Метаданни
Данни
- Серия
- Четвъртият свят (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Dark River, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Анна Христова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Туелв Хокс. Тъмната река
Американска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, София, 2008
Редактор: Иван Тотоманов
Коректор: Силвия Николова
ISBN: 978-954-585-969-4
История
- —Добавяне
5.
Макар че арлекините понякога се смятаха за последните защитници на историята, историческите им познания се основаваха повече върху традицията, отколкото върху фактите, които се намираха в учебниците. Израснала в Лондон, Мая беше запомнила местата из целия град, на които бяха извършвани публични екзекуции. Баща й я бе развеждал навсякъде по време на всекидневните им уроци за оръжия и уличен бой. Тайбърн беше за престъпници, Лондонската кула за предатели. Спаружените тела на мъртвите пирати висели години наред на Дока на екзекуциите в Уапинг. В различни времена властите бяха избивали евреи, католици и безброй други „противници“, които се кланяли на различен бог или проповядвали различни виждания за света. Едно точно определено място в Уест Смитфийлд беше използвано за екзекуцията на еретици, вещици и жени, убили съпрузите си — както и на безименни арлекини, умрели, за да защитят странници.
Мая изпита същото усещане за натрупано страдание в момента, в който влезе в сградата на криминалния съд в Манхатън. Застана точно пред главния вход и погледна нагоре към часовника, който висеше от високия два етажа таван. Белите мраморни стени на сградата, полилеите ар деко и богато орнаментираните парапети на стълбищата подсказваха за огромната чувствителност на една по-ранна епоха. Тя завъртя глава и огледа внимателно света, който я заобикаляше: полиция и престъпници, съдебни пристави и адвокати, жертви и свидетели — всички се точеха по мръсния под към детектора за метал, който ги очакваше на входа.
Дмитрий Аронов беше дебел, вече на години, с три мазни черни кичура, залепени за оплешивяващото му теме. Руският емигрант — носеше охлузено кожено куфарче — се приближи до детектора за метал. Спря за секунда и погледна през рамо към Мая.
— Какво има? — попита пазачът. — Минавайте…
— Разбира се, полицай. Разбира се.
Мина през пропуска, после въздъхна и направи физиономия, сякаш току-що се е сетил, че е забравил важни документи в колата си. Мина обратно през детектора за метал и последва Мая през въртящата се врата. За миг спряха на площадката и огледаха небето. Наближаваше четири следобед. Дебели сиви облаци бяха надвиснали над града, слънцето бе само размазано светло петно над хоризонта.
— Е? Какво мислите, госпожице Странд?
— Не мисля нищо. Все още.
— Сама се убедихте. Никакви аларми. Никакви арести.
— Дайте да видя стоката.
Слязоха заедно по стълбите, заобиколиха на зигзаг мудния поток коли, който задръстваше Сентър Стрийт, и влязоха в малкия парк по средата на площада. Тук беше почти тъмно заради високите околни сгради. Макар че имаше табели, които предупреждаваха нюйоркчани да не хранят гълъбите, цяло ято кълвеше из прахоляка.
Седнаха на една дървена пейка извън обсега на двете камери за наблюдение и Аронов отвори куфарчето.
— Е, проверете стоката.
Мая видя пистолет, приличаше на деветмилиметров автоматик. С две цеви една над друга и здрава дръжка. Вдигна го. Беше съвсем лек — почти като детска играчка.
Аронов започна да говори с тона на продавач:
— Рамката, дръжката и спусъкът са от твърда пластмаса. Цевите, плъзгачите и ударникът са направени от супер твърда керамика — издръжлива като стомана. Както сама се уверихте, сглобеното оръжие преминава през всички стандартни детектори за метал. Летищата не са толкова лесни. Повечето са снабдени с рентгенови скенери и милиметрова вълна[1]. Но можете да разглобите оръжието на две или три части и да го скриете в лаптоп.
— С какво стреля?
— Патроните винаги са проблем. ЦРУ е изобретило същия вид пистолет, който използва патрони без гилзи. Забавно, нали? Уж трябва да се борят с тероризма, а създават идеалното оръжие за терористи. Но приятелите ми в Москва са намерили не чак толкова усъвършенствано решение. Може ли?
Аронов бръкна в куфарчето, махна една преграда и извади нещо, което приличаше на цигара с черен филтър.
— Това е хартиена гилза с керамичен куршум. Нещо като модерен еквивалент на системата, използвана при мускета от осемнайсети век. Експлозивът се възпламенява на две степени и изхвърля куршума от цевта. Бавно се зарежда, затова имате две цеви. Тоест имате два бързи изстрела, но пък повече не ви и трябват.
