работата беше толкова важна, че не биваше да я съобщавам никому. Дори не биваше и да мисля за нея, докато духът ми не е достатъчно спокоен, за да бъда напълно сигурен, че нищо няма да повлияе върху решението ми.

Прекарах четири дни, без да видя Юсуф. И когато на петия отидох при него, разговаряхме весело, без да споменем нито дума за предложението му. Преживяхме така четиринадесет дни, без да говорим за това, но един ден той ме попита дали не съм споделил неговото предложение с някой мъдър човек, за да се посъветвам. Побързах да го уверя в противното, като му казах, че по една толкова деликатна работа не бих могъл да следвам съвета на когото и да било.

— Аз се предоставих на Бога, скъпи ми Юсуф, и тъй като имам пълна вяра в него, убеден съм, че ще избера правилното решение.

При тези думи добродушният Юсуф, просълзен, постави лявата си ръка на главата ми и двата първи пръста на дясната ръка върху челото ми с думите:

— Продължавай така, сине мой, и бъди уверен, няма да се излъжеш.

— Но не би ли могла Зелми да не ме одобри?

— Бъди спокоен. Моята дъщеря те обича. Тя те е видяла.

— Но тя не знае, че мислиш да ме направиш съпруг?

— Тя знае желанието ми да станеш правоверен, да свържеш съдбата си с нейната.

— Радвам се, че не ме оставяш да я видя, понеже би могла да ме заслепи и тогава страстта би наклонила везните.

Дори мисълта да видя Зелми ме караше да треперя. Чувствувах, че ако приема такава мисъл, бих станал мюсюлманин, за да я притежавам и без съмнение бих съжалявал за това, защото мохамеданската религия не ми допадаше. Що се отнася до богатството, можех да го намеря и в Европа, без да сложа върху челото си срамното петно на вероотстъпничеството. Струваше ми се и сега още ми се струва, че решението да приема чалмата можеше да допадне само на един отчаян християнин, а такъв за щастие не бях. Особено ме възмущаваше мисълта, да живея една година в Одрин, за да уча един варварски език, към който изпитвах само отвращение. Та как можех на моята възраст да се откажа от ласкателното за моето самочувствие преимущество да бъда считан за сладкодумен? А тази слава аз имах навсякъде, където бях познат. Освен това понякога мислех, че Зелми, това осмо чудо в очите на нейния баща, можеше да не се окаже същото и в моите очи, а това би било достатъчно, за да бъда нещастен. Същевременно уважението и благодарността никога не биха ми позволили да огорча добрия старец, като не окажа на дъщеря му всичкото внимание на един добър съпруг. Тези бяха мислите, които ме занимаваха, и понеже Юсуф не можеше да ги отгатне, нямаше нужда да му ги поверявам.

Няколко дни след това намерих моя Исмаил ефенди на обяд у Осман паша. Той ми засвидетелствува приятелството си и ме укори, задето не съм закусвал толкова отдавна с него. По време на обяда ми бе представена една прелестна пантомима, изпълнена от неаполитански роби. Господин де Боневал заговори за венецианския танц и те изявиха желание да го видят. Обясних, че ми е невъзможно да го демонстрирам, ако нямам поне една танцьорка от моята страна и един цигулар, който познава мелодията. След това изсвирих мелодията на танца. Но дори и да би се намерила танцьорка, аз не бих могъл да свиря и да танцувам едновременно.

Исмаил стана и поговори тихо с един от своите евнуси, който се завърна след няколко минути и му каза нещо на ухото. Ефенди съобщи, че танцьорката била намерена. Отговорих му, че и цигуларят би се намерил скоро, ако изпрати едно писъмце до венецианския посланически дворец. В резултат баило Дона ми изпрати един от своите хора — отличен цигулар. Щом музикантът беше готов, влезе една красива жена с лице, покрито с копринена маска. Появата на тази хубавица изненада и възхити присъствуващите, тъй като едва ли е възможно да си представи човек нещо по-завладяващо. Най-голямо възхищение предизвикаха нейните форми, сладострастната мекота на очертанията и нейния накит. Нимфата зае своето положение, аз сторих като нея и ние танцувахме шест форлана един след друг.

Бях много сгорещен и съвсем задъхан, тъй като няма по-буен и задъхан танц от форлана. Жената обаче стоеше предизвикателно, без да покаже и ни най-малък признак на умора. При рондото на балета, най-мъчителната част, тя изглеждаше като да се носи из въздуха. Бях извън себе си от учудване, понеже не бях виждал във Венеция да се танцува така добре. След няколко минути почивка пристъпих към нея, малко засрамен от умората си и й предложих „още шест, но не повече, ако не искате да ме видите да умирам“. Едно стискане на ръка, което никой не видя, замени думите и ме накара да отгатна всичко. Щом се свършиха вторите шест форлани, един евнух отвори вратата и моята красива партньорка изчезна.

Исмаил се измори да ми изказва благодарности, каквито би трябвало аз да му изкажа, понеже това беше единственото истинско удоволствие, което изпитах в Цариград. Попитах го дали дамата е венецианка, но той ми отговори само с една многозначителна усмивка. Надвечер ние се разделихме.

— Добродушният човек — каза ми господин де Боневал след завръщането ни, — днес се увлече от своята слабост към разкоша и съм убеден, че вече съжалява, задето е накарал красивата си робиня да танцува с вас! Според предразсъдъка на страната това вреди на доброто му име, защото вие положително сте очаровал бедното момиче. Съветвам ви да внимавате, защото тя ще се опита да завърже с вас любовни връзки. Бъдете предпазлив — подобни интриги са винаги опасни.

Обещах му да не правя погрешна стъпка, но не удържах на думата си, защото три или четири дни по-късно една стара робиня ме срещна на улицата и ми предложи срещу един пиастър извезана със злато кесия за тютюн и когато я пъхна в ръцете ми, почувствувах, че в кесията има писмо.

Дадох й един пиастър, тя си отиде и аз продължих пътя си към къщата на Юсуф. Понеже не го намерих, отидох да се разходя в градината му, за да мога да прочета писмото на спокойствие. То беше запечатано и без адрес. Би могло робинята да се е заблудила. Това удвои любопитството ми. Строших печата и прочетох следните редове, написани на италиански език:

Ако сте любопитен да видите жената, която танцува с вас форланите, разходете се надвечер в градината от другата страна на езерото и се запознайте със старата слугиня на градинаря, като я помолите за лимонада. Няма да се изложите на опасност, дори Исмаил да ви види. Тя е венецианка. Не бива да говорите никому за тази покана.

— Не съм толкова глупав, моя красива съотечественице! — извиках аз, като че ли тя присъствуваше и поставих писмото й в джоба си. Тогава иззад един храсталак излезе една симпатична възрастна жена, назова името ми и ме попита какво съм искал и как съм я забелязал. Смеейки се, отговорих й, че съм говорил на вятъра, понеже не съм предполагал, че някой ме слуша. Сега тя обясни направо, че била римлянка, възпитавала Зелми и я научила да пее и да свири на арфа. След това започна да възхвалява красотите и превъзходните качества на своята ученичка и каза, че ако я видя, сигурно ще се влюбя в нея.

— Тя ни гледа в този момент — добави тя — зад онази зелена решетка на прозореца и ние ви обичаме, откакто Юсуф ни каза, че бихте могъл да станете съпруг на Зелми.

— Мога ли да кажа на Юсуф за нашия разговор?

— Не.

Това „не“ ми даде да разбера, че ако я бях увещавал още малко, тя би се решила да ми покаже прелестната си ученичка, а може би ме беше потърсила с тази надежда. Но мисълта да направя една стъпка, която нямаше да хареса на моя скъп гостоприемен приятел, ме въздържа. Освен това повече от сигурно, аз се страхувах от влизането в един капан, където само видът на чалмата би могъл да ме накара да треперя.

Юсуф дойде при нас и далеч от мисълта да се сърди, задето ме намери насаме с жената, ме поздрави за удоволствието, което би трябвало да изпитам, като разговарям с една римлянка. След това ме поздрави също и за удоволствието, което съм имал от танцуването с една от красавиците на харема на Исмаил!

— Толкова голяма рядкост ли е това?

— Много голяма, понеже у нас съществува предразсъдъкът, че красавиците от харема не бива да се излагат пред чужди очи, но всеки може да прави в къщата си каквото иска. Впрочем, Исмаил е един честен и умен човек.

— Познавате ли дамата, с която танцувах?

— О, не. Пък и тя беше маскирана.

Прекарахме весело деня и когато се разделихме, наредих да ме заведат при Исмаил. Тъй като ме познаха, пуснаха ме да вляза и аз се отправих към мястото, отбелязано в бележката. Когато евнухът ме видя, дойде към мен и ми каза, че господарят му е излязъл, но ще се зарадва да узнае, че съм се разхождал у тях. Обясних му, че искам да изпия чаша лимонада и той ме заведе към кьошка, където познах старата пратеничка. Евнухът нареди да ми се даде едно великолепно питие и ме възпря да го платя. Скоро след това му благодарих за любезността, натоварих го да предаде моите поздрави на Исмаил и си тръпнах, доволен от разходката и с надежда друг път да бъда по-щастлив.

На следната сутрин получих от Исмаил бележка, в която ме молеше да отида с него на риболов, като ми обясняваше, че ще ловим до късно през нощта на лунна светлина. Надявах се на това, което желаех и отидох дори дотам да допусна, че Исмаил иска да ме запознае с красивата ми съотечественица. Увереността, че той ще присъствува, не можеше да ме отклони. Помолих рицаря Вениеро за позволение да прекарам навън една нощ, което той ми даде с голяма мъка, понеже се страхуваше от евентуално любовно приключение и неговите последици. Успокоих го, доколкото можах, но въпреки това не му съобщих всичко.

