Джон Туелв Хокс
Тъмната река (36)

33.

Мая излезе от магазина за барабани и тръгна към едно кибер кафе на Чок Фарм Роуд. Липата бе казал, че има доверие на един от специалистите по Шестте свята, италианеца Симон Лумброзо. Бързо търсене в интернет показа, че мъж с такова име работи като оценител на художествени произведения в Рим. Мая записа адреса на офиса на Лумброзо и телефонния му номер, но не му се обади. Реши да лети до Рим и да се срещне лично с човека, който се предполагаше, че е бил приятел на баща й.

След като си резервира билет, взе такси до шкафчето, което държеше в източната част на Лондон, и взе нов комплект фалшиви документи за самоличност. За пътуването си до Рим реши да ползва най-безопасния вариант, един от неизползваните си ОП-ФС паспорти. ОП-ФС беше съкращение за „оригинален произход — фалшива самоличност“. Тези паспорти бяха получени от правителството и всички данни в тях бяха вкарани в Голямата машина.

Бяха минали години, докато успее да се сдобие с ОП-ФС документите си. Когато беше на девет, Тръна се беше сдобил с актовете за раждане на няколко умрели деца. За всичко в „живота“ им се бяха погрижили така, както се грижеха за плодни дръвчета, които от време на време се нуждаят от напояване и подкастряне. На хартия момичетата бяха завършили гимназия и имаха шофьорски книжки, работеха и бяха кандидатствали за кредитни карти. Мая се беше грижила да набавя нужните документи дори и в периода, когато беше живяла в Мрежата и се беше опитвала да се държи като гражданка.

Когато британското правителство въведе биометричните документи за самоличност, физическите данни, вградени във всеки електронен паспорт, трябваше да отговарят на всяка фалшива самоличност. Мая си беше купила специални контактни лещи, които й позволяваха да се оправя с ирисовите скенери по летищата, както и тънки пластмасови напръстници, които да слага върху показалците си. Снимките в някои от паспортите бяха на истинското й лице, а в други бяха направени, след като беше променила вида си с препарати и други помощни средства.

С годините беше започнала да смята всеки паспорт за различна страна от собствената си индивидуалност. Фалшивият й паспорт на името на Джудит Странд я караше да се чувства като амбициозна делова жена. Паспортът, с който щеше да замине в Италия, използваше името на едно мъртво момиченце от Брайтън, Ребека Грийн. Мая беше решила, че Ребека е артистична натура, която харесва електронната музика.

 

 

Беше прекалено опасно да носи оръжие в самолета — дори и в багажа, който се чекираше, — затова Мая остави револвера си в шкафчето и взе меча-талисман на Гейбриъл, заедно със стилета и ножа за хвърляне. Трите оръжия бяха скрити в металната рамка на сгъваема детска количка, изработена специално по поръчка преди няколко години от един от испанските контакти на баща й.

От летище „Да Винчи“ взе такси до Рим. Рим можеше да се вмести в триъгълника до река Тибър. В основата на триъгълника се намираха популярните туристически забележителности Форумът и Колизеят. Мая се настани в един хотел до северния връх на триъгълника, близо до Пиаца дел Пополо. Затъкна ножовете в ръкавите си и се запъти на юг, през мавзолея на император Август, по калдъръмените улици на стария град.

Първите етажи на сградите, строени през осемнайсети век, бяха заети от туристически ресторанти и шикозни бутици. Отегчени продавачки с тесни поли стояха пред малките магазинчета и бъбреха с гаджетата си по мобилни телефони. Мая избегна наблюдателните камери около сградата на Парламента и излезе на площада, на който се намираше Пантеонът. Огромната тухлено-мраморна сграда беше построена от император Адриан като храм на всички богове. Издигаше се в центъра на Рим вече две хиляди години.

Мая мина през гранитните колони на портика. Припряността на групите туристи и техните водачи изчезваше под купола. Те шепнеха, докато вървяха по мраморния под, за да видят гроба на Рафаело. Застанала по средата на огромния храм, Мая се опита да състави план. Какво щеше да каже, когато се срещнеше с Лумброзо? Дали той знаеше някакъв начин, по който да бъде спасен Гейбриъл?

