Джон Туелв Хокс
Тъмната река (37)

34.

На следващата вечер Мая се срещна със Симон Лумброзо пред Пантеона. През деня беше купила екипировка за гмуркачи в един спортен магазин в западните предградия и беше натъпкала всичко в два брезентови сака. Лумброзо също беше ходил на пазар: беше купил голям акумулаторен фенер, от онези, които използват миньорите в мините. Погледна към туристите, които ближеха сладолед на площада, и се усмихна.

— Гръцкият философ Диоген обикалял из Атина по цял ден със запален фенер и търсел човека. Ние търсим нещо не по-малко рядко, Мая. Трябва да направиш снимка — само една снимка — на стрелките, които ще ни отведат в друг свят. — Усмихна й се. — Готови ли сме?

Мая кимна.

Лумброзо я поведе към Кампо Марцио, странична уличка близо до сградата на парламента. По средата на уличката спря пред една врата между чайна и парфюмерия.

— Имаш ли пропуск? — попита Мая.

Лумброзо бръкна в джоба на сакото си и извади една пачка евро.

— Това е единственият пропуск, от който се нуждаеш в Рим.

Почука силно и един плешив възрастен мъж, обут с гумени ботуши, отвори. Лумброзо любезно го поздрави и му стисна ръката, като същевременно му бутна подкупа, без вулгарно да говори за пари. Плешивият ги заведе до един коридор, каза нещо на италиански и излезе.

— Какво ти каза, Симон?

— „Да не забравиш да заключиш, когато свършиш“.

Минаха по коридора и излязоха в двор, пълен с дъски, скелета и празни кутии от боя. В продължение на векове тук бяха живели хора, но сега сградата беше празна и по мазилката имаше петна от наводнение. Всички прозорци бяха разбити, но железните пръчки още си стояха. Ръждясалите решетки придаваха на сградата вид на изоставен затвор.

Лумброзо дръпна една незаключена врата и заслизаха по стълби, покрити с изкъртена мазилка. Когато стигнаха до това, което явно бе служило за мазе, Лумброзо светна фенера и отвори една врата, върху която с големи червени букви беше изписано: „Pericolo — no entri“^[1].

— От тук нататък няма електричество, затова ще трябва да използваме фенера — обясни Лумброзо. — Внимавай къде стъпваш.

И той бавно тръгна по един коридор с тухлени стени. Подът бе от шперплатови плоскости, поставени върху бетонни греди. На петнайсетина крачки от входа Лумброзо спря и коленичи до една дупка в шперплата. Мая застана зад него, надникна през рамото му — и видя Horologium Augusti.

Изкопаната част от императорския слънчев часовник беше послужила за под на каменно мазе около два и половина метра широко и седем метра дълго. Макар че часовникът беше покрит с вода, Мая можа да види травертина отгоре, както и няколко бронзови линии и гръцки букви, инкрустирани в камъка. Немските археолози бяха изчистили всички камънаци и помещението приличаше на ограбена гробница. Единственото модерно нещо беше металната стълба, която се спускаше от дупката в шперплата към пода три метра под тях.

— Ти мини първа — рече Лумброзо. — Аз ще ти подам екипировката и ще сляза с фенера.

Мая сложи двата сака върху шперплата и си свали сакото, обувките и чорапите. После се спусна по стълбата към слънчевия часовник. Водата беше студена и дълбока близо метър. Лумброзо й подаде саковете с екипировката и тя завърза презрамките им на стъпалата на стълбата, така че да висят от двете страни.

Докато Симон сваляше шапката, сакото и обувките си, Мая огледа мазето. Малки вълнички се плискаха напред-назад и се разбиваха в стените. С годините минералите във водата бяха превърнали белия травертин на слънчевия часовник в сивкави каменни плочи; на много места беше изронен, напукан и потъмнял. Бронзовите линии и гръцките символи, инкрустирани във варовика, някога яркожълти и проблясвали под римското слънце, се бяха окислили и сега бяха тъмнозелени.