Мая се огледа, за да види дали някой не ги наблюдава. Сивата фасада на Криминалния съд светеше над тях. Полицейски коли и синьо-белите автобуси, с които се превозваха затворниците, бяха паркирани на два реда по улицата. Усещаше движението около малкия парк и подушваше одеколона с мирис на цветя на Аронов, примесен с хлъзгавия аромат на влажни листа.
— Впечатляващо, нали? Трябва да се съгласите.
— Колко?
— Дванайсет хиляди в брой.
— За пистолет? Това са глупости.
— Скъпа госпожице Странд… — Руснакът се усмихна и поклати глава. — Ще е трудно, ако не и невъзможно, да откриете някой друг, който да продава това оръжие. Освен това и друг път сме работили заедно. Знаете, че стоката ми е с първокласно качество.
— Дори не знам дали това чудо може да стреля.
Аронов затвори куфарчето и го постави до краката си.
— Ако желаете, можем да отидем с колата до гаража на един приятел в Ню Джърси. Никакви съседи. Дебели стени. Мунициите са скъпи, но ще ви оставя да гръмнете два пъти, преди да ми дадете парите.
— Трябва да помисля.
— Ще мина с колата покрай входа на Линкълн Сентър в седем вечерта. Ако сте там, ще получите специална отстъпка, която важи само до довечера — десет хиляди плюс шест патрона.
— Осем хиляди.
— Девет.
Мая кимна.
— Ще ви платя довечера, ако всичко е както се уговорихме.
Щом си тръгна от парка и пресече Сентър Стрийт, Мая се обади на Холис по мобилния. Той вдигна веднага, но не се обади.
— Къде си? — попита тя.
— В Кълъмбъс Парк.
— Идвам след пет минути. — Тя пусна телефона в чантата на рамото си и извади генератора на случайни числа — електронен уред с размерите на кибритена кутия, който висеше на шнур около врата й.
Мая и останалите арлекини наричаха враговете си Табула, защото кликата смяташе човешкото съзнание за табула раза — празна дъска, която може да се запълни с лозунги на омраза и страх. Докато в Табулата вярваха, че всичко може да бъде контролирано, арлекините бяха развили своя философия на случайността. Понякога правеха избора си със зар или с генератора на случайни числа.
„Нечетно означава наляво — помисли Мая. — Четно — надясно“. Натисна копчето върху устройството и когато на екрана проблесна 365, зави наляво по Хоуган Плейс.
Трябваха й десетина минути, за да стигне до Кълъмбъс Парк — правоъгълно парче асфалт и печални на вид дървета на няколко пресечки източно от Чайнатаун. Гейбриъл обичаше да ходи в парка следобед, когато там беше пълно с възрастни китайци и китайки. Старците образуваха сложни клики въз основа на това кои идваха от една и съща провинция или село. Клюкарстваха, похапваха си от закуските, които си носеха в пластмасови кутии, и играеха маджонг, а от време на време и шах.
Холис Уилсън седеше на една пейка. Беше с черно кожено яке, под което криеше 45-калиброва автоматична покупка от Дмитрий Аронов. Когато Мая го срещна за пръв път в Лос Анжелис, Холис имаше усукани масури до раменете и носеше стилни дрехи. В Ню Йорк Вики беше подстригала косата му късо и той беше почнал да се дегизира според правилото на арлекините. Този следобед беше закачил на яката си две значки, които гласяха: „ИСКАТЕ ДА ОТСЛАБНЕТЕ? ОПИТАЙТЕ РЕШЕНИЕТО НА «ХЕРБАЛ»!“ В мига, в който видеха значките, нюйоркчани извръщаха поглед.
Докато пазеше Гейбриъл, Холис бе изучил трактата „Пътят на меча“, в който се съдържаха размислите върху боя с мечове на Врабеца, легендарния японски арлекин. Мая беше израснала с тази книга и баща й непрекъснато повтаряше прочутата мисъл на Врабеца, че арлекините трябва да „отглеждат случайността“. Дразнеше се, че Холис се опитва да овладее тази ключова част от обучението й.
— От колко време си тук? — попита тя.
— От близо два часа.
Погледнаха към пейките от отсрещната страна на парка: там Гейбриъл играеше шах с възрастен китаец. Странникът също беше променил външния си вид по време на престоя им в Ню Йорк. Вики го беше подстригала съвсем късо и сега той обикновено ходеше с плетена шапка и слънчеви очила. Когато се запознаха в Лос Анжелис, имаше дълга коса и приличаше на младеж, който кара ски през зимата и сърф през лятото. Беше отслабнал през последните няколко месеца обаче и сега имаше измъчения вид на човек, който току-що се е възстановил от продължително боледуване.
