Джон Туелв Хокс
Тъмната река (40)

37.

От време на време мъжът с русите плитки и чернокожият с бялата престилка извеждаха Гейбриъл от килията му и го повличаха надолу по стълбите към края на училищния салон. В дългото тясно помещение все още имаше пейки от едната страна, а по дървения под — червени линии. Вместо за баскетбол и бадминтон обаче салонът се използваше за изтезание на затворници.

Нямаше нови форми на мъчение в ада. Всички техники, използвани за причиняването на болка, страх и унижение, вече бяха използвани в света на Гейбриъл. Преди известно време вълците бяха научили за четирите прегради, които разделяли техния свят от останалите, и средствата им за изтезание съответстваха на преградите от въздух, огън, вода и земя.

За разпита, вдъхновен от въздуха, вързаха китките на Гейбриъл зад гърба му, преметнаха въжето през един баскетболен кош и го вдигнаха да виси на няколко сантиметра от земята.

— Летиш ли? — питаха го. — Защо не литнеш още малко?

И някой го буташе и Гейбриъл започваше да се люлее, ръцете му още малко и щяха да се извадят от раменете.

За огъня нагорещяваха на газова горелка метални пръти и ги допираха до кожата му. За водата навираха главата му в една вана и го пускаха чак когато нагълташе вода в дробовете си.

„Земният“ разпит беше най-страшен. Един ден му завързаха очите и го извлякоха от килията до едно разровено място зад училището. В една дълбока яма в земята беше поставен стол с права облегалка. Вързаха го за стола и после — бавно — започнаха да го заравят жив.

Студената кал първо покри краката му, после се качи нагоре до бедрата, кръста и гърдите. От време на време двамата вълци спираха и задаваха едни и същи въпроси: „Къде е проходът? Как да го открием? Кой знае изхода от това място?“ Накрая пръстта покри и лицето на Гейбриъл. Беше напълно затрупан, с всяко вдишване вкарваше пръст в ноздрите си… После двамата го изровиха.

Гейбриъл се чудеше дали баща му също е пленен. Може би друга група от Острова го държеше затворен, а може би Матю най-сетне бе открил пътя към дома. Мъчеше се да разбере какъв урок е научил баща му от това място. Омразата и гневът му не стихваха, но в сърцето му имаше място и за състрадание.

Отказваше да се храни с огризките, които носеха в килията му, и изгладнелите пазачи изгълтваха всичко от паницата. Постепенно се стопи съвсем, но спомените му за Мая останаха. Виждаше животинската грация на тялото й, докато тренираха заедно на тавана в Ню Йорк. Спомняше си тъгата в очите й, усещането от кожата й върху неговата, докато се любеха в параклиса. Тези мигове си бяха отишли — завинаги, но понякога му изглеждаха по-реални от всичко, което го заобикаляше.

Русият мъж се наричаше господин Дюит, а черният беше господин Луис. Страшно се гордееха с имената си, сякаш това, че имаха имена, означаваше едновременно богато минало и възможно бъдеще. Може би заради лабораторната престилка Луис подхождаше спокойно и делово. Дюит пък приличаше на едро момче в училищния двор. Понякога, когато двамата влачеха пленника си по коридорите, разказваше вицове и се смееше. И двамата се бояха от комисаря на патрулите, от когото зависеше животът и смъртта в тази част на града.

За пореден път го завлякоха в салона, където го очакваше ваната с вода. Докато връзваха китките му, Гейбриъл изведнъж вдигна поглед към тях и попита:

— Смятате ли, че е правилно да постъпвате така?

И двамата се сепнаха — сякаш никога не бяха чували подобен въпрос. Спогледаха се и Луис поклати глава.

— На този остров няма правилно и неправилно.

— Какво ви учеха родителите ви, когато бяхте малки?

— Никой не е отраснал тук — изръмжа Дюит.

— В училищната библиотека нямаше ли книги? За философия или религия — като Библията?

Двамата се спогледаха пак, сякаш имаха обща тайна; после Луис бръкна в джоба на престилката си и извади изпомачкана училищна тетрадка с мърляви корици.

— На това викаме Библия. След началото на сраженията някои хора разбраха, че ще бъдат убити. Преди да умрат, пишеха книги за това къде има скрити оръжия и как да се унищожи врагът.

— Това е нещо като наръчник, в който се обяснява как да излезеш победител следващия път — обясни Дюит. — Хората крият библии из целия град, за да ги откриват в началото на следващия кръговрат. Видя ли думите и цифрите, изписани по стените? Повечето числа са ключове към откриването на библии и скрито оръжие.

— Разбира се, някои хора са много коварни — рече Луис. — Пишат лъжливи библии и нарочно дават лоши съвети. — Малко боязливо протегна „книгата“ на Гейбриъл. — Можеш ли да ни кажеш дали това е фалшива библия?

Гейбриъл взе тетрадката и я отвори. Всяка страница беше изписана с инструкции как да откриеш оръжия и къде да организираш отбранителни позиции. Някои страници бяха изпълнени с усукани обяснения защо съществувал адът и кой трябвало да живее в него.

Гейбриъл върна тетрадката на Луис.

— Не мога да ти кажа дали е истинска, или не.

— Да — изломоти Дюит. — Никой нищо не знае.

— Тук има само едно правило — допълни Луис. — Правиш това, което е добре за теб.

— По-добре е да преосмислите стратегията си — каза Гейбриъл. — Накрая комисарят на патрулите ще ви екзекутира. Той ще се погрижи да е последният оцелял.

Дюит се нацупи като малко момче.

— Добре. Може и да е вярно. Но ние нищо не можем да направим за това.

— Можем да си помогнем взаимно. Ако открия изход от тук, вие двамата можете да дойдете с мен.

— Можеш ли да го направиш? — попита Луис.

— Трябва просто да открия изхода. Комисарят казва, че повечето от легендите са свързани със стаята, в която е училищният архив.

Вълците се спогледаха. Страхът им от комисаря почти надделя над желанието за бягство.

— Може би… бих могъл да те отведа да хвърлиш един бърз поглед — обади се Дюит.

— Щом ти ще се махаш от Острова, и аз изчезвам — рече Луис. — Дай да го направим сега. Няма никой — всички отидоха на лов за хлебарки…

Развързаха китките на Гейбриъл и му помогнаха да се изправи. Държаха го здраво за ръцете обаче. Бързо тръгнаха по празния коридор към архива.

Помещението не се беше променило от последната му визита. Единствената светлина идваше от малките пламъчета, които горяха от спуканите тръби. Гейбриъл настръхна. Имаше нещо в тази стая. Изход. Обърна се към Дюит и Луис. Гледаха го така, сякаш е фокусник, който се кани да изпълни зрелищен трик.

Той бавно затътри крака покрай металните шкафове с документи. Когато с Майкъл бяха малки, играеха с майка си на „топло — студено“. Същото беше и сега. Първо покрай едните шкафове. После покрай другите. Имаше нещо… имаше нещо тук, по средата на помещението. „Топло — помисли си той. — Още по-топло. Не, студено“.

Изведнъж вратата се отвори с трясък и преди Луис и Дюит да успеят да реагират, група въоръжени мъже се спуснаха покрай шкафовете.

— Вземете им оръжията — нареди един глас. — Не ги оставяйте да се измъкнат.

Мъжете сграбчиха двамата предатели, а комисарят се появи с пистолет в ръка.