— Не обичам стълби — рече Лумброзо. Сложи единия си крак на най-горната пречка, сякаш за да изпробва дали стълбата ще го издържи, и после бавно се спусна с фенера в ръка. Мая се приближи до ъгъла и откри в сивата каменна стена отточен канал. Дупката беше квадратна, шейсетина сантиметра широка, и изцяло под водата. Долният й край беше на едно ниво с повърхността на слънчевия часовник.

— Водата изтича от тук?

— Точно така. Точно там трябва да влезеш. — Все още с бялата си риза с дълги ръкави, вратовръзка и черни панталони, Лумброзо стоеше във водата някак тържествено. — Връщай се веднага, ако стане прекалено трудно за придвижване.

Мая отиде до стълбата и извади водолазната екипировка от брезентовите сакове. Имаше колан с оловни тежести, дихателен регулатор с две степени, маска и кислородна бутилка с дължина трийсет сантиметра и диаметър десет. Беше купила и подводна светкавица и цифров подводен фотоапарат.

— Тази кислородна бутилка изглежда много малка — рече Лумброзо.

— Това е минибутилка. Нали каза, че в тунела нямало много място.

Сложи си първо баластния колан, закачи единия край на регулатора за бутилката и метна пластмасовия ремък на камерата около врата си. Тунелът беше толкова тесен, че щеше да се наложи с една ръка да притиска силно бутилката към тялото си.

— Какво да търся?

— Трябва да заснемеш всички латински или гръцки изрази по края на слънчевия часовник. Някои от тях ще означават градове в древния свят, а други — духовни местонахождения, тоест точки на достъп.

— Ами ако думите са покрити с баластра?

— Можеш да я изчистиш, но не се опирай в стените.

Мая си сложи маската, пусна кислорода и започна да диша през мундщука.

— Късмет! — рече Лумброзо. — И моля те, бъди внимателна.

Тя коленичи на пода и потопи глава във водата. Легна на дъното и се плъзна към отвора в стената. Чуваше собственото си дишане, мехурчетата, които излизаха от регулатора, и стържещия звук от ръба на бутилката, докато я влачеше по варовиковия под.

Стигна до отвора, протегна ръка и насочи светкавицата към мрака. С годините течащата вода беше прокопала подземен тунел през древните руини. Стените на тунела представляваха смесица от камъни, римски тухли и парчета бял мрамор. Изглеждаха трошливи, сякаш всичко можеше да се срути, но истинската опасност беше дело на съвременността. За да укрепи поддаващите основи на сградата, някой беше набил метални пръти дълбоко в земята. Краищата на прътите стърчаха в тунела като върхове на ръждясали мечове.

Като се избутваше с пръсти, Мая се вмъкна в тунела. Когато погледнеше нагоре към камъните и металните остриета, имаше чувството, че цялата тежест на Рим е точно над главата й. Притискаше се до травертина на слънчевия часовник. Не виждаше обаче никакви думи от бронз.

Регулаторът задра. Мехурчета се надигнаха покрай лицето й. Сантиметър по сантиметър тя се провираше напред. Тунелът беше толкова нисък и тесен, че не можеше дори да се обърне. За да се върне в мазето, трябваше да се избута назад с ръце.

„Забрави за страха си — повтаряше й Тръна. — Съсредоточи се върху меча си“. Беше смятала баща си за непоколебим. А ето, че беше прекарал две години в Рим, опитвайки се да избяга от съдбата си. Мая избута всичко, освен тунела от главата си и продължи напред.

След четири-пет метра тунелът зави надясно. Мая се промуши под един метален прът и се озова в по-широко помещение, приличаше на пещера. Повърхността на слънчевия часовник изглеждаше по-тъмна и когато тя се промъкна по-близо, видя, че на пода са гравирани бронзови думи, както на гръцки, така и на латински.

