Джон Туелв Хокс
Тъмната река (43)

40.

Когато беше на осемнайсет, я пратиха до Нигерия, за да вземе съдържанието на един банков сейф в центъра на Лагос. Един мъртъв британски арлекин, Зеления, беше оставил там пакет с диаманти, а на Тръна му трябваха пари.

На летището беше спрял токът и нито една от лентите за багаж не работеше. Заваля, докато чакаше багажа си. Мръсна вода се изливаше през дупките на тавана. След като даде подкуп на всеки, който носеше униформа, Мая се озова в централното фоайе на летището и беше заобиколена от тълпа нигерийци. Шофьори на таксита се биеха за куфарите й, крещяха и размахваха юмруци. Докато си пробиваше път към изхода, усети как някой дърпа чантата й. Един осемгодишен крадец се опитваше да среже кожената презрамка и се наложи да му измъкне ножа от ръката.

Беше съвсем различно, когато слезе на международното летище „Боле“ в Етиопия. С Лумброзо пристигнаха час преди зазоряване. Терминалът беше чист и тих, служителите не спираха да повтарят тенас тьольон — което на амхарски означаваше „Господ здраве да ти дава!“

— Етиопия е консервативна страна — каза Симон Лумброзо. — Не повишавай глас и винаги бъди любезна. Етиопците обикновено се обръщат един към друг на малки имена. За мъжете е уважително да добавиш „ато“, което означава „господин“. Понеже не си омъжена, теб ще те наричат „уейзерит“ Мая.

— Какво е отношението към жените?

— Жените гласуват, заемат ръководни постове и учат в университета в Адис. Ти си „фаранджи“ — чужденка, — така че спадаш към специална категория. — Лумброзо погледна пътните дрехи на Мая и кимна одобрително: тя носеше свободни ленени панталони и бяла риза с дълги ръкави. — Облечена си скромно и това е важно. Смята се за неприлично жените да показват голи рамене или колене.

Минаха през митницата и излязоха в чакалнята, където ги посрещна Петрос Семо, дребен фин човек с тъмни очи. С Лумброзо си стискаха ръцете почти цяла минута, говореха си на иврит.

— Добре дошла в моята родина — каза Петрос на Мая. — Наел съм ландроувър за пътуването ни до Аксум.

— Разговаря ли с църковните власти? — попита Лумброзо.

— Разбира се, ато Симон. Всички свещеници ме познават доста добре.

— Означава ли това, че ще мога да видя Ковчега? — попита Мая.

— Не мога да обещая. В Етиопия казваме егзиабхер кале — ако е рекъл Господ.

Излязоха от терминала и се качиха в белия ландроувър, върху който още си стоеше емблемата на някаква норвежка хуманитарна организация. Мая седна отпред при Петрос, а Лумброзо се настани на задната седалка. Преди да напуснат Рим, Мая беше изпратила японския меч на Гейбриъл в Адис Абеба. Оръжието още беше в пощенската си опаковка и Петрос подаде картонената кутия на Мая така, сякаш вътре има бомба.

— Прости ми, че питам, уейзерит Мая. Това твое оръжие ли е?

— Това е меч талисман, изкован през тринайсети век в Япония. Твърди се, че странниците могат да носят талисмани в различните светове. Не знам за нас останалите.

— Мисля, че ти си първият текелакай, който идва в Етиопия от много години. Текелакай означава защитник на пророк. Преди е имало много такива хора в Етиопия, но ги преследвали и ги избили по време на размириците.

За да стигнат до северния път, трябваше да минат през Адис Абеба — най-големия град на Етиопия. Беше рано сутринта, но улиците вече бяха задръстени със синьо-бели таксита, пикапи и жълти обществени автобуси, покрити с прах. Центърът — десетки модерни хотели и правителствени сгради — бе заобиколен от хиляди двустайни къщи с ламаринени покриви.

Главните улици бяха като реки, захранвани от прашни пътища и улички. По тротоарите имаше ярко боядисани будки, в които се продаваше всичко: от сурово месо до пиратски дискове на холивудски филми. Повечето мъже носеха западни дрехи. Плюс чадър или бастун, наречен дула. Жените бяха със сандали, широки поли и бели шалове, загърнати плътно около раменете.