Нещо премина през въздуха и тя вдигна поглед към „окото“ — кръглия отвор на върха на купола. В храма беше влетял сив гълъб и се мъчеше да излезе. Отчаяно махаше с криле и се виеше нагоре из въздуха. Но „окото“ беше прекалено далече и гълъбът все се отказваше на няколко метра от свободата. А и явно вече бе уморен. Всеки нов опит носеше нов провал и той се спускаше все по-ниско — дърпан надолу от тежестта на изтощеното си тяло. Птицата беше толкова уплашена и отчаяна, че можеше само да продължи да лети, сякаш самото движение щеше да даде решение.

Увереността, която я беше завладяла в Лондон, сякаш се стопи. Почувства се слаба и глупава. Излезе от храма и се забърза към тълпите, които се качваха по рейсовете и тролеите близо до Театро Аржентино. Обиколи руините в центъра на площада и влезе в лабиринта тесни улички, бил някога еврейско гето.

Гетото едно време било също като Източен Лондон по време на викторианската епоха — убежище, където можели да се скрият бегълци и да намерят съюзници. Евреите живеели в Рим от втори век преди Христа, но през шестнайсети век били принудени със сила да живеят в ограден със стени район близо до стария рибен пазар. Дори еврейските лекари, които лекували италианските аристократи, можели да напускат гетото само през деня. Всяка неделя еврейските деца били принуждавани да присъстват на службата в църквата „Свети Анджело“ в Пескерия, където един калугер им казвал, че вечно ще горят в ада. Църквата още си стоеше до една голяма бяла синагога, която приличаше на музей от бел епок, изтръгнат от центъра на Париж.

Симон Лумброзо живееше в двуетажна къща близо до руините на Портика на Октавий. Името му беше изписано на месингова табелка до вратата, заедно с описание на услугите му, на италиански, немски, френски, иврит и английски:

„СИМОН ЛУМБРОЗО

ОЦЕНИТЕЛ НА ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ИЗКУСТВОТО

ИЗДАВАНЕ НА СЕРТИФИКАТИ“

Мая натисна черното копче на звънеца, но никой не отвори. Посегна да опита отново и от домофона на стената се чу мъжки глас:

— Бонджорно.

— Добър ден. Търся господин Лумброзо.

— По какъв повод? — Гласът, в първия момент мил и приятелски, беше станал рязък и сериозен.

— Искам да купя един предмет и искам да знам колко е стар.

— Гледам ви на видеоекрана и не виждам нито рисунка, нито статуя.

— Става дума за бижу. Златна брошка.

— Разбира се. Красиво бижу за една bella donna.

Ключалката избръмча и се отвори и Мая влезе.

Партерът се състоеше от две свързани стаи, които водеха до заграден вътрешен двор. Апартаментът изглеждаше така, сякаш цяла изследователска лаборатория плюс една арт галерия е натоварена на камион и после изсипана на едно място. В предната стая Мая видя спектроскоп, центрофуга и разни други уреди, заобиколени от бронзови статуи и стари картини.

Заобиколи няколко антикварни мебели и влезе в задната стая. Брадат мъж около седемдесетте седеше на бюрото си и проверяваше един пергамент с цветни букви. Беше с черни панталони, бяла риза с дълги ръкави и черно кепе. Подобно на повечето ортодоксални евреи показваше белите ресни на своя талит катана ленената наметка, подобна на пончо, която носеше под ризата си.

Мъжът посочи пергамента и каза:

— Стар е. Вероятно отрязан от някоя Библия, но надписът е съвременен. Вместо мастило средновековните монаси използвали сажди, натрошени раковини, дори собствената си кръв. Не можели да идат с колата до магазина и да си купят продукти на нефтохимичната индустрия.

— Вие ли сте Симон Лумброзо?

— Май сте скептична. Имам визитни картички, но постоянно ги губя. — Лумброзо си сложи очила с дебели стъкла, които увеличиха тъмнокафявите му очи.

— Имената са чуплива стока в днешно време. Някои хора си сменят имената като обувките. Та как е вашето име, синьорина?

— Казвам се Ребека Грийн и съм от Лондон. Оставих брошката си в хотела, но мога да ви я нарисувам, за да видите как изглежда.

Лумброзо се усмихна и поклати глава.

— Боя се, че ще ми трябва истинската брошка. Ако има камък, ще мога да го махна и да огледам патината отдолу.

— Дайте ми лист. Може да познаете модела.

Той я изгледа скептично, но й подаде скицник и маркер.

— Както желаете, синьорина.