Отидох точно навреме и Исмаил ме прие с най-сърдечни доказателства за приятелство. Но когато се качих в лодката, намерих се, за голяма моя изненада, сам с него. Уловихме няколко риби, които накарахме да опържат в масло и ги изядохме. Насаме с Исмаил и знаещ неговите противоестествени наклонности, аз не се чувствувах особено приятно. Но настъпи изненадващ обрат.

— Да вървим съвсем тихо — каза ми той, — чувам шум, който ме кара да предчувствувам нещо забавно.

Той освободи хората си, хвана ме за ръка и ми каза:

— Да отидем в един кабинет, от който за щастие имам ключ, но не трябва да вдигаме никакъв шум. Кабинетът има прозорец към езерото, където, струва ми се, две или три от моите млади момичета се къпят в този момент. Ние ще ги гледаме и ще се радваме на една много красива сцена, понеже те няма да знаят, че са наблюдавани. Те знаят, че това място не е достъпно за никого, освен за мен.

Влязохме и видяхме на лунна светлина три нимфи, които ту плуващи, ту стоящи прави или седящи върху мраморните стъпала се излагаха на погледите ни от всички страни, във всички положения на прелестта и сладострастието. Аз трябва, драги читателю, да си спестя всички подробности в описването на картината, но ако природата ти е дала горещо сърце, ти ще отгатнеш безпорядъка, който тази изключителна и възхитителна сцена предизвика в моето бедно тяло.

Няколко дни след тази очарователна разходка в лунна нощ, с риболов и къпещи се, бях отишъл още рано при Юсуф и понеже един слаб дъжд ми попречи да се разхождам в градината, влязох в залата, където обядвахме. Щом се появих, едно прелестно женско същество се изправи и покри лицето си с гъст воал, който стигаше чак до пода. Извиних се и се престорих, че искам да изляза, но тя ме спря и ми каза със сладък глас, че Юсуф го няма и е поръчал да ме забавлява. Покани ме да седна и посочи една скъпа възглавница, докато самата тя, кръстосвайки крака, седна върху друга, срещу мен. Предположих, че това е Зелми, че Юсуф най-сетне се е решил да ми я покаже. Постъпката ме изненада.

— Убедена съм — каза красивата забулена, — че не знаеш коя съм?

— Наистина, не мога да отгатна.

— От пет години съм съпруга на твоя приятел и съм родена в Хиос. Бях на тринадесет години, когато станах негова жена.

Бях силно изненадан, задето моят философ — мюсюлманин дотолкова се е освободил от всякакви предразсъдъци, че ми позволява да разговарям с жена му. Все пак чувствувах се спокоен и вярвах, че можех да продължа авантюрата. Но затова трябваше да видя лицето й, защото едно облечено красиво тяло, чиято глава не се вижда, може да предизвика само желания, чието удовлетворение е лесно. Виждах една прелестна фигура, но не и душа, понеже един гъст воал я прикриваше от жадните ми погледи. Чувствувах нуждата да прочета в очите й, че във всичко, което си въобразявах, имаше живот. Ориенталската носия е като красива политура върху порцеланова ваза, за да предпази от докосване боите на цветята и фигурите, без да отнеме нещо от удоволствието за очите. Жената на Юсуф не беше облечена като султанка, тя носеше хиоски костюм, който не ми пречеше да видя нито съвършенството на нейния крак, нито закръглеността на прасците й и сладострастната изпъкналост на бедрата й. Над всичко това виждах две полукълба, които Апел би могъл да вземе като модел за неговата хубава Венера, а тяхното живо и неравномерно движение ми показваше, де тези очарователни хълмчета са одушевени. Малкото разстояние между тях, което аз поглъщах с очи, ми се струваше като един извор на нектар, към който, за да утоля жаждата си, горещите ми устни се стремяха с по-голям копнеж, отколкото към божественото питие.

Възхитен и извън себе си, аз протегнах с почти неволно движение ръката си и смелите ми пръсти искаха вече да повдигнат воала, когато тя ми попречи, като се изправи на красивите си крака и с повелителен глас и държане укори дързостта ми.

— Заслужаваш ли — каза ми тя — приятелството на Юсуф, щом нарушаваш гостоприемството, като обиждаш жена му?

— Трябва да ми простите, синьора, тъй като нямам намерение да ви обидя. Според нашите обичаи и най-незначителният човек може да погледне кралицата в лицето.

— Да, но не и да отдръпне воала й, когато тя е забулена. Юсуф ще отмъсти за мен.

Тази заплаха и тонът, с който беше изречена, ме изпълни със страх. Аз се хвърлих пред краката й и съумях най-после да я успокоя.

— Седни! — каза тя, и сама седна, като кръстоса краката си с такава голяма небрежност, че видях прелести, които биха ми завъртели съвсем главата, ако бих ги гледал само още един миг. Видях, че се бях държал несръчно и съжалявах за това, макар и късно.

— Възбуден ли си? — запита ме тя.

— Как да не бъда — отговорих, — когато ти ме изгаряш с най-ужасния огън?

— Съпругът ми идва — извика тя.

Станахме. Юсуф ме прегърна, поздравих го, плетящата робиня излезе. Той ми благодари, задето съм правил компания на жена му и й предложи ръката си, за да я заведе в нейната стая. При вратата тя повдигна воала си, за да мога неволно да видя красивият й профил, прегърна съпруга си и ме остави. Щом се върна, Юсуф ми обясни, смеейки се, че неговата жена пожелала да се храни заедно с нас.

— Аз мислех — забелязах му, — че това е Зелми.

— Това би било прекалено много против нашите добри нрави. Не познавам нито един порядъчен човек, който би бил достатъчно смел да изложи дъщеря си на погледите на един чужденец.

— Вярвам, че твоята съпруга е красива. По-красива ли е от Зелми?

— Красотата на дъщеря ми е нежна, а красотата на София носи характера на гордост. След моята смърт тя ще бъде щастлива. Който се ожени за нея, ще я намери девствена.

Разказах приключенията си на господин де Боневал, като изтъкнах особено опасността, в която бих могъл да изпадна, когато повдигнах воала на хубавата хиоска.

— Гъркинята — каза ми графът — е искала само да се пошегува с вас, съвсем не е било опасно. Тя е била, вярвайте ми, разсърдена, задето има работа с един новак. Трябвало е да пристъпите към същественото. Ако бях млад, може би би ми се удало да отмъстя за вас и да накажа моя приятел Юсуф. Вие сте дали на красавицата една много лоша представа за италианската способност. И у най-скромната туркиня срамежливостта се крие само в лицето й. Щом има воал пред себе си, тя знае положително, че от нищо не може да се изчерви. Аз съм убеден, че дамата покрива винаги лицето си, когато съпругът й пожелае да я милва.

— Тя е девствена!

— Мъчно е да се повярва, драги приятелю. Аз познавам хиоските жени. Те владеят изкуството да запазват само на външен вид девствеността.

Юсуф не ми оказа никога повече подобна учтивост и сигурно имаше право.

Няколко дни по-късно аз се намирах при един арменски търговец, когато се приближи Юсуф. Той похвали вкуса ми при избора на нещата, които намирах хубави, но не купих, понеже ми се струваха много скъпи. Юсуф, напротив, твърдеше, че нещата не били скъпи, той купи всички и ние се разделихме. На следната сутрин всички неща ми бяха предоставени. Това беше една вежливост от страна на Юсуф и за да нямам никакъв повод да откажа подаръка, той беше прибавил писмо, в което ми пишеше, че при пристигането си в Корфу ще науча на кого да ги предам. Това бяха лъскави пъстри платове, извезани със злато и сребро, кесии, портфейли, колани, шарфове, носни кърпички и лули, всички заедно на стойност около четири-петстотин пиастра.

В деня преди заминаването ми добрият човек се заля в сълзи, когато си взимаше сбогом с мен, но и тези, които аз пролях, бяха също тъй откровени, както неговите. Той призна, че когато не съм приел предложението му, повече съм спечелил уважението му, отколкото ако бях станал негов син. Щом се намерих на кораба, на който се бях качил заедно с баило Джовани Дона, намерих един сандък, който той допълнително ми подаряваше, и който съдържаше два центнера кафе мока от най-доброто качество, сто фунта тютюн на листа и един великолепен ясминов чибук, украсен със златен филигран^[6], който продадох в Корфу за сто цехина.

Подари ми също една бъчва медовина, която по същия начин превърнах в пари. Господин де Боневал ми предаде едно писмо за кардинала Акуавива. Аз му го изпратих, заедно с описание на пътуването си, но Негово Високопреосвещенство не се счете задължен да ми потвърди получаването му. Боневал ми подари дванадесет бутилки малвазиер^[7] от Рагуза и дванадесет други истинско скополас^[8]. Това беше един рядък подарък, който ми беше от голяма полза в Корфу.

Единственият чужд посланик, когото виждах в Цариград, беше лорд Маришал от Шотландия, прочутия Кит^[9] който пребиваваше тук като представител на пруския крал и чието познанство ми беше много полезно шест години по-късно в Париж.

Ние отплавахме в началото на септември със същия военен кораб, който ни беше докарал до Цариград, и след четиринадесет дни пристигнахме в Корфу. Баило Дона остана на борда. Той водеше осем великолепни турски коня със себе си, два от които намерих през 1773 г. още живи в Гьорц.