В покрайнините ландроувърът трябваше да си пробива път през стада кози, поведени на заколение в града. Козите бяха само прелюдия към по-нататъшните срещи с животни — кокошки, овце и бавно пристъпващи мършави африкански крави. Всеки път, когато ландроувърът намаляваше скоростта, децата покрай пътя виждаха двамата чужденци вътре. Малки момченца с бръснати глави и клечкави крака тичаха покрай колата, смееха се, махаха с ръце и викаха: „Ти, ти“ на английски.

Симон Лумброзо се беше облегнал на седалката и се хилеше.

— Мисля, че спокойно можем да кажем, че сме излезли от Голямата машина.

Минаха през ниски хълмове, покрити с евкалиптови дървета, и поеха по прашен път на север през скалист планински пейзаж. Сезонните дъждове бяха отминали преди няколко месеца, но тревата още беше жълтеникавозелена. Минаха покрай къща, около която се трупаха облечени в бяло жени. От вратата се чуваха пронизителни викове и Петрос обясни, че смъртта е вътре. След три села смъртта се появи пак: на един завой за малко не се блъснаха в погребално шествие. Увити в шалове мъже и жени носеха черен ковчег, който сякаш плуваше над главите им като лодка в бяло море.

Етиопските свещеници по селата бяха облечени в памучни тоги, наречени шама, а на главите си носеха огромни памучни шапки, които напомниха на Мая за кожените шапки на руснаците. Един свещеник с черен чадър със златни ресни по края стоеше в началото на криволичещия път, който водеше надолу през една клисура към Сини Нил. Петрос спря и му даде пари, за да се помоли пътуването им да е безопасно.

Спуснаха се в клисурата, гумите на ландроувъра бяха на сантиметри от ръба на пътя. Мая погледна през страничния прозорец и видя само облаци и небе. Все едно двете колела бяха на пътя, а другите две се въртяха във въздуха.

— Колко му даде? — попита Лумброзо.

— Малко. Петдесет бир.

— Следващия път му дай сто — промърмори Лумброзо, докато Петрос се мъчеше да вземе следващия завой.

Минаха през Нил по метален мост. Сега сред пейзажа преобладаваха кактусите и пустинните растения. И пак стада кози, но и керван камили с дървени рамки за багаж на гърбиците. Лумброзо заспа на задната седалка, меката му шапка се беше притиснала към стъклото. Спа въпреки дупките и камъните, които се удряха в колелата, въпреки лешоядите, очертани в синьото небе, и покритите с прах товарни камиони, които ръмжаха по нанагорнищата на всеки нов хълм.

Мая свали страничното стъкло, за да влезе малко чист въздух, и каза на Петрос:

— Нося евро и американски долари. Ако направя дарение на свещениците, това ще задвижи ли нещата?

— Парите решават много проблеми — отвърна той. — Но тук става дума за Ковчега на Завета. Ковчегът е много ценен за народа на Етиопия. Свещениците никога няма да позволят подкуп да повлияе на решението им.

— Ами ти, Петрос? Мислиш ли, че Ковчегът е истински?

— Има сила. Само това мога да кажа.

— Израелското правителство мисли ли, че е истински?

— Повечето етиопски евреи сега са в Израел. Израелците нямат изгода да оказват чуждестранна помощ на страната ни, но помощта продължава. — Петрос се усмихна. — Интересен факт, ако се замисли човек.

— Според легендата Ковчегът бил донесен в Африка от сина на цар Соломон и Савската царица.

Петрос кимна.

— Според друга теория бил преместен от Йерусалим, когато цар Манасия внесъл идол в Соломоновия храм. Някои учени вярват, че Ковчегът първо бил пренесен в едно еврейско поселище на остров Елефантин в горната част на Нил. Стотици години по-късно, когато египтяните нападнали поселището, бил преместен на един остров насред езерото Тана.

— И сега се намира в Аксум?

— Да, пази се в специално светилище. Само един свещеник има право да се приближава до Ковчега, и то само веднъж годишно.

— И защо биха ми позволили да вляза?

— Както ти казах на летището, имаме дълга традиция на воини, защитавали странници. Свещениците могат да разберат тази идея, но при теб има и друг проблем.

— Защото съм чужденка?

Петрос изглеждаше смутен.

— Защото си жена. Не е имало жена текелакай от триста, че и от четиристотин години.