Мая бързо нарисува арлекинската лютня. Скъса листа и го постави на бюрото му. Симон Лумброзо погледна овала с трите черти, после се извърна и взе да изучава лицето й. Мая се почувства така, сякаш е предмет на изкуството, донесен за оценка в тази къща.

— Да, разбира се. Познавам модела. Ако ми позволите, бих могъл да ви дам малко допълнителна информация.

Отиде до един огромен сейф и започна да върти шайбата.

— Казахте, че сте от Лондон. Родителите ви във Великобритания ли са родени?

— Майка ми произхожда от сикхско семейство, което живее в Манчестър.

— А баща ви?

— Баща ми е германец.

Лумброзо отвори сейфа и извади картонена кутия от обувки, пълна с над стотина писма, очевидно подредени по дати. Постави я върху бюрото и я прерови.

— Не мога да ви кажа за брошката. Даже мисля, че брошка изобщо няма. Но знам нещо за вашия произход.

Отвори един плик, извади черно-бяла снимка и я постави върху бюрото.

— Мисля, че сте дъщерята на Дитрих Шьолер. Поне така се казваше, преди да стане Тръна.

Мая погледна снимката и се изненада, когато видя себе си, на девет години, седнала до баща си на една пейка в парка „Сейнт Джеймс“. Някой, най-вероятно майка й, беше снимал.

— Откъде имате това?

— Баща ти ми пишеше повече от четирийсет години. Имам и една твоя бебешка снимка, ако искаш да я видиш.

— Арлекините никога не си правят снимки, освен за фалшив паспорт или някакъв друг документ за самоличност. Винаги си стоях у дома, когато ни правеха снимки в училище.

— Е, баща ти все пак е направил няколко и после ги даде на съхранение при мен. И така, къде е той, Мая? Пращах писма до една пощенска кутия в Прага, но всичките се върнаха.

— Мъртъв е. Табулата го уби.

Сълзи за бащата на Мая — нейния жесток, арогантен баща — изпълниха очите на Лумброзо. Той смръкна силно, намери някаква кърпа на бюрото и си издуха носа.

— Не съм изненадан всъщност. Дитрих водеше много опасен живот. Но смъртта му много ме натъжава. Той беше най-близкият ми приятел.

— Не мисля, че изобщо сте познавали баща ми. Той никога през живота си не е имал приятели. Никога не е обичал никого, включително майка ми.

Лумброзо изглеждаше сащисан, после се натъжи. Поклати бавно глава.

— Как можеш Да кажеш подобно нещо? Баща ти много държеше на майка ти. Когато тя почина, много дълго не можа да се съвземе.

— Не знам нищо за това, но знам какво се случваше, когато бях малка. Баща ми ме учеше как да убивам хора.

— Да, той те е превърнал в арлекин. Няма да защитавам решението му. — Лумброзо се изправи, отиде до дървената закачалка и свали черното си сако. — Ела с мен, Мая. Да идем да хапнем нещо. Както казваме ние, римляните: „Приказки на гладен стомах не вървят“.

С черно сако и с черна филцова шапка Симон Лумброзо я придружи през гетото. Слънцето се беше скрило зад червените керемидени покриви, но доста хора седяха на кухненски столове на улицата и клюкарстваха, докато децата ритаха топка. Явно всички познаваха Лумброзо, който поздравяваше всички, като хващаше с два пръста широката периферия на шапката си.

— Преди четирийсет години предлагах на туристите да ги разведа наоколо. Така се запознах с баща ти. Един следобед той беше единственият човек, който влезе в синагогата. Баща ти не беше евреин, но знаеше много неща от еврейската история. Задаваше интелигентни въпроси и ни беше приятно да обсъждаме различни теории. Казах му, че за мен е било удоволствие да опресня немския си и че не ми дължи нищо.

— Това означава, че баща ми има дълг.

Лумброзо се усмихна.

— Да, така изглежда в очите на един арлекин. Но тогава не си давах сметка за това. По това време група богати млади мъже бяха сформирали фашистка организация тук, в Рим, идваха посред нощ в гетото и пребиваха евреи. Хванаха ме до Тибър — на неколкостотин метра от тук. Петима срещу един. И изневиделица се появи баща ти.

— Справил се е с тях…

— Да. Но ме шокира начинът, по който го направи. Не показа гняв, докато се биеше — само студена, съсредоточена агресия и пълна липса на страх. Преби ги и петимата до безсъзнание и щеше да ги хвърли в реката да се удавят, ако не го бях спрял.

— Е, вече съм сигурна, че е бил баща ми.