Холис беше избрал добра отбранителна позиция, от която се виждаше ясно почти всяко кътче на парка. Мая си позволи да се отпусне за секунда и да се наслади на факта, че още са живи. Като малка наричаше тези моменти „скъпоценни камъни“. Скъпоценните камъни бяха онези редки моменти, когато се чувстваше достатъчно в безопасност, за да се порадва на нещо приятно или красиво — порозовялото от залеза небе или вечерите, когато майка й приготвяше специална вечеря, например агнешко по индийски.
— Случи ли се нещо следобед? — попита тя.
— Гейб чете книга в спалнята, после си поговорихме за баща му.
— Какво ти каза?
— Иска да го намери — отвърна Холис. — Разбирам как се чувства.
Мая наблюдаваше внимателно как три възрастни жени се приближават към Гейбриъл. Бяха врачки: киснеха в някое ъгълче на парка и предлагаха да ти предскажат бъдещето срещу десет долара. Винаги когато Гейбриъл минеше покрай тях, те леко протягаха ръце — с дланите нагоре, дясната под лявата — като просякини, които молят, за милостиня. Този следобед само го поздравиха и едната сложи картонена чаша чай на сгъваемата маса.
— Не се тревожи — каза Холис. — Редовно го правят.
— Хората ще почнат да говорят.
— Е, и какво? Никой не го познава. Врачките просто усещат, че притежава някаква сила.
Странникът благодари на врачките за чая, те му се поклониха и се върнаха на поста си до оградата. Гейбриъл пък се върна към шахматната дъска.
— Аронов дойде ли на срещата? — попита Холис. — В текстовото съобщение пишеше, че предлага нов вид снаряжение.
— Опита се да ми продаде керамичен пистолет, който може да се пренася през детектори за метал. Бил разработен от руснаците.
— Ти какво му каза?
— Още не съм решила. Трябва да се срещна с него в седем вечерта. Ще идем до Ню Джърси, за да стрелям няколко пъти.
— Подобно оръжие може да се окаже от полза. Колко иска?
— Девет хиляди долара.
Холис се разсмя.
— Явно не сме получили отстъпка за „редовни клиенти“.
— Да го купим ли?
— Девет хиляди в брой са много пари. Трябва да говориш с Вики. Тя знае с колко разполагаме и какво харчим.
— Тя на тавана ли е?
— Да. Прави вечерята. Ще си тръгнем, когато Гейбриъл свърши партията.
Мая стана от пейката и тръгна по изсъхналата трева към Гейбриъл. Когато не си даваше сметка за чувствата си, и се искаше да е близо до него. Не бяха приятели — това беше невъзможно. Но се чувстваше така, сякаш той гледа в сърцето й и я вижда съвсем ясно.
И сега я погледна — и се усмихна. Един кратък миг помежду им, но я накара да се чувства едновременно щастлива и ядосана. „Не ставай глупава — каза си. — Винаги помни: тук си, за да се грижиш за него, а не да го обичаш“.
Мина през Чатам Скуеър и пое по Източен Бродуей. Тротоарът гъмжеше от туристи и китайци, които си купуваха храна за вечеря. Печени патици и пилета с арпаджик висяха на куки зад запотените витрини. За малко не се сблъска с някакъв млад мъж, който носеше прасенце, увито в найлоново фолио. Отключи вратата и влезе в сградата на Катрин Стрийт. Още ключове. Още ключалки. И се озова на тавана.
— Вики?
— Да?
Виктори Син Фрейзър седеше и броеше валута от няколко различни страни. В Лос Анжелис Вики беше скромно облечен член на Пресветата църква на Айзак Ти Джоунс. Сега беше облечена в, както го наричаше, артистичния си костюм — бродирани сини джинси, черна тениска и мънистена огърлица от Бали. Косата й беше сплетена на плитки и на края на всяка плитка имаше мънисто.
Вики вдигна очи от пачките и се усмихна.
— Нова пратка пристигна в апартамента в Бруклин. Исках да видя с колко пари разполагаме.
Дрехите им бяха прибрани в кашони или висяха по щендера, който Холис беше купил от Седмо авеню. Мая си свали якето и го пъхна в един найлонов калъф.
— Какво стана на срещата ти с руснака? Холис каза, че вероятно искал да ти продаде нов вид пистолет.