Вече бяха в планините на Северна Етиопия. Заваля. Пътят минаваше през пуст пейзаж, нямаше никаква зеленина, освен няколко тераси с някакви насаждения и тук-там евкалипти. Къщите, училищата и полицейските участъци бяха от блокове жълт пясъчник. Камъни бяха струпани върху ламаринените покриви и каменни стени опасваха Хълмовете в безуспешни усилия да се спре ерозията.

Мая държеше меча на коленете си и гледаше през прозореца. В този район единствените интересни неща бяха хората, В едно село всички мъже бяха обути със сини гумени ботуши. В друго едно тригодишно момиченце стоеше до една канавка, стиснало яйце между палеца и показалеца си. Беше петък и фермерите отиваха на пазар. Чадърите подскачаха нагоре–надолу като армия разноцветни гъби, маршируващи по хълма.

Стигнаха до древния град Аксум по залез. Дъждът беше спрял и във въздуха се носеше лека омара. Петрос изглеждаше напрегнат и разтревожен. Непрекъснато поглеждаше Мая и Лумброзо.

— Пригответе се. Свещениците вече знаят, че идваме.

— Как ще действаме? — попита Лумброзо.

— Първо ще говоря аз. Мая трябва да си носи меча, за да покаже, че е текелакай, но може да я убият, ако го извади от ножницата. Тези свещеници биха умрели, за да защитят Ковчега. Не можеш да влезеш насила в светилището.

Храмовият комплекс се намираше в центъра на града и лъскавата модерна архитектура се смесваше със сивия камък на стените на църквата „Света Мария от Сион“. Петрос вкара ландроувъра в централния двор и слязоха. Застанаха по средата и зачакаха. Над главите им минаваха буреносни облаци.

— Там… — прошепна Петрос. — Ковчегът е там. — Мая погледна вляво и видя бетонна постройка с формата на куб, с коптски кръст на покрива. Прозорците бяха с метални капаци и железни решетки, а вратата беше покрита с червено найлоново платнище.

Изведнъж от всички сгради заизлизаха етиопски свещеници. Носеха разноцветни пелерини върху белите си роби и най-различни покривала за глава. Повечето бяха възрастни и много слаби. Но имаше и трима по-млади, с пушки в ръце, които заградиха ландроувъра в триъгълник.

А после се отвори една странична врата и излезе старец със снежнобяла роба и малка шапчица. Стискаше здраво дула с извита дръжка и пристъпваше стъпка по стъпка. Сандалите му тихо шляпаха по плочите.

— Това е тебаки — каза Петрос. — Пазителят на Ковчега. Само той има право да влиза в светилището.

Пазителят се приближи на двайсетина крачки от ландроувъра, спря и махна с ръка. Петрос тръгна към него, поклони се три пъти и се впусна в пламенна реч на амхарски. От време на време махаше към Мая, сякаш изброяваше дълъг списък с нейни добродетели. Словото му трая десетина минути. Когато свърши, лицето му беше плувнало в пот. Старецът закима, сякаш мислеше по въпроса, след това най-после каза нещо.

Петрос бързо се върна при Мая и прошепна:

— Добре върви. Има надежда. Един стар монах от езерото Тана казал, че в Етиопия щял да дойде могъщ текелакай.

— Жена или мъж? — попита Мая.

— Мъж вероятно. Но явно има някакво недоразумение. Пазителят ще обмисли молбата ти. Иска обаче да му кажеш нещо.

— Какво?

— Ами обясни му например защо трябва да те допусне в светилището.

„Какво да кажа? — зачуди се Мая. — Сигурно ще наруша традициите им и ще ме застрелят“. Направи няколко крачки напред — държеше ръцете си далеч от меча — и докато се покланяше на пазителя, си спомни израза, който Петрос беше използвал на летището.

— Егзиабхер кале — рече тя. „Ако е рекъл Господ“. После отново се поклони и се върна при ландроувъра.

Петрос отпусна рамене, сякаш бяха избегнали голямо нещастие. Симон Лумброзо стоеше зад Мая, но тя го чу как се засмя. А после й каза тихо:

— Браво!

Пазителят стоя мълчаливо известно време, замислен над думите й, каза нещо на Петрос и после, стиснал здраво бастуна, се обърна и си тръгна, последван от останалите свещеници. Останаха само тримата младежи с пушките.