Вдигна светкавицата с лявата си ръка, стисна подводния фотоапарат в дясната и започна да снима. С всяко помръдване на тялото й ту се появяваха, ту изчезваха сенки.

Бутилката изстърга по стената на тунела. Няколко камъчета се откъртиха и паднаха върху слънчевия часовник. Нищо кой знае какво — само няколко черни камъчета, — но Мая усети как я пронизва страх.

Още пясък и камъни продължиха да се сипят от стената. Падна и едно доста голямо парче. Мая направи още няколко бързи снимки и се опита да се оттегли, но изведнъж от тавана се откърти голямо парче и падна точно пред нея.

Водата помътня. Мая се опита да избяга, но нещо я дърпаше. Като се бореше с паниката, тя опря длани в мраморния под и се оттласна силно. Последва експлозия от въздушни мехурчета и устата й се напълни с вода.

Беше срязала маркуча на един от металните пръти. Нямаше кислород, нямаше и изход. Беше загубила фенера и сега се бореше в пълен мрак. Стисна мундщука със зъби и потърси опипом двата края на скъсания маркуч. Частта към устата й беше пълна с вода, но от маркуча, свързан с бутилката, излизаха мехурчета. Тя събра двете парчета и ги стисна здраво. От мундщука започна да излиза примесен с вода въздух. Мая преглътна водата и пое кислород.

Стиснала здраво двата края на маркуча с дясната си ръка, тя се оттласна с лявата. Пясъкът ожули краката й. Също като на очевидец на катастрофа, мозъкът й се беше отдръпнал от ситуацията и само спокойно наблюдаваше и си правеше изводи. Не виждаше нищо. След около минута кислородната бутилка щеше да е празна. Единственият й шанс беше да намери тунела към мазето.

Намери го! Кракът й се плъзна в дупката. Тя се вмъкна вътре с краката напред. Животът й се беше сринал на парченца кости, кръв и плът.

Промушваше се сантиметър по сантиметър. Регулаторът тихо изгъргори и езикът й усети нещо, което й напомни суха пепел. Опита се да си поеме въздух, но въздух нямаше. Бутилката беше празна.

Мая протегна ръце назад, изтласка се и пръстите на краката й опряха в завоя на тунела. Продължи да се движи, като се молеше да не закачи някой прът. Имаше чувството, че умът й реагира забавено. Помисли си, че ще изгуби съзнание.

Само след секунди обаче усети ръце на глезените си. С рязко дръпване Лумброзо я измъкна от тунела.

— Какво стана? Видях от тунела да излиза пясък. Удари ли се? Добре ли си?

Мая смъкна маската от лицето си, изплю мундщука и си пое въздух. Дробовете й горяха. Лумброзо продължаваше да й говори, но тя не можеше да му отвърне. Беше изгубила способността си да говори и само една мисъл се въртеше в главата й: „Жива съм“.

Камерата висеше на врата й и тя му я подаде, все едно беше безценен камък.

 

 

Към осем часа на следващата сутрин Мая седеше на терасата на едно кафе на Пиаца Сан Лоренцо в Лучина. Площадчето беше на стотина метра от входа на изоставената сграда, която скриваше слънчевия часовник. Точно под краката й се намираха пластове от миналото и тайни реки се виеха през мрака.

Щом затвореше очи, се виждаше отново приклещена в подводния тунел, но нямаше желание да мисли за това сега. Беше жива и на този свят. Всичко, което я заобикаляше, й изглеждаше едновременно обикновено — и красиво. Докосваше гладкия мраморен плот на масата, докато един млад италианец й сервираше капучино и торта с праскови, украсена със стръкче мента. Блатът на тортата беше лек и на пластове и тя остави сладкия прасковен пълнеж да се разтопи на езика й. Изведнъж я обзе налудничав копнеж да се разходи из площада като обикновена жена, да влиза по магазините, да пробва парфюми и копринени шалчета.