— Оттогава започнахме да се виждаме, да обикаляме заедно града и да вечеряме заедно. Постепенно Дитрих ми разказа живота си. Баща ти произхождаше от арлекински род, но не смяташе, че това е съдбата му. Доколкото си спомням, учел история в Свободния университет в Берлин; после решил да стане художник и се преместил в Рим. По онова време някои млади мъже експериментираха с наркотици и секс. За баща ти да има приятел беше също толкова забранено. Той никога не беше имал приятел — дори като ученик.

Минаха покрай синагогата по Лонготевере и поеха по пешеходния мост Понте Фабрицио към малък остров насред Тибър. По средата на моста Лумброзо спря и Мая се загледа в мътната зелена вода, която течеше през Рим.

— Когато бях малка, баща ми казваше, че приятелите те правят слаб.

— Приятелството е необходимо като храната и водата. Мина известно време, но накрая станахме близки приятели, без тайни помежду си. Не бях изненадан, когато научих за съществуването на странниците. Съществува мистичен клон от юдаизма, основан върху Кабалата, който описва тези откровения. Що се отнася до Табулата — достатъчно е да прочетеш вестниците, за да разбереш, че съществува.

— Не мога да повярвам, че баща ми не е искал да бъде арлекин.

— И кое е толкова чудното? Че е бил човек — като всички нас? Мислех, че се е откъснал от семейството си и ще остане в Рим да рисува. Тогава дойде един испански арлекин и го помоли за помощ. И Дитрих се съгласи. Когато се върна след осем месеца, беше приел арлекинско име. Всичко се промени — нормалният му живот приключи, — но той запази любовта към Рим в сърцето си. Виждахме се от време на време и той ми пращаше писма два пъти в годината. Понякога в писмата имаше и твоя снимка. Гледах те как растеш и се превръщаш в млада дама.

— Обучаваше ме да стана арлекин — рече Мая. — Знаеш ли какво означава това?

Лумброзо леко я докосна по рамото.

— Само ти можеш да простиш на баща си. Мога само да кажа, че той наистина те обичаше.

Зареяни в мислите си, минаха по моста и влязоха в квартал Трастевере, от другата страна на реката. От двете страни на тесните улици имаше къщи на по три-четири етажа. Къщите бяха боядисани в бледи пастелни цветове, тъмен бръшлян се виеше по стените им.

Лумброзо я поведе по една уличка, която свършваше на покрития с калдъръм площад Пиаца Мерканти. Беше пуст, с изключение на дузината гладни чайки, които се биеха за съдържанието на една обърната кофа за боклук. Птиците си кряскаха като римляни, които спорят за футболен мач.

— Само туристите и инвалидите ядат в такъв ранен час — рече Лумброзо. — Но времето е подходящо за поверителен разговор. — Влязоха в една тратория, в която нямаше жива душа. Сервитьорът с импозантни мустаци ги придружи до маса в дъното и Лумброзо поръча бутилка пино гриджо и пържено филе от треска за предястие.

Мая отпи глътка вино, но не докосна храната. Мнението на Лумброзо за баща й се различаваше от всичко, което си беше представяла. Тръна наистина ли беше държал на нея? Възможно ли беше никога да не е искал да става арлекин? Изводите, които будеха тези въпроси, бяха толкова смущаващи, че тя ги изтласка от съзнанието си и се съсредоточи върху повода за пътуването си до Рим.

— Не съм дошла да говорим за баща ми — рече тя. — Арлекин на име Липата ми каза, че си специалист по Шестте царства.

Лумброзо се усмихна и наряза рибата на малки хапки.

— Само един странник може да е истински специалист, но и аз знам доста неща. Срещата с баща ти промени живота ми. Работя като оценител, но истинската ми страст е да уча за тези различни светове. Опитвам се да се снабдя с екземпляр от всяка книга, дневник или писмо, в които се описва заплетеността им.

Като сниши глас, Мая разказа как е открила Гейбриъл в Лос Анжелис и как са се озовали в Европа. Лумброзо остави вилицата си и се заслуша съсредоточено, когато му каза какво са открили на Скелиг Кълъмба.

— Мисля, че Гейбриъл отиде да намери баща си в Първото царство. Ако е попаднал в плен, има ли начин да го върна?

— Не — отвърна Лумброзо. — Освен ако ти самата не отидеш там.

