Джон Туелв Хокс
Тъмната река (38)

35.

Беше ранна пролет. Майкъл излезе на балкона на третия етаж на имението Уелспринг и видя блед озелените листенца на буковете, които растяха по хълмовете наоколо. Точно под него гостите от следобедното парти се разхождаха в градината. Сервитьори с бели сака сервираха пенливо вино и хапки, свиреше струнен квартет. Вчера следобед беше валяло, но днешният неделен ден беше ясен и топъл и небето изглеждаше леко изкуствено — като синя копринена тента, опъната, за да приюти събитието.

Уелспринг също беше собственост на фондация „Евъргрийн“. На първите два етажа се развиваше обществена дейност, а третият бе частен апартамент, пазен от охрана. Майкъл живееше в имението вече осем дни. През тези дни госпожа Брюстър изцяло му беше обяснила обществените и частни цели на Програмата за млади световни лидери. Армейски генерали и полицейски началници, които опитваха хапките с раци в градината, бяха дошли в Европа, за да се учат как да се борят с тероризма. По време на тридневния семинар бяха научили за следенето в интернет, наблюдателните камери, РЧР чиповете и общите информационни системи.

Градинското парти беше кулминацията на учебния процес. Лидерите щяха да се срещнат с представители на корпорации, които нямаха търпение да въведат новите технологии в развиващите се страни. На всеки лидер беше дадена специална кожена папка, в която да си събира визитките, раздавани след първата чаша вино.

Опрян на перилата на балкона, Майкъл наблюдаваше как госпожа Брюстър се движи из тълпата. Тюркоазносинята й блуза и сако се открояваха сред тъмните делови костюми и маслиненозелените военни униформи. От разстояние приличаше на молекула катализатор, пусната в стъкленица, пълна с различни химикали. Докато се запознаваше, разговаряше и се разделяше с целувка, тя създаваше нови връзки между младите лидери и онези, които искаха да им служат.

Майкъл се обърна, мина през няколко широки врати и влезе в това, което някога беше служило за господарска спалня. Баща му лежеше на една операционна маса по средата на стаята. От тавана го гледаха бели гипсови купидони. Главата на Матю Кориган беше обръсната и в мозъка му бяха поставени сензори. Сърдечният пулс и температурата се следяха постоянно. Един от невролозите беше заявил, че изгубеният странник „не би могъл да е по-мъртъв и въпреки това е жив“.

Майкъл малко се тревожеше, че нещо постоянно го тегли да идва тук и да проверява безжизненото тяло. Чувстваше се като боксьор, който е притиснал съперника си в ъгъла на ринга. Изглеждаше така, сякаш битката е свършила, но по някакъв начин баща му отбягваше ударите и се въртеше около него.

— А ето го и прочутия Матю Кориган — рече един познат глас.

Майкъл се извърна и видя на прага Кенард Наш. Наш носеше син костюм със значка на фондация „Евъргрийн“ на ревера.

— Здравейте, генерал е. Мислех, че още сте на Дарк Айланд.

— Снощи бях в Ню Йорк, но винаги идвам за заключителната церемония на Програмата за млади световни лидери. Освен това исках да видя най-новата придобивка на Господин Бун… — Наш отиде при масата и внимателно огледа Матю Кориган. — Това наистина ли е баща ти?

— Да.

Генералът навря показалеца си в лицето на Майкъл.

— Трябва да призная, че съм малко изненадан. Мислех, че ще е доста по-впечатляващ на вид.

— Ако продължаваше да действа, можеше да предизвика значителна съпротива на програмата сянка в Берлин.

— Но това няма да стане, нали? — Наш се ухили на Майкъл, без да прави опит да скрие презрението си. — Разбрах, че си манипулирал борда и си ги накарал да се уплашат от безжизненото тяло на масата. Според мен странниците вече не са значим фактор. Това се отнася също за теб — и за брат ти.

— Трябва да разговаряте с госпожа Брюстър. Смятам, че помагам на Братството да постигне целите си.

— Чух за различните ти предложения и не съм впечатлен. Госпожа Брюстър винаги е била твърд привърженик на нашата кауза, но според мен нанася голяма вреда, като ти позволява да обикаляш Европа и да плещиш глупости.

— Вие сте човекът, който ме представи на борда, генерале.

— Тази грешка скоро ще бъде поправена. Време е да се върнеш в изследователския център, Майкъл. Или пък можеш да идеш при баща ти в някой друг свят. Искам да кажа — нали това са длъжни да правят странниците? Вие сте генетично увредени. Също като нашите снадки.

Френските прозорци бяха отворени и Майкъл чу как струнният квартет плавно приключи изпълнението си. След няколко секунди се чу приглушен писък на микрофон и после гласът на госпожа Брюстър гръмна от преносимите високоговорители.

— Добре дошли! — започна тя, като отчетливо раздели двете думи. — Днес е прекрасен ден и подходящ завършек на тридневния симпозиум на Програмата за млади световни лидери. Изключително съм развълнувана — не, не просто развълнувана — вдъхновена съм от коментарите, които чух в градината днес…

— Госпожа Брюстър очевидно ще произнесе малкото си слово. — Наш завря ръце в джобовете си и тръгна към вратата. — Идваш ли?

— Не е необходимо.

— Разбира се, че не е. Ти всъщност не си един от нас. Нали?

Генерал Наш излезе, а Майкъл остана при тялото на баща си. Заплахата на Наш беше съвсем истинска, но Майкъл беше спокоен, поне в момента. Нямаше никакво намерение да се връща в охраняваната стая, нито пък да се пренесе в друг свят. Все още имаше какво да се направи. Вече беше създал съюз с госпожа Брюстър. Сега трябваше да привлече и останалите членове на Братството на своя страна. Напоследък му беше лесно да намери общ език с всички. Тъй като беше в състояние да види неуловимите промени в изражението на всеки, за частица от секундата можеше да подбере думите си, така че да насочи събеседниците си в правилната посока.

— Защо не си го направил? — попита сега баща си. — Да беше изкарал пари. Да беше се сдобил с власт. Да беше направил нещо. Вместо това ни накара да се крием…

Чакаше отговор, но баща му мълчеше. Майкъл се обърна, излезе от стаята и се върна на балкона. Госпожа Брюстър продължаваше с речта си.

— Всички вие сте истински идеалисти — говореше тя. — И аз ви поздравявам за силата и мъдростта ви. Вие отхвърляте глупавите лозунги на тези, които защитават така нареченото свещено право на свобода. Свобода за кого? За престъпниците и терористите? Почтените трудолюбиви хора на този свят искат ред, а не реторика. Почтените трудолюбиви хора копнеят за силни лидери. Благодаря на Бога, че всички вие сте готови да отвърнете на предизвикателството. През следващата година една европейска страна ще направи първата крачка към въвеждането на систематичен контрол на населението си. Успехът на програмата ще вдъхнови правителствата по целия свят. — Госпожа Брюстър вдигна чашата си. — Предлагам тост за мира и стабилността.

Чу се уважително мърморене. Из цялата градина проблеснаха чаши на слънцето.