Лумброзо пристигна тъкмо когато приключваше с тортата. Беше облечен с обичайните си черни дрехи и носеше под мишница кожено портфолио.

— Добро утро, Мая! Как си? Радвам се да те видя. — Седна и си поръча капучино. — Миналата седмица видях турист да си поръчва капучино в пет следобед. Това е Рим все пак, а не „Старбъкс“! Сервитьорът се обиди, наистина. Във всички тратории трябва да има надпис: „Да се поръчва капучино след десет сутринта е строго забранено“.

Мая се усмихна.

— Ами еспресо?

— Еспресо може. — Той отвори портфолиото й извади папка, пълна с лъскави снимки. — Свалих ги снощи и ги разпечатах на гланцирана хартия. Свършила си чудесна работа, Мая. Можах да прочета всичко съвсем ясно.

— Споменава ли се точка на достъп?

— Слънчевият часовник съчетава места, които съвременното ни светоусещане би сметнало за „реални“, с места, които ни свързват с други светове. Виж това изображение… — Той сложи една снимка пред нея. — Надписът е на латински и се отнася до Египет. След смъртта на Клеопатра Египет станал част от империята. Вдясно от латинския надпис има думи на гръцки.

Лумброзо й, подаде друга снимка и отпи от капучиното си. Мая погледна снимката, която показваше едновременно и гръцките, и латинските думи.

— Надписът използва дума, която означава „вход“ или „портал“. — Лумброзо вдигна снимката и започна да превежда. — Портата към господ беше взета от Лудея и отнесена в Та Неджер — Земята на Бога.

— С други думи, не знаем къде е входът.

— Не съм съгласен. Упътването е толкова ясно, колкото и упътванията в пътеводителите, които туристите разнасят из Рим. Лудея е римското название на провинцията, която включвала Йерусалим. Та Неджер — Земята на Бога — се наричала още Пунт. По принцип се смята, че това е било Северна Етиопия.

Мая повдигна рамене.

— Не разбирам, Симон. Как може един портал — една точка на достъп — да се пренася?

— Само един прословут предмет е бил пренесен от Йерусалим до Етиопия. Това е „порталът“, който днес наричаме Ковчега на Завета.

— Ковчегът е просто легенда — отвърна Мая. — Както Атлантида или крал Артур.

Лумброзо се наведе напред и прошепна:

— Не съм изследвал писанията за крал Артур, но знам доста неща за Ковчега на Завета, или Откровението. Той е направен от акация и е обкован със злато, има капак от чисто злато, наречен капорет. Библията дори ни дава размерите на този свещен предмет. Дълъг е сто и четиринайсет сантиметра и е широк шейсет и осем — тогава са мерели в лакти. Ковчегът е направен от израилтяните по време на изгнанието им в пустинята. Бил е на почетно място в първия храм, построен от Соломон. Традиционното схващане е, че Ковчегът е съдържал Десетте Божи заповеди, но според мен е по-логично да е някакъв вид точка на достъп. Бил е пазен в Светая Светих — най-вътрешната част на храма.

— Но не е ли бил унищожен от асирийците?

— Сигурно искаш да кажеш вавилонците — усмихна се Лумброзо. — Фактът, който се повтаря неизменно във всички източници, е, че Ковчегът не е бил в храма, когато Навуходоносор плячкосва Йерусалим. Вавилонците направили подробен опис на плячката си, но никъде не се споменава за Ковчега. Прочутият меден свитък — един от свитъците от Мъртво море, открити през 1947 година — подробно обяснява, че мишканът — преносимият храм за Ковчега, е бил пренесен от храма преди нашествието. Някои смятат, че Йосия е скрил Ковчега някъде в Израел, но надписът върху слънчевия часовник отразява легендата, че е бил отнесен в Етиопия от Менелик, сина на Соломон и Савската царица. Римляните са го знаели, когато са правили надписа.