Веднага след като слязох на сушата с багажа си и се настаних скромно на квартира, аз се представих на господин Андрея Долфин — главният проведитор, който още веднъж ме увери, че при първия преглед на частите ще бъда произведен в подпоручик. От него отидох при моя капитан, господин Кампореджио, който ме прие много любезно. Третото ми посещение беше у коменданта на галеасите^[10] господин Д. Р., комуто господин Долфин бе имал добрината да ме препоръча. След първите обичайни изрази на учтивост той ме попита дали искам да остана при него като адютант. Отговорих му веднага, че неговото предложение ми прави чест. Без да се церемони, той поръча да ме заведат в определената от него стая. Получих за прислужник един войник французин, по занаят бръснар и при това голям бъбривец, който можеше да поддържа хубавите ми коси. Той беше селянин от Пикардия^[11], един нехранимайко, пияница и развратник, едва можеше да надраска името си, но това малко ме засягаше. Беше забавен глупак, знаеше множество смехории и двусмислени истории, които разказваше по такъв начин, че човек можеше да се пукне от смях.

Когато продадох донесените от Цариград неща, като задържах само виното, аз станах собственик на около петстотин цехина. Освободих от евреите всичко, каквото бях заложил, и го обърнах в пари, решен да не играя вече като глупак.

Тук му е мястото да запозная читателите си с начина на живот в Корфу.

По онова време проведиторът, който живееше в голям разкош, упражняваше в Корфу неограничена правителствена власт. Длъжността се заемаше от господин Долфин, един старец на седемдесет и две години, строг, твърдоглав и невеж. Той не се интересуваше вече от жените, но му правеше удоволствие, когато бяха любезни с него. Приемаше всяка вечер гости и правеше трапеза за двадесет и четири души.

Трима висши офицери командуваха леките части, определени главно за екипаж в галерите. А три други — линейните части, образуващи екипажа на големите бойни кораби. Всяка галера трябваше да има един началник, тъй наречения „сопракомито“, а такива имаше десет. Всеки линеен кораб имаше свой комендант. Всички тия господа бяха венециански благородници. Десет други млади мъже между двадесет и двадесет и две години бяха също така венециански благородници и живееха на острова, за да изучават морското дело. Освен това имаше още около десет благородници в цивилна служба на острова в полицията или в правосъдието. Те се наричаха висши сухопътни офицери. Оженените за красиви жени имаха удоволствието да виждат домовете си посещавани често от господа, които се стараеха да спечелят благоволението им. Но никъде не се сблъскваха буйни страсти, може би понеже в Корфу пребиваваха по това време много Фрини^[12], чиито прелести се купуваха. Хазартните игри бяха позволени навсякъде и алчната страст към играта пречеше на сърдечните чувства.

Между дамите особено се отличаваше госпожа Ф. с красотата и вежливостта си. Съпругът й, капитан на една галера, беше дошъл преди една година в Корфу и дамата беше възхитила всички адмирали. Тя мислеше, че е господарка в избора си и предпочете господин Д. Р., като изключи всички други, които й се предлагаха. Господин Ф. се беше оженил за нея в деня, в който тя, седемнадесетгодишна, беше напуснала манастира.

Когато я видях за първи път бях слисан. Вярвах, че виждам нещо свръхестествено, нещо толкова възвишено в сравнение с всички срещната дотогава жени, че ми се стори невъзможно да не се влюбя в нея. Тя ми изглеждаше като същество различно от мен и стояща тъй високо, че ми се струваше невъзможно да се издигна до нея. Аз дори си внуших, че между нея и господин Д. Р. не може да съществува нищо друго, освен платоническо приятелство, и намирах, че господин Ф. беше глупак и съвсем неподходящ за подобна жена. Първото ми впечатление, получено от госпожа Ф., беше доста детинско, за да мога да го запазя по-дълго време. Това мнение се измени твърде скоро и то по един съвършено нов за мен начин.

В качеството си на адютант аз имах честта да се храня на една маса с нея, но това беше всичко. Другият адютант, юнкер като мен, беше глуповат и споделяше също тази чест, но с нас не се отнасяха като със сътрапезници. Никой не говореше с нас, дори не ни удостояваха с поглед. Аз не издържах. Моят другар Санцоньо, както ми се струваше, не можеше да се оплаче, понеже беше един дебелак, но аз нямах желанието да търпя да ме поставят на едно равнище с него. Когато, след осем или десет дни госпожа Ф. все още не ме беше удостоила с поглед, тя започна да ми харесва. Бях смутен, раздразнен и нетърпелив. Дойдох до убеждението, че в нейните очи съм една нула и понеже знаех колко струвам, заех се да й го докажа. Най-сетне ми се отдаде случай, тъй като тя сметна, че все пак може да отправи една дума към мен и трябваше да ме погледне в лицето.

Господин Д. Р. забеляза, че пред мен е сложен великолепен пуяк. Той ми нареди да го разрежа, което аз изпълних веднага, но не се проявих като много ловък. Госпожа Ф. се засмя на несръчността ми и каза: щом не съм в състояние да се измъкна с чест, то не би трябвало да се заемам. Понеже не можех да й отговоря така, както негодуванието ми изискваше, аз седнах съвсем объркан и почувствувах сърцето си изпълнено с омраза към нея. За да прелее чашата, тя ме попита един ден, когато искаше да назове името ми, как се казвам. Изпълнявах службата си при господин Д. Р. вече от четиринадесет дни, тя ме виждаше всеки ден и би трябвало да го знае. Освен това щастието, което ме облагодетелствуваше при подобни игри, беше вече прочуло името ми в Корфу. Негодуванието ми достигна краен предел.

Аз бях дал моите пари на някой си Мароли, плац-майор и играч по професия, който държеше банката на фараон в кафенето. Играехме задружно, бях негово крупие, когато той се оттегляше, а и той ми правеше същата услуга. Освен това аз губех засмян и печелех, без да проявявам алчност, а това винаги се харесва.

Този Мароли беше същият, който при първото ми пребиваване беше спечелил всичките ми пари и понеже при завръщането ми от Цариград ме видя решен да не се оставям повече да ме лъже, счете ме за достоен да ме посвети в мъдрите основни правила, без които хазартните игри опропастяват тези, които им се отдават. Въпреки това господин офицерът не ми вдъхна много голямо доверие. Всяка нощ след свършване на играта ние брояхме, касетката оставаше у касиера, спечелените пари се разделяха и всеки взимаше своята част.

Щастлив в играта, наслаждаващ се на добро здраве и на приятелството на другарите си, бих могъл да бъда доволен от съдбата си, ако на масата на господин Д. Р. красивата му дама се отнасяше към мен с по-малко безразличие и с по-малко гордост, но тя изглеждаше, че иска да ме унижава от време на време. Това нараняваше дотолкова моето самочувствие, че я презирах и в това настроение я намирах толкова по-глупава, колкото повече се учудвах на нейните телесни прелести. Тя би могла да спечели сърцето ми, без да ме обича, тъй като аз нямах никакви други искания. Исках само да не бъда принуден да я мразя и не виждах какво би могла да спечели, като се прави достойна за презрение, докато би било така лесно да ме накара да я обожавам. Не можех да припиша държанието й на кокетство, тъй като не бях й показал ни най-малко, че ме онеправдава. Не можех да си обясня нейното поведение с това, че страстта ми би могла да ме направи неприятен, защото господин Д. Р. я интересуваше малко, а мъжът й още по-малко. Накратко, прелестната жена ме правеше нещастен и това, за което се ядосвах на себе си, беше чувството, че аз никак не бих мислил за нея, ако не бях я мразил заради държанието й. Моето мъчение се увеличи още поради обстоятелството, че открих у себе си един ненавистен характер, едно чувство, което не бях подозирал досега у мен.

Един ден някой ми предаде фишек злато, който беше загубил на честна дума, и когато станахме от масата, тя ме попита направо:

— Какво правите е вашите пари?

— Съхранявам ги, уважаема госпожо, за да покривам с тях загубите, които имам.

— Но ако нямате никакви разходи, ще направите по-добре да не играете, понеже губите времето си.

— Времето, посветено на удоволствие, никога не е загубено. Загубено е само отегчително прекараното време. Един млад човек, който се отегчава, се излага на нещастието да се влюби и да бъде пренебрегнат.

— Това е твърде възможно, но когато само на шега ставате касиер на парите си, вие се показвате стиснат, а един скъперник не е повече за уважение, отколкото един влюбен. Защо не си купите ръкавици?

При тия думи, естествено, избухна всеобщ смях, и това ме обърка още повече, тъй като не можех да скрия, че тя има пълно право. Към задълженията на един адютант спадаше и това да съпровожда една дама до нейната кола, като подпира ръката й, а не беше прилично да се прави това без ръкавици. Аз бях унизен и укорът в скъперничество прониза душата ми. Бях предпочел да бе приписала грешката ми на липса на възпитание. Въпреки това — необяснимо противоречие на човешкото сърце — аз не поправих грешката си. Не си купих ръкавици и взех решението да ги избягвам и да предоставя глупавата и противна вежливост на Санцоньо, който носеше ръкавици, но имаше лоши зъби, устата му миришеше, носеше перука и лицето му приличаше на сбръчкана овча кожа.

Прекарвах дните си, измъчвайки се, и най-смешното в състоянието на моето сърце беше това, че се чувствувах нещастен, задето не можех да не мисля за младата жена. Тя нито ме мразеше, нито ме обичаше, това беше съвсем нормално. Без злоба, аз бях трън в очите й и цел на нейните закачки, които моята лесноразбираема суетност преувеличаваше още повече. Но както и да е, силно желаех да я накажа и да я принудя да съжалява. Мислех за всички възможни средства, за да постигна тази цел. Исках най-напред да й предложа цялата си душа и моята кесия, за да й вдъхна любов, и сетне да й отмъстя, като я пренебрегна. Но в следващия момент почувствувах колко неприложим беше планът ми, защото ако намеря пътя към сърцето й, щях ли да бъда тогава мъжът, който да окаже съпротива на своите собствени успехи и то при жена като нея? Не трябваше да си въобразявам това. Но аз бях любимец на щастието и внезапно случаят промени положението ми.