— Да. Но е скъпо. — Мая седна на походното си легло и набързо описа керамичния пистолет.
— От семето до фиданката — каза Вики, докато слагаше ластик на една пачка стодоларови банкноти.
Мая вече беше наясно с много от изразите от събраните писма на Айзак Джоунс, основателя на църквата на Вики. „От семето до фиданката, от фиданката до дървото“ означаваше, че винаги трябва да си наясно с евентуалните последствия от действията си.
— Имаме парите, но оръжието е опасно — продължи Вики. — Ако попадне в ръцете на престъпници, могат да пострадат невинни хора.
— Това важи за всяко оръжие.
— Обещаваш ли, че ще го унищожиш, когато отидем на безопасно място?
„Harlekine versprechen nichts“, помисли си Мая на немски. Арлекините не обещават. Все едно чуваше гласа на баща си.
— Ще си помисля дали да го унищожа — отвърна. — Само това мога да кажа.
Докато Вики продължаваше с броенето на парите, Мая се преоблече. Щом щеше да се среща с Аронов близо до концертните зали в Линкълн Сентър, трябваше да изглежда така, сякаш отива на концерт. Това означаваше боти до глезена, черни панталони с ръб, син пуловер и вълнено палто с двуредно закопчаване. Заради парите реши да носи оръжие: къс магнум с алуминиев корпус. Панталоните бяха достатъчно широки, за да скрият кобура на глезена.
Ножът й за хвърляне бе в еластичен бандаж на дясната ръка, а кинжала носеше привързан на лявата, близо до китката. Кинжалът беше с остро триръбо острие и с дръжка под формата на буквата „Т“. Стискаш дръжката в юмрук и забиваш острието с всичка сила.
Вики спря да брои парите. Изглеждаше смутена и объркана.
— Имам проблем, Мая. Реших, че мога да го обсъдя с теб.
— Казвай.
— С Холис ставаме все по-близки. И не знам какво да правя. Той е имал много приятелки, а аз не съм много опитна. — Поклати глава. — Всъщност нямам никакъв опит.
Мая беше наблюдавала нарастващото привличане между Холис и Вики. За пръв път забелязваше развитието на отношенията между двама души, които се влюбват. Двамата се следяха с поглед, когато някой станеше от масата. Или леко се навеждаха напред, когато някой от тях заговореше. Когато бяха разделени, говореха един за друг приповдигнато и глуповато. Всичко това я накара да осъзнае, че майка й и баща й никога не са се обичали. Уважаваха се и зачитаха всеотдайно скрепения с брак съюз. Но това не беше любов. Арлекините не се интересуваха от това чувство.
Мая пъхна револвера в кобура на глезена си. Увери се, че е здраво затегнат, и смъкна крачола на панталона си; маншетът докосна върха на ботата.
— Не говориш с когото трябва — каза на Вики. — Не мога да ти дам никакъв съвет.
Взе девет хиляди долара от походното легло и тръгна към вратата. Чувстваше се силна — готова за бой, — но познатата обстановка й напомни, че Вики й беше помогнала по време на възстановяването й. Беше я хранила, беше сменяла превръзките й и беше седяла на леглото до нея, когато я болеше. Тя беше приятел.
„Проклети приятели“, помисли Мая. Арлекините признаваха задълженията помежду си, но на приятелството с граждани се гледаше като на изгубено време. По време на краткия си опит да заживее нормален живот в Лондон Мая се беше срещала с мъже и беше общувала с жените, които работеха заедно с нея в едно дизайнерско студио. Но тези хора не й бяха приятели. Не биха могли да разберат особения начин, по който гледаше на света: че вечно я преследват и че винаги е готова за атака.
Ръката й докосна резето, но тя не отвори вратата. „Погледни фактите — каза си. — Разрежи сърцето си и направи дисекция на чувствата си. Завиждаш на Вики. Това е. Завиждаш на чуждото щастие“.
Върна се.
— Извинявай, Вики. Но в момента се случват доста неща.
— Знам. Сбърках, че повдигнах този въпрос.
— Уважавам и теб, и Холис. Искам и двамата да сте щастливи. Дай да поговорим за това, когато се върна.
— Добре. — Вики се отпусна и се усмихна. — Става.
Когато най-сетне се измъкна от сградата, Мая се почувства по-добре. Наближаваше любимият й час: смяната на деня с нощта. Преди да светнат уличните лампи, въздухът сякаш беше изпълнен с малки черни петънца мрак. Сенките изгубваха острите си ръбове и границите избледняваха. Тя минаваше през пролуките в тълпата и прорязваше града също като нож, остър и чист.