— Значи Ковчегът е в Африка?

— Това не е тайна, Мая. Влез в интернет и ще намериш поне десет книги по въпроса. Ковчегът понастоящем се пази в църквата „Света Мария от Сион“ в северния етиопски град Аксум. Пазят го етиопски свещеници и само един от тях има право да влиза в светилището.

— Има само един проблем в теорията ти — рече Мая. — Щом Ковчегът е в Етиопия, защо Израел не е предприел нещо, за да си го върне или да го защити?

— А, предприеха. През 1972 година група археолози от Израелския музей отлетяха до Етиопия. Получиха позволение от император Хайле Селасие да изучат определени исторически артефакти. По това време имаше страшна суша в провинция Воло и императорът отчаяно се нуждаел от международна помощ.

— Та археолозите отишли до манастирите на езерото Тана и до град Аксум — продължи той. — Но странно защо никога не публикували доклад, нито направили каквото и да било публично изявление. Две седмици след завръщането им в Йерусалим Израел започнал да изпраща военна и хуманитарна помощ на Етиопия. Помощта продължила и след смъртта на императора през 1975 година. Продължава и до днес. — Лумброзо се усмихна и си допи капучиното. — Нито израелците, нито етиопците оповестяват публично помощта. Защото, много ясно, няма политически причини за даването на парите — освен ако не вярваш в Ковчега.

Мая поклати глава.

— Може някои историци да са измислили тази теория и на някои етиопски свещеници да им се иска да й повярват. Но защо израелците просто не са грабнали Ковчега и не са го върнали в Йерусалим?

— Защото Ковчегът е бил пазен в храм, който вече не съществува. В момента на негово място се издига Омаровата джамия — мястото, откъдето пророк Мохамед се възкачил в Рая. Ако Ковчегът се върне в Йерусалим, редица фундаменталистки групи — както християнски, така и еврейски, — ще искат, да унищожат Скалния купол и да построят храма отново. Заради това може да избухне война, в сравнение с която всички предишни конфликти ще изглеждат нищожни. Разбери — хората, които ръководят Израел, са ревностни евреи, но освен това са и прагматици. Целта им е оцеляването на еврейския народ, а не Трета световна война. Най-добре за всички е, ако Ковчегът остане в Етиопия и хората продължат да вярват, че е бил унищожен преди хиляди години.

— И какво ще стане, ако отида в Етиопия? — попита Мая. — Не мога просто да вляза в храма и да поискам да видя Ковчега.

— Разбира се, че не можеш. Затова трябва да дойда с теб. През последните няколко години купувам артефакти от един етиопски евреин, Петрос Семо. Ще го помоля да ни посрещне в Адис Абеба и да ни помогне да убедим свещениците.

— И Ковчегът е точка на достъп, която ще ме отведе в Първото царство?

— Вероятно във всяко царство. Текстовете не са единодушни по този въпрос. Генералният извод е, че първо трябва да изпратиш духа си, а после да го последваш. Според мен това означава, че трябва да искаш да отидеш там, и то с цялото си сърце. В този момент и историята, и науката остават далече зад нас. Прекрачиш ли през този портал, изоставяш собствената си реалност.

— Но ще открия ли Гейбриъл?

— Не знам.

— Ами ако не успея да го открия? Мога ли да се върна в този свят?

— И това не знам, Мая. Сигурно си изучавала класическите митове за подземния свят и ще се съгласиш с едно — трябва да се върнеш по същия път, по който си тръгнала.

Мая огледа площада и красотата, която я беше очаровала само допреди минути. Беше обещала на Гейбриъл, че винаги ще е до него. Ако не удържеше на думата си, случилото се между тях губеше значението си.

— Е, и как ще стигнем до Етиопия? — попита тя рязко.

Лумброзо натъпка снимките в плика и каза с усмивка:

— Първо ще си поръчаме по още едно капучино. — И махна на сервитьора.