Господин Д. Р. ме беше изпратил с бързи писма при коменданта на галеасите, господин де Кондулмер. Трябваше да чакам до полунощ и когато се завърнах, господин Д. Р. бе заспал. На сутринта, щом той стана, отидох да му докладвам. Камердинерът влезе миг след мен, даде му една бележка и му каза, че пратеникът на госпожа Ф. чакал за отговор. Господин Д. Р. прочете бележката, скъса я и я стъпка във възбуждението си с крака. След като се разходи за момент насам-натам из стаята, той написа отговора и позвъни на пратеника. Тогава прочете с привидно най-голямо спокойствие до края това, което адмиралът му съобщаваше и ми заповяда да напиша едно писмо. Той го четеше, когато камердинерът каза, че госпожа Ф. желаела да говори с мен. Господин Д. Р. ми каза, че мога да отида при нея, тъй като нямал какво повече да ми поръчва. Излязох, но едва бях направил и двадесет крачки, когато той ме повика обратно, за да ми каже, че мой дълг било да се направя, че не знам нищо. Помолих го да повярва в дискретността ми и полетях към госпожа Ф., любопитен да узная какво желае от мен. Тя не ме остави да чакам и бях много изненадан да я намеря седнала в леглото, с очи зачервени от сълзи. Сърцето ми заби бързо.

— Седнете — ми каза тя, — имам да говоря с вас!

— Уважаема госпожо — отговорих, — не се считам достоен за тази милост, понеже с нищо не съм я заслужил. Ще имам честта да ви изслушам прав.

Тя може би усети, че никога не е била така учтива към мен и не се осмели да настоява.

— Съпругът ми — каза тя, след като помисли — загуби снощи на честна дума двеста цехина срещу вашата банка. Той мислеше, че има тези пари, защото ми ги беше предал, и следователно аз трябва да му ги върна, за да може днес да ви заплати. За нещастие обаче аз не притежавам вече тези пари и сега съм в голямо затруднение. Смятам, господине, че вие бихте могъл да кажете на Мароли, че сте получил загубената сума от мен. Ето ви този скъп пръстен, задръжте го. Ще ми го върнете обратно на Нова година, до това време аз ще ви изплатя двестате цехина, за които ще ви дам полица.

— Полицата ще приема, уважаема госпожо, но пръстена не желая да взема. Освен това трябва да ви кажа, че господин Ф. трябва да изплати тази сума на банката или да изпрати някого да я плати. След десет минути вие ще имате сумата, от която се нуждаете.

Отидох си, без да дочакам отговора й и се върнах след миг с два фишека от по сто дуката. Предадох й ги, взех полицата й и исках да си отида, когато тя отправи към мен скъпоценните думи:

— Господине, ако знаех, че ще бъдете тъй услужливи към мен, не бих имала смелостта да се реша да ви помоля за тази услуга.

— А сега уважаема госпожо, вярвайте за в бъдеще, че никой не би бил способен да ви откаже такава незначителна услуга, щом като имате добрината да го помолите лично за нея.

— Много ласкателно е това, което ми казвате, но аз се надявам да не изпадна никога вече в подобно неприятно положение.

Отидох си, като размислях върху дипломатическия отговор. Тя не ми каза, както очаквах, че съм се лъгал. Би се изложила с това, тъй като знаеше, че аз бях при господин Д. Р., когато пратеникът му предаде дейната бележка. Но понеже не ми спомена нищо за това, виждах, че тя държеше много на доброто си име, затова потреперих от радост и я намирах достойна за обожаване. Виждах ясно, че тя не можеше да обича господин Д. Р. и че не беше обичана от него, и това откритие беше балсам за моето сърце. От този момент нататък се чувствувах запален по нея и виждах възможността да я направи чувствителна към любовта си.

Щом се завърнах в къщи, аз се погрижих най-напред да зачеркна с мастило всички думи в полицата, с изключение на нейното име. После я сложих в един плик и предадох на нотариуса, като го накарах да потвърди в разписката за приемането, че запечатаният плик трябва да бъде даден само на госпожа Ф. лично, щом тя го поиска.

Същата вечер госпожа Ф. дойде при моята банка, заплати ми, игра в брой и спечели. Странното за мен в тази случка беше, че господин Д. Р. се показваше любезен както по-рано към госпожа Ф., а и тя не промени отношението си към него. Той дори не ме попита какво е искала от мен, когато бе пратила да ме повикат. Но макар че дамата не беше променила тона си към моя началник, към мен тя стана съвсем друга. Вече не седеше на масата срещу мен, без да ме заговаря, а това ме изправяше често пред необходимостта да разправям пикантни историйки или да давам мнения, с които съумявах да покажа познания по един шеговит начин. Тогава притежавах голямата дарба да разсмивам другите, като при това сам оставах сериозен. Това бях научил от господин де Малипиеро, моя пръв учител на изкуството да се живее.

— Ако искаме да накараме някого да заплаче — беше ми казал опитният човек, — то ние трябва сами да заплачем, ако искаме обаче да го разсмеем, трябва да останем сериозни.

С всичко, което казвах или правех, когато госпожа Ф. присъствуваше, аз преследвах единствената цел да й се харесам. Желаех да я доведа дотам, да отгатне тайната ми, без обаче да може да се хвали с нея. Чувствувах, че трябва да напредвам предпазливо. В очакване на нещо по-добро, виждах със задоволство как парите ми, този магически талисман, и доброто ми поведение спечелиха уважение, на което иначе не можех да се надявам нито поради моя чин, нито поради възрастта ми, нито поради някаква дарба.

Към средата на ноември моят войник се разболя. Съобщих това на капитана на частта, който нареди да го откарат в болницата. На четвъртия ден капитанът ми каза, че той нямало да се оправи, а надвечер, когато бях у него, свещеникът, който го беше изповядал, съобщи, че е починал и ми предаде един малък пакет, който умрелият му поверил, за да го връчи на капитана. Пакетът съдържаше един меден печат с герб и херцогско наметало, едно кръщелно свидетелство и един лист хартия с написан на френски текст. Капитанът Кампореджио, който разбираше само италиански, ме помоли да преведа написаното и аз прочетох следното:

Волята ми е, тази хартия, която аз написах и подписах собственоръчно, да се предаде на капитана едва когато не ще бъда вече жив. Преди това моят изповедник не трябва да я разгласява. Аз моля моя капитан да нареди да ме погребат в гробница, откъдето моето тяло да може да бъде вдигнато, ако моят баща, херцогът, го поиска. Моля също да се изпрати на френския посланик във Венеция кръщелното ми свидетелство, печатът с герба на семейството ми и едно свидетелство за смъртта ми, та всичко да бъде препратено на моя баща, херцога, понеже моето първородство трябва да премине върху моя брат — принца. За потвърждение на горното слагам тук подписа си: Франсоа VI. Карл Филип Луи Фуко, принц дьо ла Рошфуко.

Издаденото в Сен Сюлпис кръщелно свидетелство носеше същото име, а това на херцога, неговия баща, беше Франсоа Пети. Името на неговата майка беше Габриела дю Плеси.

След като прочетох този особен ръкопис, не можах да се въздържа да не се изсмея високо. Но понеже моят прост капитан намери веселостта ми за неподходяща и побърза да даде доклад на главния проведиторе, аз отидох в кафенето, убеден, че Негово превъзходителство ще се пошегува с него и че целият Корфу ще се смее на тази комедия.

В Рим у кардинал Акуавива бях се запознал с абат дьо Лианкур, правнук на Карл пети, чиято сестра Габриела дю Плеси, беше съпруга на Франсоа VI, но това датираше от началото на миналото столетие. В секретариата на кардинала бях преписал един документ, от който се нуждаеше абат дьо Лианкур, за да бъде признат от мадридския двор. Документът съдържаше редица обстоятелства, отнасящи се до дома дю Плеси. Намирах също измамата на Лавальор донякъде смешна и глупава, тъй като тя можеше да му донесе някаква облага.

Половин час по-късно, когато отварях една колода карти, влезе адютантът Санцоньо и ми разправи с най-сериозно лице важната новина. Той идваше от дома на генерала, където капитан Кампореджио пристигнал съвсем запъхтян, за да предаде на Негово Превъзходителство печата и книжката на мъртвеца. Негово Превъзходителство веднага заповядал да поставят принца в една гробница и да му окажат всички полагащи се на сана му почести. След друг половин час дойде адютантът на главния проведиторе, господин Миното, и ми каза, че Негово Превъзходителство пратил да ме повикат. След свършване на тура от играта аз предадох картите на майор Мароли и се упътих към дома на генерала. Намерих Негово Превъзходителство на масата с най-знатните дами и трима или четирима адмирали, както и госпожа Ф. и господин Д. Р.

— И тъй — каза старият генерал, — вашият прислужник беше значи един принц?

— Уважаеми господине, никога не съм предполагал това, дори и сега, когато той е мъртъв, аз още не го вярвам.

— Как? Той е мъртъв, а не беше луд. Вие сте видял неговия герб и неговото кръщелно свидетелство, както и ръкописа. Който лежи на умиране, няма вече желание да играе комедии.

— Ако Ваше Превъзходителство считате всичко това е вярно, мой дълг е да мълча.

— Това може да бъде вярно, а вашето съмнение ме учудва.