— Какво стана? — попита Мая.

— Няма да ни убият.

— Е, това си е постижение — каза Лумброзо.

— Тук е Етиопия, така че следва дълъг разговор — каза Петрос. — Пазителят ще вземе решението, но първо ще изслуша мнението на всички по въпроса.

— Какво ще правим сега, Петрос?

— Ще идем да хапнем и ще си починем. После ще дойдем пак и ще видим дали ще ти позволят да влезеш.

 

 

Мая не искаше да се храни по хотелите, където можеха да се срещнат с туристи, така че Петрос ги закара до един ресторант извън града. След вечеря заведението започна да се пълни. Двама музиканти излязоха на малката сцена. Единият носеше барабан, а приятелят му държеше еднострунен инструмент, наречен масинко, на който се свиреше с извит лък като на цигулка. Изпълниха няколко песни, но никой не им обърна внимание. А после едно малко момче доведе една сляпа жена.

Беше едра, с дълга коса. Беше облечена с дълга бяла рокля и носеше медни и сребърни нанизи. Седна на един стол по средата на сцената и леко разтвори крака, сякаш за по-добра опора. Взе микрофона и запя с мощен глас, който стигаше до всяко ъгълче на помещението.

— Това е певица на възхвали. Много е прочута — каза Петрос. — Ако й платите, ще изпее нещо специално за вас.

Барабанистът обикаляше клиентите, без да спира да бие барабана. Взимаше пари от някого, научаваше нещо за него и после се връщаше на сцената и прошепваше информацията на ухото на сляпата жена. В такт с ритъма тя запяваше за клиента и песента й караше приятелите му да се разсмеят и да тропат с ръце по масата.

След час оркестърът направи почивка и барабанистът се приближи до Петрос и каза:

— Можем да попеем за теб и приятелите ти.

— Не е необходимо.

— Не, почакай — обади се Мая, когато мъжът понечи да си върви. Като арлекин беше водила таен живот под цял куп тайни имена. Ако умреше, нямаше да има паметник на гроба й. — Казвам се Мая — каза тя на барабаниста и му подаде пачка етиопски банкноти. — Нека приятелката ти да съчини някоя песен за мен.

Барабанистът прошепна нещо на ухото на сляпата жена и после се върна до масата им.

— Моля за извинение, но тя държи да говори с теб.

Мая се качи на сцената и седна на един сгъваем стол. Барабанистът коленичи до тях, за да превежда, а певицата стисна с палец китката на Мая, като лекар, който измерва пулс.

— Омъжена ли си?

— Не.

— Къде е любимият ти?

— Търся го?

— Пътуването трудно ли е?

— Да. Много трудно.

— Знам. Усещам го. Трябва да прекосиш тъмната река. — Певицата докосна ушите, устните и клепачите на Мая. — Дано светците те пазят от това, което трябва да чуеш, вкусиш и видиш.

После започна да пее, а Мая се върна на мястото си. Изненадан, свирачът на масинко побърза да се качи на сцената. Песента за Мая се различаваше от възхвалите, които сляпата беше изпяла по-рано. Думите бяха тъжни, бавни, изпълнени с чувство. Момичетата на бара престанаха да се смеят; пиячите оставиха бирите си. Дори сервитьорите застинаха насред помещението, стиснали парите в ръце.

Изведнъж, също толкова внезапно, колкото беше почнала, песента секна и вцепенението отмина. В очите на Петрос проблеснаха сълзи и той се извърна, за да не го види Мая. Хвърли няколко банкноти на масата и рязко рече:

— Хайде! Време е да се махаме от тук.

Мая не го накара да й превежда. За пръв път в живота й някой й беше посветил песен. Това стигаше.

 

 

Върнаха се в църквата час след полунощ и застанаха под единствената лампа. Петрос явно беше нервен. Беше вперил поглед в църквата.

Този път всичко стана доста по-бързо. Първо се появиха младежите с пушките; после вратата на църквата се отвори и излезе пазителят, последван от останалите свещеници. Всички изглеждаха много сериозни. Беше невъзможно да се предскаже какво е решението на стареца.

Пазителят спря и вдигна глава. Петрос се приближи към него. Мая очакваше специална церемония — нещо като провъзгласяване, — но пазителят просто тропна с бастуна по земята и каза няколко думи. Петрос се поклони и забърза към ландроувъра.