Спряха да говорят, когато сервитьорът донесе пастата — малки тестени топчици. Мая изобщо не докосна храната, но Лумброзо й наля още вино.

— Какво искаш да кажеш? Как е възможно това?

— Трябва да знаеш, че древните гърци и римляни не смятали, че има твърди прегради между нашия свят и останалите реалности. По това време също имало странници, но древните също така вярвали, че съществуват определени „порти“, които позволяват на всеки да прекосява в различните светове.

— Нещо като входове?

— По-скоро бих ги нарекъл точки за достъп, на разположение на всеки, който търси. Модерна аналогия на това са така наречените „червееви дупки“, описвани от теоретичната физика. Те са пряк път през времето и пространството, който ни позволява да преминаваме по-бързо от една паралелна вселена в друга. Много физици в днешно време са същите като делфийските оракули, само че използват уравнения вместо думи.

Лумброзо вдигна салфетката и избърса доматения сос от брадичката си.

— От древните текстове става ясно, че много от свещените места в древния свят, като Стоунхендж например, първоначално са били построени около предмет, който е осигурявал точка на достъп до друг свят. Доколкото на мен ми е известно, нито една от тези точки вече не съществува. Но римляните може би са ни оставили ориентир, който ще ни покаже къде да намерим такава точка.

Мая остави чашата си.

— Карта ли има?

— Много по-добро е от карта. Картите могат да се загубят или унищожат. Този ориентир е скрит под улиците на Рим. Това е Horologium Augusti — слънчевият часовник, създаден по времето на император Август.

Сервитьорът се приближи и Лумброзо обсъди различни варианти за следващото блюдо и накрая се спря на говеждо с пресен градински чай. Щом отново останаха сами, си наля още вино и продължи:

— Часовникът на Август не е някакъв малък кръгъл камък, открит в задната градина. Той се намира в центъра на Рим — огромен кръг от бял травертин, инкрустиран с бронзови линии и букви. Ако си минавала покрай сградата на италианския парламент на Пиаца ди Монтечиторио, значи си видяла египетския обелиск, който хвърля сянката.

— Но сега слънчевият часовник е заровен под земята, така ли?

— По-голямата част от древния Рим е под земята. Може да се твърди, че всеки град има призрачен град, който не се вижда. Малка част от слънчевия часовник беше изкопана през 70-те години на XX век от немски археолози — някои ми бяха приятели, — но след година работа спряха. Под улиците на Рим все още съществуват естествени извори и един поток тече през циферблата на часовника. Имаше и проблеми със сигурността. Карабинерите не искаха археолозите да копаят тунел, който да води директно към сградата на парламента.

— Какво общо има това с намирането на точка за достъп до друг свят?

— Слънчевият часовник е бил нещо повече от часовник и календар. Той е служил за център на римската вселена. Върху външния ръб на часовника имало стрелки, които сочели към Африка и Галия, както и към различни духовни порти, които водели към други светове. За тях Първият свят бил далечна провинция на края на познатия свят… Та значи когато немските археолози приключиха с разкопките, по-голямата част от часовника беше засипана с пръст и камъни. Но това беше преди повече от трийсет години и оттогава Рим преживя няколко наводнения. Спомни си — подводен поток тече през часовника. Огледах мястото и съм убеден, че сега се вижда доста по-голяма част от него.

— Защо не провери дали става? — попита Мая.

— Всеки, който влиза на това място, трябва да е гъвкав, атлетичен и — Лумброзо посочи корема си — не толкова натъпкан. Имаш нужда от кислородна бутилка и дихателен апарат, за да се гмурнеш под водата. И трябва да си много смел. Земните пластове са страшно нестабилни.

За известно време замълчаха. Мая отпи глътка вино.

— Ами ако си купя нужното оборудване?

— Оборудването не е проблем. Ти си дъщеря на моя приятел — това означава, че искам да ти помогна, — но никой не е изследвал мястото от наводненията насам. Искам да ми обещаеш, че ще направиш обратен завой и ще се върнеш, ако се окаже опасно.

Първата реакция на Мая беше да каже: „Арлекините никога не обещават“, но вече беше нарушила това правило с Гейбриъл.

— Ще се опитам да внимавам, Симон. Не мога да ти обещая нищо повече от това.

Лумброзо смачка салфетката и я хвърли на масата.

— На стомаха ми не му харесва тази идея. Това е лош знак.

— Аз пък вече умирам от глад — рече Мая. — Къде изчезна сервитьорът?