— Съмнението ми произхожда от това, уважаеми господине, че аз съм осведомен относно семейството дьо ла Рошфуко, както и относно това на дю Плеси. Освен това познавах много добре този човек. Той не беше луд, но един отчаян шегаджия. Никога не съм го виждал да пише и двадесет пъти ми е казвал, че не се е научил.

— Ръкописът му доказва противното. Неговият герб носи херцогско наметало. Но вие може би не знаете, че господин дьо ла Рошфуко е херцог и пер на Франция?

— Моля за извинение, уважаеми господине, известно ми е всичко това и дори нещо повече. Зная, че Франсоа VI имаше за съпруга госпожица дьо Вивон.

— Вие не знаете нищо.

Чрез този колкото прост, толкова и неучтив отговор аз се чувствувах осъден на мълчание. Със задоволство видях всички присъствуващи господа зарадвани от сполетялото ме унижение.

Един офицер каза, че умрелият бил красив, имал благороден изглед и голям ум и се показал така въздържан, щото никой не можел да предположи кой е. Един друг блюдолизец каза, че той бил винаги весел, любезен, услужлив, не се възгордявал пред другарите си и пеел като ангел.

— Той беше на двадесет и пет години — каза госпожа Сагредо, като ме погледна сурово — и наистина притежаваше тези качества. Вие трябваше да го забележите!

— Аз мога да ви опиша човека само такъв, какъвто съм го виждал. Винаги весел, често дори до безумие, понеже се премяташе презглава по странен начин, пееше весели песни и разказваше много истории и историйки за магьосничества, чудеса и духове, хиляди чудновати разкази, които увреждаха здравия разум и преди всичко с това предизвикваха смях у слушателите. Грешките му се състояха в това, че той беше един пияница, един мръсен, разюздан и свадлив човек и дребен измамник. Въпреки това аз го държах при мен, защото решеше косите ми по мой вкус и с дрънкането си ми даваше възможност да се обучавам в говоримия френски език, който не се намира в книгите. Той винаги ми казваше, че бил пикардиец, син на един селянин и дезертьор. Казваше ми също, че не знаел да пише и не е възможно да ме е заблудил.

Тъкмо бях казал тези думи, влезе бързо Кампореджио и съобщи, че ла Вальор още дишал. Генералът хвърли един многозначителен поглед върху мен каза, че бил възхитен, задето можел да се оправи.

— И аз също, уважаеми господине, но изповедта ще го принуди сигурно тази нощ да издъхне.

— Защо ще направи това?

— За да избегне от галерата, в която Ваше Превъзходителство бихте го изпратил, задето е нарушил изповедната клетва.

Избухна смях, старият генерал обаче сбръчка чело. След малко това събрание се разпръсна. Госпожа Ф., към чиято кола бях избързал, докато господин Д. Р. и предложи ръка, ме покани да се кача с нея под предлог, че вали. За първи път тя ми оказваше такава висока чест.

— Аз мисля също като вас — каза ми тя, — но вие направихте много лошо впечатление на генерала.

— Съжалявам, уважаема госпожо, но това не можеше да се избегне, понеже не можех да бъда неискрен.

— Вие бихте могъл — каза ми господин Д. Р. — да му спестите хапливата шега с изповедника, който щял да накара мнимия принц да почине.

— Но това е вярно, все пак аз мислех, че той ще се смее, както видях Ваше Превъзходителство и уважаемата госпожа да се смеят. Обзалагам се на сто цехина, че глупакът ще оздравее и понеже има генерала на своя страна, ще се радва на измамата си. Едва мога да дочакам да видя как ще го третират като принц и как ще ухажва госпожа Сагредо.

При тази забележка госпожа Ф., която не обичаше госпожа Сагредо, избухна във висок смях и докато слизахме от колата, господин Д. Р. ме покани да се изкача заедно с тях горе. Той беше придобил навика следобед да остава още половин час на четири очи с нея. За първи път красивата двойка допускаше трети. Удовлетворението получих, но което съумях да скрия, не можеше да ми попречи да бъда весел и да придавам смешен характер на всички мнения, които дамата и господинът изказваха.

Нашето приятно трио трая четири часа и ние се завърнахме чак към два часа сутринта в двореца. Едва през тази нощ госпожа Ф. и господин Д. Р. ме опознаха. Госпожа Ф. каза на господина, че никога досега не се е смяла толкова много. Аз обаче открих в нея толкова ум и веселост, че се влюбих окончателно и си легнах с убеждението, че за в бъдеще не би ми било възможно да се преструвам на равнодушен.

Когато се събудих на следния ден, новият войник, който ме обслужваше, ми каза, че ла Вальор бил по-добре и докторът обяснил, че бил вън от всякаква опасност. На масата говореха за това, аз обаче не казах нито дума. На втория ден генералът даде заповед да го сложат в една прилична стая, дадоха му един лакей и хубави дрехи и тъй като глупавият главен проведитор му направи посещение, всички адмирали счетоха за свой дълг да сторят същото. Прибави се също и любопитството и се възцари истински бяс по новия принц. Господин Д. Р. последва течението и след като госпожа Сагредо беше сложила началото, всички дами искаха да го видят, освен госпожа Ф., която, смеейки се, ми каза, че щяла да отиде едва тогава, когато аз проявя услужливостта да я представя. Помолих я да ме освободи от това. На дангалака дадоха титла „сиятелство“ и чудноватият херцог наричаше госпожа Сагредо своя принцеса. Господин Д. Р. искаше да ме придума да отида и аз там, но му обясних, че съм казал твърде много, за да имам низостта или смелостта да си противореча. Цялата измама би била бързо открита, ако някой имаше кралския алманах, където се намира родословието на всички княжески родове, но случайно никой не притежаваше такъв, а френският консул, един глупак, каквито ги има много, не беше осведомен. Осем дни след своето преобразяване глупакът започна да си проличава. Той се хранеше обед и вечер на масата на генерала и всяка вечер присъствуваше в обществото, където вследствие своята неумереност редовно заспиваше. Въпреки това все още го считаха за принц, и то по две причини: първо, защото очакваше без никакъв страх съобщенията от Венеция, където главният проведитор беше писал веднага след случката; второ, понеже искал от епископа да накажат свещеника, който беше издал тайната му, като е нарушил изповедната клетва. Бедният свещеник беше вече в затвора и генералът нямаше сили да го защищава. Всички адмирали бяха поканили новия херцог на обяд. Господин Д. Р. обаче не се осмеляваше да се реши на това, тъй като госпожа Ф. му беше казала изрично, че в този ден щяла да се храни в къщи. Аз от моя страна му обясних напълно почтително, че в деня, в който той би го поканил, ще си позволя волността да се храня на друго място.

Един ден го срещнах, когато излизах от старото, граничещо с еспланадата^[13] укрепление. Той застана пред мен и ме укори, че не съм го посетил. Аз се засмях и го посъветвах да се махне, преди да са дошли съобщенията, които ще покажат истината, след което генералът би бил принуден да го постави на мястото му. Предложих му помощта си да накарам капитана на един неаполитански кораб, който искаше да отплава, да го вземе на борда и да го скрие, но вместо да приеме предложението ми, което би трябвало да го напълни с радост, чух най-големите ругатни.

Смахнатият човек ухажваше госпожа Сагредо, а тя беше горда, че един френски принц я предпочиташе пред всички други дами.

Един ден, когато дамата бе на обяд у господин Д. Р., ме попита защо съм посъветвал херцога да бяга.

— Научих това от самия него — добави тя, — и той се учуди на вашето упорство да го считате за измамник.

— Дадох му този добър съвет, уважаема госпожо, защото имам добро сърце и сигурна преценка.

— Значи всички ние без изключение, дори и самия генерал, сме глупаци?

— Този извод, уважаема госпожо, не е правилен. Едно мнение, което противоречи на някое друго, още не прави глупак този, който го изказва, защото възможно е след десет дни да се убедя в заблудата си. Впрочем една дама с вашия ум трябва да е забелязала дали този човек е принц или селянин. Вие ще го прецените по неговото държане и по възпитанието, което е получил. Например, танцува ли добре, уважаема госпожо?

— Не може да направи нито крачка, казва, че не искал да се учи.

— Вежлив ли е на масата?

— Няма маниери. Не търпи да му сменят чинията, бърка с лъжицата си в купника. Не може да потисне едно оригване, прозява се и когато се отегчи на масата, става. Очевидно той е много лошо възпитан!

— И въпреки това, без съмнение, много любезен. Чист ли е?

— Не, бельото му не е в добро състояние.

— Казват, че се въздържал от пиене.

— Вие се шегувате. Два пъти дневно той става пиян от масата, но е за съжаление, понеже не може да пие вино, без то да му се качи в главата. Проклина като хусар и ние се смеем на това, но той никога не се чувствува обиден.

— Умен ли е?

— Има чудесна памет, понеже всеки ден ни разказва нови истории.

— Говори ли за семейството си?

— Говори много за майка си, която нежно обича. Тя е една дю Плеси.

— Ако е още жива, тя трябва да е на около сто и десет години!

— Каква безсмислица!

— Да, уважаема госпожо, защото тя се е омъжила по времето на Мария Медичи^[14].

— Но неговото кръщелно свидетелство я назовава, а печатът му…

— Познава ли той своя герб?

— Съмнявате ли се в това?

— Много силно, дори вярвам, че той няма и понятие от него.

Ставахме от масата, когато съобщиха за принца. Той влезе и госпожа Сагредо веднага му каза:

— Принце, господин Казанова тъкмо твърди, че не познавате вашия герб.