— Светците ни се усмихнаха. Решил е, че наистина си текелакай. Разрешено ти е да влезеш в светилището.

Мая преметна меча-талисман през рамо и последва пазителя към светилището. Свещеник с газена лампа отключи и влязоха в ограденото пространство. Лицето на пазителя представляваше безстрастна маска, но ясно си личеше, че всяко движение му причинява болка. Той изкачи едно стъпало към входа на светилището, спря, за да събере сили, и после стъпи на следващото.

— Само уейзерит Мая и тебаки ще влязат в светилището — каза Петрос. — Всички останали остават тук.

— Благодаря ти за помощта, Петрос.

— За мен беше чест да се срещна с теб, Мая. На добър час!

Мая понечи да стисне ръката на Симон Лумброзо, но той пристъпи към нея и я прегърна. Това беше най-трудният момент. Една малка частица от нея искаше да остане на сигурно и безопасно място тук, с тези хора.

— Благодаря ти, Симон.

— Ти си смела като баща си. Знам, не той би се гордял с теб.

Един свещеник вдигна червеното покривало и пазителят отключи вратата на светилището. После прибра връзката с ключове под робата си и взе газената лампа, измърмори нещо и направи знак на Мая да го последва.

Влязоха в тясно преддверие и вратата се затвори зад тях. Газената лампа се полюшваше в ръката на пазителя, докато той тътреше крака по бетонния под към втора врата. Мая се огледа и видя, че по стените е нарисувана историята на Ковчега. Израилтяни — с цвета на кожата на етиопци — следваха Ковчега по време на дългото пътуване през Синайската пустиня. Ковчегът в битката срещу филистимците. Ковчегът в Соломоновия храм.

Последва пазителя през втората врата в едно доста по-голямо помещение. Ковчегът беше в средата, покрит с извезано покривало. Около него бяха наредени дванайсет глинени гърнета, капаците им бяха залепени с восък. Мая си спомни, че Петрос й беше казал, че светената вода се сменяла веднъж годишно и се давала на жени, които не могат да заченат.

Пазителят не изпускаше Мая от поглед, сякаш очакваше тя да прибегне до насилие. Сложи лампата на пода, отиде до ковчега и махна покривалото.

Ковчегът бе дървен сандък, обкован със злато. Стигаше до коленете й и беше дълъг четири стъпки. От двете страни имаше пръти, захванати с пръстени, два херувима бяха коленичили на капака. Имаха човешки тела и глави и крила на орли. Крилата искряха на светлината на лампата.

Мая се приближи до Ковчега и коленичи. Хвана двата херувима, вдигна капака и го постави върху извезаното покривало. „Внимавай — каза си. — Няма за къде да бързаш“. Наведе се и погледна в Ковчега, но не видя нищо, освен дървените стени. „Няма нищо — помисли си. — Пълна измама“. Това не беше точка на достъп към друг свят — беше просто един стар дървен сандък, пазен от суеверие.

Ядосана и разочарована, тя погледна пазителя. Той се опря на бастуна си и се усмихна на глупостта й. Тя отново погледна в Ковчега и видя в единия край на дъното малко черно петънце. „Следа от изгорено ли е? Или дефект в дървото?“ Докато се взираше, черното петно се уголеми — стана колкото монета — и започна да се плъзга по дървото.

Петното изглеждаше невероятно дълбоко, парченце тъмно пространство без край. Когато стана голямо колкото чиния, Мая се пресегна и докосна мрака. Върховете на пръстите й изчезнаха. Сепната, тя дръпна ръка обратно. Беше все още на този свят. Все още жива.

Точката на достъп престана да се движи и тя забрави за пазителя и свещениците, забрави всичко, освен Гейбриъл. Ако се пресегнеше напред, щеше ли да го открие?

Стъпи здраво на земята и напъха дясната си ръка в мрака. Този пъти усети нещо — мъчителен студ, от който я побиха тръпки. Бръкна и с лявата ръка и отново я заболя. Изведнъж се почувства така, сякаш я помита огромна вълна и силно течение я повлича навътре в морето. Тялото й потрепери и после полетя напред в нищото. Мая искаше да прошепне името на Гейбриъл, но беше невъзможно. Мракът я погълна. И от устата й не излезе нито звук.