Джон Туелв Хокс
Тъмната река (35)

32.

Холис тъкмо си бе направил кафе. Липата влезе от магазина за барабани.

Държеше сателитен телефон.

— Току-що се чух с Блажената майка. Тя е на Скелиг Кълъмба.

— На бас, че не се е зарадвала особено, когато е разбрала, че Мая я няма.

— Разговорът беше много кратък. Казах й, че си пристигнал в Лондон, и тя настоя веднага да отидеш на острова.

— Иска да пазя тялото на Матю Кориган ли?

Липата кимна.

— Логично заключение.

— Ами Вики?

— Не спомена нищо за мадмоазел Фрейзър.

Холис сложи кафето пред френския арлекин и каза:

— Трябва да ми обясниш как да стигна до Ирландия и ще ми трябва лодка, за да ида до манастира.

— Мадам каза, че иска да отидеш колкото се може по-скоро на острова. Затова… организирах нещата по друг начин.

 

 

„Другият начин“ означаваше наемането на частен хеликоптер, който да го откара до острова. След два часа Уинстън Абоса го закара до Уайт Уолтам — малко летище със затревена писта близо до Мейнхед в Бъркшир. Холис носеше хартиен плик с пари. На паркинга го посрещна пилот, който минаваше шейсетте. Имаше нещо във външния му вид — късата подстрижка и изпънатия гръб, — което говореше за военна подготовка.

— Вие ли сте клиентът за Ирландия? — попита пилотът.

— Да. Аз съм…

— Не искам да знам кой сте. Искам само да видя парите.

Холис имаше чувството, че пилотът би откарал и Джак Изкормвача в девическо училище, стига в плика да има достатъчно евро. След десет минути хеликоптерът беше във въздуха и летеше на запад. Пилотът мълчеше, ако не се брояха няколкото кратки отговора към въздушните диспечери. Характерът му се проявяваше единствено в агресивния начин, по който бръмчеше над хълмовете и се спускаше към зелените долини, където всяко поле беше оградено с каменна стена.

— Може да ме наричаш Ричард — каза в един момент, но така и не попита Холис за името му.

Тласкани от източния вятър, прелетяха Ирландско море и презаредиха на едно малко летище близо до Дъблин. Докато летяха над провинцията, Холис гледаше надолу и видя купа сено, скупчени домове и тесни пътища, които рядко вървяха в права линия. Когато стигнаха западното крайбрежие на Ирландия, Ричард свали очилата си и започна да поглежда джипиеса на таблото. Летеше съвсем ниско. Минаха покрай ято пеликани, които летяха под формата на буквата V. Точно под птиците вълните се надигаха и после се свличаха в бяла пяна.

Накрая се показаха двата остри върха на Скелиг Кълъмба. Ричард заобиколи острова, докато не видя на един прът да се вее бял парцал. Кръжи над импровизирания флаг почти минута и после се приземи върху ивица равна камениста земя. Перката спря да се върти и Холис чу как вятърът свири през отвора на отдушника.

— На острова има няколко монахини — рече Холис. — Сигурен съм, че с удоволствие биха ти предложили чай.

— Инструкциите ми са да остана в хеликоптера — отвърна Ричард. — И ми платиха определена премия, за да ги следвам.

— Както желаеш. Може да се наложи да почакаш обаче. Има една ирландка, която вероятно ще иска да се върне в Лондон.

Холи слезе от хеликоптера и погледна каменистия склон надолу към манастира. „Къде е Вики, помисли си — Не са ли й казали, че идвам?“

Вместо Вики видя Алис: тичаше към хеликоптера, следвана от една монахиня — и на още няколко метра — от жена с тъмночервена коса. Алис стигна до него и скочи на една скала, за да са на еднаква височина. Косата й беше разрошена, а обувките — покрити с кал.

— Къде е Мая? — попита Алис.

Холис за пръв път чуваше гласа й.

— Мая е в Лондон. Добре е. Не се притеснявай.

Алис скочи от скалата и продължи нагоре по склона, последвана от пълничката монахиня. Тя му кимна и той видя в очите й тъга. Но монахинята отмина и Холис се изправи пред Блажената майка.

Ирландският арлекин носеше черни вълнени панталони и кожено яке. Изглеждаше по-дребна, отколкото си я беше представял, и имаше гордо, дори царствено изражение.

— Добре дошли на Скелиг Кълъмба, господин Уилсън.

— Благодаря за хеликоптера.

— Сестра Джоун говори ли с вас?

— Не. Трябваше ли? — Холис погледна надолу по склона. — Къде е Вики? Всъщност дойдох заради нея.

— Да. Последвайте ме.

Холис последва арлекина надолу към четирите подобни на кошери сгради на втората тераса. Имаше чувството, че е катастрофирала кола и сега го водят на местопроизшествието.

— Някога удряли ли са ви много силно, господин Уилсън?

— Разбира се. Бил съм се професионално в Бразилия.

— И как оцелявате?

— Ако не можеш да избегнеш нечий юмрук, се опитваш да се движиш заедно с него. Ако стоиш като камък, ще те свалят на земята.

— Добър съвет — отвърна Блажената майка и спря пред една от постройките. — Преди два дни Табулата е пристигнала на острова с хеликоптерите си. Монахините са избягали в една пещера заедно с момичето, но госпожица Фрейзър явно е останала да пази странника.

— Къде е тя? Какво се е случило?

— Няма да е лесно, господин Уилсън. Но можете да видите, ако желаете.

Блажената майка отвори вратата и го пусна да влезе пръв. Холис влезе в студено помещение с натрупани покрай стените кашони и сандъци. Нещо беше оцапало дървения под. Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че е кръв.

Блажената майка стоеше зад него. Гласът й беше спокоен и безстрастен, сякаш говореше за времето.

— Табулата водела снадки, за да се промъкнат през прозорците. Сигурна съм, че после са убили животните и са хвърлили телата им в морето.

Доближи се до нещо покрито с найлоново платнище и Холис мигновено разбра, че това е Вики. Приближи се като насън, наведе се и дръпна покривалото. Вики беше почти неразпознаваема, но следите от зъби по ръцете и краката показваха, че са я убили зверовете.

Холис стоеше над обезобразеното тяло и се чувстваше така, сякаш и с него самия е свършено. Лявата ръка на Вики представляваше кървава каша от разкъсана плът и натрошени кости, но дясната беше недокосната. Сребърен медальон с формата на сърце лежеше на дланта й. Холис веднага го позна. Повечето жени от църквата носеха подобни медальони. Ако човек го отвореше, щеше да открие вътре черно-бял портрет на Айзак Джоунс.

— Аз го свалих от шията й — рече Блажената майка. — Реших, че може да искаш да видиш какво има вътре.

Холис взе медальона и пъхна нокът в горната част на малкото сребърно сърце. То щракна и се отвори. Познатата снимка на пророка беше изчезнала, на нейно място имаше парче бял лист. Той бавно разгъна листа и го изглади върху дланта си. Вики беше изписала седем думи със старовремска мастилена писалка, като се беше помъчила всяка буква да е съвършена: „Холис Уилсън е в моето сърце — завинаги.“

Шокът и болката изчезнаха, смениха се с такава ярост, че му се искаше да вие. Независимо какво се беше случило той щеше да преследва хората, които я бяха убили, и щеше да ги унищожи. Нямаше да се спре. Никога.

— Не видя ли достатъчно? — попита Блажената майка. — Мисля, че е време да изкопаем гроб.

И понеже Холис не й отговори, направи крачка напред и дръпна платнището върху тялото.