При тези думи той пристъпи, смеейки се подигравателно към мен, нарече ме страхливец и ми удари плесница, която ме оглуши. Аз отидох бавно към вратата, взех шапката и бастуна си и слязох по стълбата, когато чух господин Д. Р. да вика високо, че трябвало да изхвърлят лудия през прозореца.

Напуснах двореца и застанах пред еспланадата, за да го дочакам. Щом го видях, отидох към него и му нанесох такива силни удари, че с един-единствен бих могъл да го убия. Той отстъпи и попадна между две стени, където не му оставаше нищо друго, освен да извади шпагата си, ако не искаше да бъде пребит. Но страхливецът не помисли за това и аз го оставих прострян на земята, плуващ в кръв. Множеството зрители образува кордон и аз минах през него към кафенето, където изпих чаша лимонада без захар, за да прогоня горчивата слюнка, с която ядът беше изпълнил устата ми. За момент се видях заобиколен от всички млади офицери от гарнизона, които ми казаха в хор, че съм трябвало съвсем да го пребия. Най-сетне те ме отегчиха, защото вината, че не бях го убил не беше моя и сигурно не бих пропуснал това, ако той беше извадил шпагата си.

Бях прекарал около половин час в кафенето, когато дойде адютантът на генерала и ми каза, че Негово превъзходителство ми заповядва да се отправя в арест на борда на бастардата. (Така се нарича една голяма галерия). Арестът се състои в това, че се носи верига на краката, подобна на затворник. Наказанието беше много строго.

— Добре, господин адютант, чух.

Той си отиде и миг след него и аз се отдалечих. Когато обаче се намерих на края на улицата, вместо към еспланадата, се упътих към морето. Вървях по брега около четвърт час, намерих една празна лодка с две гребла, отвързах я и гребах до един голям каик^[15]. Когато го достигнах, помолих карабушира^[16] да ме докара до борда на една голяма рибарска ладия, която се виждаше на известно разстояние и отиваше към скалите на Видо. Заплатих богато за каика и се качих на голямата ладия, след като се уговорих със собственика относно цената. Той опъна три платна и след два часа ми каза, че сме отдалечени с петнадесет мили от Корфу. Вятърът утихна и аз го накарах да плава срещу течението. Към полунощ обаче моряците ми казаха, че без вятър не могат да ловят риба и от умора не могат да продължат по-нататък. Поканиха ме да спя, докато настъпи денят. Отказах и срещу малък откуп ги принудих да ме свалят на сушата, без да питам къде сме, за да не възбудя у тях никакво съмнение.

Достатъчно ми беше, че съм отдалечен на двадесет мили от Корфу и че се намирам на едно място, където никой не би предположил. Луната светеше силно и аз видях една църква, опираща до къща, една дълга барака, една малка поляна, широка около сто крачни, зад нея планини и нищо повече. Легнах в бараката върху сеното, което намерих там и спах добре, въпреки студа, чак до сутринта. Беше първи декември и въпреки мекия климат, при събуждането си бях вкочанясал от студ, тъй като нямах наметало, а бях само с моята лека униформа.

Чувах камбаните да бият и отидох в църквата. Попът, изненадан от появата ми, ме пита на гръцки, дали съм ромей или грък. Отговарям му, че съм фраджико, италианец. Той ми обърна гръб и се заключи в къщата си, без да иска да ме изслуша.

Върнах се обратно към морето и видях лодка, която се отделяше от един тартан, на около сто крачки пред острова. Тя дойде с четирима гребци, за да свали на сушата намиращите се в нея хора. Приближих се и видях един грък с прилична външност, една жена и едно момиче на десет или дванадесет години. Заговорих гърка, като го попитах, дали е пътувал добре и откъде идва. Той ми отговори на италиански, че идват заедно с жена си и сина си от Кефалония^[17] и пътуват за Венеция, но преди това искал да чуе литургията в „Света Богородица“ в Казоло, за да научи дали неговият бабалък е още жив и дали би му изплатил зестрата на жена му.

— Как ще узнаете това?

— Ще го чуя от поп Делдимопуло, който ще ми разтълкува вярно предсказанието на Светата Дева.

Наведох глава и го последвах в църквата. Той говори с попа и му даде пари. След като за момент събра мислите си, отецът поглади брадата си, разтълкува ни с десет-дванадесет думи гаданието. Гъркът от Кефалония, който сигурно не беше никакъв Одисей, изглеждаше много доволен, даде още веднъж пари на измамника и го остави. Аз го последвах и по пътя го попитах дали е останал доволен.

— О, много даже. Сега зная, че моят бабалък е още жив и че ще ми изплати зестрата, ако му оставя детето си. Зная, че то е неговата страст и ще му го оставя.

— Този поп познава ли ви?

— Не.

— Имате ли хубави стоки на борда?

— Достатъчно много. Закусете с мен и ще видите всичко.

— На драго сърце.

Възхитен, задето научих, че имало още гадатели и убеден, че винаги ще има такива, докато се намират прости хора и измамни свещеници, аз последвах този добър човек, който ми предложи на борда обилна закуска. Неговите стоки бяха памук, лен, стафиди, зехтин и отлични вина. Имаше също чорапи, памучни шапки, ориенталски наметала, чадъри и корабни сухари, които аз много обичах, защото тогава имах тридесет зъба и едва ли можеха да се видят по-красиви от тях. (За жалост, сега са ми останали от тях само два). Купих от всичко, с изключение на памука, с който не знаех какво да правя, и му платих, без да се пазаря, тридесет и пет или четиридесет цехина. Търговецът ми подари шест кутии отличен хайвер.

Понеже не ме беше чул да хваля виното от Ксанти, което той наричаше „генероидее“, каза ми, че ако съм искал да го придружа до Венеция, щял да ми дава всеки ден по една бутилка, даже и през време на карантината. Винаги малко суеверен, аз предположих най-глупавото от всички основания, а именно, че това чудновато решение съвсем не беше обмислено предварително и че може би съдбата ми ме беше ръководила. Такъв бях тогава, а днес, за нещастие, съм друг. Казват, че това идвало от възрастта, която правела човека разумен. Освен това, получих от него и една хубава пушка за десет цехина с думите, че в Корфу всеки щял да ми даде дванадесет за нея. Думата Корфу разбърка всичките ми мисли. Вярвах, че чувам моя дух — покровител, който ме канеше да се завърна там. Купих пушката за исканата от него цена и честният кефалониец заради моето чистосърдечие ми даде с покупката и една красива турска ловна чанта, добре изпълнена с барут и олово. Въоръжен с пушка и завит в едно хубаво наметало, носещ със себе си всичките си покупки в един голям чувал, аз се сбогувах и поисках да ме свалят на сушата, решен да получа доброволно или насила квартира у хитреца поп. Възбудата, до която ме докара хубавото вино на гърка, трябваше да даде своя резултат. Имах в джобовете си четири или петстотин медни монети, които ми се струваха много тежки, но трябваше да ги приема, понеже предвиждах, че ще имам нужда от тях на малкия остров.

След като сложих чувала си в бараката, аз се запътих с пушката на рамо към попа, но църквата беше затворена.

Тук трябва да представя на читателите си, как се чувствувах в този момент. Бях в състояние на спокойно отчаяние. Цехините, които носех у себе си, не можеха да ме отклонят от мисълта, че не се намирам в безопасност, че не можех да остана там дълго време, че скоро биха ме третирали много зле заради моето непокорство към най-висшето началство. Не можех да взема решение, а това е достатъчно, за да направи всяко положение отвратително. Не можех да се върна доброволно в Корфу. Моето бягство би изглеждало необмислено и биха ме взели за глупак, защото завръщането ми би било знак на лекомислие или на страхливост, а нямах смелост да дезертирам окончателно. Главната причина за това морално безсилие не бяха нито хилядата цехини, които имах у касиера, нито богатото ми обзавеждане, нито страхът да не намеря прехрана, а по-скоро мисълта да напусна една жена, която обожавах и на която още не бях целунал дори ръката. В това положение трябваше само да се оставя на хода на събитията, каквито и да бъдат те, а в момента най-важното беше да намеря жилище и храна.

Почуках на вратата на свещеника. Той се показа на прозореца и го затвори отново, без да ме изслуша. Почуках отново, ругах, проклинах, но всичко напразно. Извън себе си от гняв, прицелих се по един овен, който с много други пасеше на около двадесетина крачки от мен, и го повалих. Овчарят извика високо, попът започна да крещи „крадци“ и накара да бият камбаната. Очаквах стичането на тълпа. Какво щеше да стане? Не знаех, но за всеки случай напълних отново пушката си и зачаках.

Едва бяха минали осем или десет минути, когато видях да идват от височината множество селяни, въоръжени с пушки, вили и големи тояги. Отдръпнах се в бараката, без да чувствувам ни най-малък страх, защото ми се струваше неестествено тези хора, като ме видят сам, да ме убият, без да ме изслушат.

Първите десетина или двадесетина се приближиха с насочени пушки. Спрях ги, като им хвърлих няколко медни монети, които те, учудени, побързаха да съберат. Не знаеха какво да мислят за един млад човек с прилична външност и с миролюбиво поведение, който им хвърляше така щедро своите пари. Можех да говоря с тях едва когато престана оглушителният звън на камбаните. Седнах спокойно и мълчах.

Един възрастен човек с разумен израз се приближи към мен и ме попита на италиански, защо съм улучил овена.

— За да го изям, след като го платя.

— Но Негова Светост може да поиска една цехина за него.

Попът взе цехината, отиде си и цялата история се свърши. Селянинът ми каза, че е служил през войната в 1716 и участвувал в защитата на Корфу. Поздравих го за това и го помолих да ми намери жилище и един слуга, който да може да готви. Той ми обясни, че мога да получа цяла къща, сам той ще се грижи добре за храната ми, но трябвало да се кача в планината.

— На драго сърце!

Той повика две здрави момчета, натовари едното с моя чувал, другото — с овена ми и ние тръгнахме. Но време на пътуването го попитах:

— Добри човече, бих искал да взема на служба при мен двадесет и четири здрави момчета, които биха се подчинявали на военна дисциплина. Ще давам всекиму дневно по двадесет газети, а на вас като на мой подпоручик, четиридесет.

— Съгласен съм — отговори моят човек — още днес да ви образувам един военен отряд, от който ще бъдете доволен.

Пристигнахме в една много удобна къща, в която имах в приземието три стаи и един обор, който превърнах веднага в караул. Моят подпоручик ме остави, за да набави всичко, от каквото се нуждаех, и между другото и една шивачка, за да ми шие ризи. В течение на деня получих легло, мебели, кухненски прибори, един добър обяд, двадесет и четири добре въоръжени момчета, една възрастна шивачка и няколко млади ученички, за да ми шият ризи. След вечеря се намирах в прекрасно разположение на духа, заобиколен от около тридесет души, които се отнасяха към мен като към господар.

Единствената неприятност беше, че момичетата не говореха италиански, а аз знаех много малко гръцки, за да мога да се разбера с тях.

На следната сутрин моят подпоручик смени караула и аз не можах да се въздържа да не се изсмея високо. Моята част беше като стадо овце. Много хубави хора, стройни и силни, но без униформи и дисциплина. Впрочем, те се научиха да отдават чест и да се подчиняват на заповедите на офицера си.

Наредих да поставят трима часови — един в караулната, втори пред моята врата и трети на място, откъдето можеше да се вижда крайбрежието. Последният трябваше да донася, ако забележи да спира някоя въоръжена ладия. През време на първите два или три дни гледах на всичко това като на игра, но ми дойде наум, че би могло да стане нужда да си послужа със сила и намислих да ги накарам да ми дадат клетва за вярност. Въпреки това, не го сторих. Моята щедрост ми беше спечелила любовта на всички жители на острова.

Готвачката, която беше намерила шивачки за ризите ми, се надяваше, че ще се влюбя в една от тях, но не и във всички. Но старанието ми надмина нейните очаквания и всички красиви момичета минаха по реда си. Те също бяха доволни от мен, а моята готвачка беше възнаградена за добрата й служба. Водех прекрасен живот, понеже масата ми беше винаги наредена с вкусни ястия, с най-хубавото овнешко месо и с великолепни бекаси, подобни на които намерих само в Петербург. Пиех само скополо и най-добрите мускатови вина на архипелага. Моят подпоручик беше единственият ми сътрапезник. Не излизах да се разхождам никога без него и без охраната, за да могат да ме бранят от някои млади хора, които силно ме ненавиждаха, защото мислеха, че моите шивачки, техни любовници, ги били напуснали заради мен. При разходките си мислех понякога, че бих бил нещастен без пари и че дължах сегашното си пълно с наслади положение на този метал. Но също беше вярно, че не бих напуснал Корфу, ако кесията ми не беше така добре напълнена.

От осем или десет дни играех ролята на крал, когато към десет часа вечерта чух поставения часови да пита кой е там. Моят подпоручик извезе и се върна със съобщението, че един човек, който говорел италиански, искал да говори с мен по важна работа. Пуснах го да влезе и в присъствието на подпоручика той ми каза:

— Вдругиден, неделя, поп Делдимопуло ще направи срещу вас катарамонахия. Ако не му попречите, една потайна треска ще ви отнесе за шест седмици на онзи свят.

— Не съм чувал никога за това питие.

— Та това не е никакво питие, а проклятие, което се изрича със Светото разпятие в ръка и притежава скрита сила.

— Каква причина има свещеникът да ме убие?

— Вие смущавате мира и реда в неговата енория. Вие сте прелъстили множество млади момичета, чиито предишни любовници не искат вече да се оженят за тях.

След като наредих да му се даде нещо за пиене, аз му благодарих и му пожелах лека нощ. Неговото съобщение ми се стори важно, защото макар че не се страхувах от катарамонахията, на която не вярвах ни най-малко, то можех да се страхувам от много по-силно въздействуващите отрови. След като прекарах една спокойна нощ, станах на разсъмване, без да кажа нито дума на подпоручика си и отидох сам в църквата. Намерих свещеника, на когото обясних с най-голяма решителност:

— При първия пристъп от треска, който почувствувам, ще ви пратя един куршум в челото, съобразявайте се с това! Изречете срещу мен проклятие, което да ме убие в един миг, или си направете завещанието. Сбогом!

След това предупреждение се завърнах в „двореца“. Много рано в понеделник попът ме видя. Имах слабо главоболие. Той се осведоми за здравето ми и когато му казах, че главата ми тежи, трябваше да се разсмея поради страха, с който ме увери, че това могло да бъде причинено само от тежкия въздух на остров Кастропо.

Три дни след това посещение поставеният отпред часови се върна със съобщението, че въоръжена шалупа^[18] е свалила един офицер. Аз бях излязъл и заповядвах на частите си да се строят с оръжие, когато забелязах офицерът да се приближава към жилището ми, съпроводен от един водач. Офицерът беше сам и нямаше от какво да се боя. Върнах се в стаята си и заповядах на подпоручика да го приеме с всички военни почести и да го доведе.

Видях да влиза същият адютант Миното, който ми беше предал заповедта да се предам в ареста.

— Вие сте сам — казах му аз — и идвате като приятел. Да се прегърнем.

— Аз трябваше да дойда като приятел. Но това, което виждам тук, ми се струва като сън.

— Седнете да се нахраним заедно. Ще получите добър обед.

— На драго сърце, а след това да вървим.

— Вие ще си отидете сам, ако желаете, защото аз ще тръгна оттук само когато бъда сигурен, че не само няма да попадна в затвора, но и че ще получа удовлетворение от глупака, когото генералът трябва да изпрати в галерите.

— Бъдете разумен и елате доброволно с мен. Аз имам заповед да ви отведа насила, но понеже не съм в състояние да сторя това, ще дам своя доклад и ще изпратят да ви вземат по такъв начин, че ще трябва да се предадете.

— Никога. Те ще ме имат само мъртъв.

— Вие сте полудели, значи. Не се подчинихте на предадената ви от мен заповед да отидете на бастардата. В това се състои грешката ви.

— Значи, трябваше да се отправя за ареста?

— Разбира се, подчинението е необходимост за нашето съсловие.

— На мое място вие бихте ли отишли в ареста?

— Не искам и не мога да ви кажа какво бих сторил. Зная само, че ако не се подчиня, бих се провинил.

— Но ако се предам сега, то биха ме наказали много по-тежко, отколкото ако се бях подчинил на несправедливата заповед.

— Не вярвам. Елате и ще научите всичко.

— Без да зная защо? Недейте очаква това. Нека се нахраним! Понеже съм толкова виновен, ще се предам само насила. Това няма да утежни нито вината, нито наказанието ми, дори и да се пролее кръв.

— Заблуждавате се! С това ще увеличите вината си. Но да седнем на масата! След един добър обяд може би ще преценяваме по-разумно.

Към края на обеда ние чухме шум и моят подпоручик влезе да ми съобщи, че група селяни се събирали наблизо до къщата ми, за да ме защитават, тъй като на острова се бил разпръснал слух, че въоръжената гемия е дошла да ме отвлече и закара в Корфу. Аз му заповядах да обясни на добрите хора и да ги разпрати по къщите им, след като им даде една бъчва вино.

Селяните се разотидоха успокоени, като изпразниха пушките си във въздуха в знак на преданост.

— Всичко това изглежда много хубаво — каза ми адютантът, — но ще стане ужасно, ако ме оставите да си отида сам, защото дългът ми повелява да съставя моя доклад много точно.

— Аз ще ви последвам, ако ми дадете честната си дума, че ще ме пуснете свободен на сушата, щом пристигнем в Корфу.

— Имам заповед да ви предам на господин Фоскари на бастардата.

— Няма да изпълните тази заповед.

— Ако генералът не ви намери послушен, неговата чест изисква да ви принуди, и той ще намери средството за това. Но кажете, моля, какво бихте правили, ако генералът се реши да ви остави тук? Но това няма да стане.

— Без кръвопролитие работата трудно ще се приключи, защото с тези петстотин селяни аз не се страхувам от три хиляди души.

— Ще бъде нужен само един, защото ще ви третират като водач на бунтовници. Всички тези предани вам хора няма да могат да ви опазят от един, който ще ви застреля, за да получи няколко златни монети. Искам да ви кажа още, че между всички тези гърци, с които сте заобиколени, няма нито един, който да не е готов да ви убие за двадесет цехина. Вярвайте ми, елате с мен! Елате, за да се наслаждавате в Корфу на един вид победа. Там ще ви ръкопляскат и ще ви възхваляват. Вие сам ще разкажете за глупостта, която сте извършили, ще се смеят на нея и същевременно ще се учудват, че сте послушали разума, щом съм ви я разяснил. Всички ви уважават и господин Д. Р. държи много на вас. Той хвали особено смелостта, която показахте, когато от уважение към неговата къща не пронизахте безсрамника с шпагата си. Самият генерал трябва да ви уважава, понеже си спомня думите ви.

— Та какво е станало с нещастника?

— Преди четири дни пристигна фрегатата на майор Сардина с бързи писма, в които генералът намери несъмнено необходимите разяснения. Това накара лъжливият херцог да изчезне. Никой не знае къде е той и никой в къщата му не се осмелява да говори за него, понеже глупостта му беше твърде голяма.

— Приемаха ли го още след нашето сбиване?

— Не си ли спомняте, че той имаше шпага? Не беше нужно повече, за да не иска никой да го види. Неговата ръка беше счупена и челюстта му — разбита. Въпреки това, без да се грижи за плачевното му състояние, Негово Превъзходителство осем дни по-късно го накара да изчезне. Единственото, на което целият Корфу се учудва, е вашето бягство. В продължение на три дни мислеха, че господин Д. Р. ви държи скрит у него и го осъждаха открито, но той заяви високо на масата на генерала, че не знаел ни най-малко къде се намирате. Сам Негово Превъзходителство беше неспокоен поради бягството ви и едва вчера се узна какво е станало с вас от едно писмо на тукашния поп до главния поп Булгари, в което той се оплакваше, че един италиански офицер бил завладял този остров от седем дни насам и упражнявал насилие. Той се оплаква от вас, че сте прелъстили всички момичета и сте го заплашили да го застреляте, ако ви отправи катарамонахия. Това писмо, прочетено в събранието, развесели много генерала, но все пак ми заповяда да ви доведа с дванадесет гренадири.

— Госпожа Сагредо е виновна за всичко.

— Така е. Тя съжалява извънредно много. Ще сторите добре, ако я посетите.

— Утре? Значи вие сте убеден, че няма да бъда изпратен в затвора!

— Да, понеже знам, че Негово Превъзходителство е почтен човек.

— И аз също. И тъй, да сложим край! След полунощ ще тръгнем заедно.

— Защо не веднага?

— Защото не искам да се изложа на опасността да прекарам нощта в бастардата. Искам да пристигна в Корфу посред бял ден и това ще направи победата ви още по-блестяща.

— Но какво ще правим тук през тези осем часа?

— Ще се забавляваме с такива нимфи, каквито не се намират в Корфу и ще се навечеряме добре след това.

Заповядах на подпоручика си да поръча да занесат храна на войниците от гемията и да ни приготвят една разкошна вечеря, без да пестят, като му казах, че към полунощ ще замина. Тогава му подарих всички мои запаси и поръчах да натоварят всичко, което исках да взема с мен. Моите еничари, на които подарих по една седмична заплата, ме заведоха въоръжени до гемията. Пристигнахме в Корфу към осем часа сутринта до самата бастарда, където той ме предаде, като ме увери, че щял да изпрати веднага целия ми багаж на господин Д. Р. и да докладва на генерала. Комендантът на галерата, господин Фоскари, не ме прие особено радушно. Без да каже нито дума, той ме изпрати на мястото, където профосът^[19] ме накара да седна и да си протегна крака, за да ми сложи веригата, която в тази страна не обезчестява никого, за жалост дори не и наказаните в галерите, с които се отнасят по-добре, отколкото с войниците. Имах вече верига на десния си крак, когато адютантът на Негово Превъзходителство заповяда на тъмничаря да ми върне шпагата и да ме пусне на свобода. Исках да поднеса почитанията си на благородния губернатор, но той без съмнение се срамуваше малко и адютантът ми каза, че Негово Превъзходителството ме освобождава от това ми желание. Аз се поклоних пред генерала, без да говоря каквото и да било. Той обаче със сериозен тон заяви, че за в бъдеще трябва да бъда по-разумен и да науча, че първият дълг на един войник е подчинение. Разбрах напълно значението на тези думи и се съобразявах с тях.

Появата ми у господин Д. Р. предизвика радост по всички лица. Такива моменти са ми били винаги толкова скъпи, че са ме карали да забравя преживените неприятности и да се считам щастлив. Не е възможно да се наслаждаваме истински на едно удоволствие, ако то не се предхожда от някакво мъчително чувство. Господин Д. Р. беше толкова зарадван, че се спусна към мен и нежно ме прегърна. След това извади един красив пръстен от пръста си, подари ми го и каза, че съм сторил много добре, като съм оставил цял свят и особено него в неведение, относно мястото на бягството ми.

— Вие не можете да си представите — добави той благородно и свободно, — колко се интересува госпожа Ф. за вас. Ще й доставите голямо удоволствие, ако отидете веднага при нея!

Каква радост да получа този съвет от самия него! Но думата „веднага“ ми беше неприятна. Понеже бях прекарал нощта в гемията, страхувах се, че безредието на дрехите ми би могло да ми навреди в нейните очи. Не можех нито да му откажа, нито да му кажа причината.

За моята богиня не беше още ден, но нейната камериерка ме пусна да вляза и ме увери, че господарката й скоро щяла да звъни и да се сърди, задето не ме е видяла. През този половин час, който прекарах заедно с нея, една симпатична бъбривка, научих много неща, които ми доставиха извънредно голямо удоволствие, особено различните мнения относно бягството ми. Стигнах до заключението, че отношението ми към цялата тази случка беше намерило всеобщо одобрение. Щом уважаемата госпожа видя своята камериерка, накара я да ме повика. Пердетата бяха дръпнати и аз имах чувството, че виждам Аврора^[20], заобиколена от розите и перлите на утрото. Казах й, че без заповедта на господина Д. Р. не бих се осмелил никога да се покажа пред нея в това състояние, в което се намирах, а тя ми отговори с приятелски тон, че господин Д. Р. знаел какво съчувствие изпитвала тя към мен и затова е сторил много добре, като ме е изпратил толкова бързо.

— Не зная, уважаема госпожо, как съм могъл да заслужа едно толкова голямо щастие, когато съм се стремял само към снизхождение.

— Ние всички се учудвахме на силата, която показахте, когато не пронизахте глупака с вашата шпага. Биха го изхвърлили през прозореца, ако не беше избягал веднага.

— Аз бих го убил, уважаема госпожо, не се съмнявайте в това, ако вие не бяхте там.

— Комплиментът е много галантен, но не е вероятно, че сте мислили за мен в онзи момент.

При тези думи въздъхнах, наведох очи и обърнах глава. Тя видя пръстена ми, за да даде друга насока на разговора. Първо похвали господин Д. Р., щом узна как ми е направил този подарък. После поиска да й разкажа живота си на острова, което изпълних, но благоразумно не споменах нищо за моите красиви шивачки, понеже още тогава знаех, че животът изисква да се забравят много истини.

Тя се смя сърдечно на всичко, което й разказах, а държането ми й се стори учудващо.

— Бихте ли имали смелостта — попита ме тя, — да разкажете всичко това със същите изрази на главния проведитор?

— Не се съмнявайте в това, уважаема госпожо, при положение, че той ме помоли за това.

— Е добре, бъдете готов да удържите на думата си. Искам — добави тя, — този доблестен господин да ви обикне и да стане ваш покровител.

Когато я напуснах с възхитено от приема й сърце, отидох у майор Мароли, за да се осведомя за състоянието на моята каса. Разбрах със задоволство, че след изчезването ми не ме беше считал повече за негов съдружник. Той взе четиристотин цехина от касата и ми ги предостави, за да стана отново съдружник, ако условията ме задоволяват.

Вечерта се облякох внимателно и потърсих адютант Миноти, за да посетим заедно госпожа Сагредо, любимката на генерала. Тя беше най-красивата от венецианските дами в Корфу, с изключение на госпожа Ф. Посещението ми я изненада, тъй като тя беше причината за всичко, което стана и мислеше, че й се сърдя. Разочаровах я, като говорих съвсем открито с нея, а тя в замяна ме помоли да прекарвам понякога вечерите си у нея. На тази много любезна покана отговорих с едно навеждане на главата, без да приема или да откажа. Знаех, че госпожа Ф. не можеше да я търпи. Освен това, дамата обичаше картоиграта и за да й се хареса, човек трябваше да я остави да спечели. А да се реши човек на едно от двете, трябва да обича обекта и да има намерения да го завладее. Аз не се намирах в такова положение. Адютантът Миното не играеше, но беше спечелил милостта й с това, че по вежлив начин й услужваше с пари.

При завръщането ми в хотела намерих госпожа Ф. съвсем сама, господин Д. Р. беше зает с писане. Докато седях при нея, тя ме подкани да й разкажа всичко, което съм преживял в Цариград. Моята среща с жената на Юсуф много й хареса, но нощната баня на трите нимфи на Исмаил съвсем я запали. Скрих подробностите според силите си, но когато ставах неясен, трябваше да се изразявам по-точно. Тя не пропусна да ме укори и обясни, че съм могъл да бъда по-деликатен. Чувствувах, че пътят, по който ме насочи, трябваше да я настрои в моя полза и бях убеден, че всеки, който умее да събужда страсти, може лесно да бъде осъден да ги задоволи. Това беше наградата, към която се стремях.

Случайно господин Д. Р. този ден беше поканил гости за вечеря. Аз трябваше, естествено, да разкажа с най-малките подробности всичко, което бях извършил и което ми се беше случило от момента, в който получих заповедта да се предам в ареста до моето освобождение. Господин Фоскари, комендантът на бастардата, седеше до мен и краят на моя разказ без съмнение не му беше много приятен.

Прочее, моята история се хареса на цялото общество и се взе решение господин главният проведитор да има удоволствието да я чуе от моята собствена уста. Тъй като бях казал, че в Кастропо има много сено, нещо, което липсваше напълно в Корфу, господин Д. Р. ме посъветва да използувам тази възможност, за да си издействувам една заслуга пред генерала, като го уведомя веднага за това. Още на следната сутрин последвах съвета и бях изслушан много любезно. Негово Превъзходителство определи деня, в който трябваше да се вземе сеното и да се донесе в Корфу.

Два или три дни по-късно една вечер седях в кафенето, когато дойде адютант Миното и ми каза, че генералът искал да говори с мен. Не е трудно да се разбере, че този път аз изпълних точно заповедта.