Джон Туелв Хокс
Тъмната река (33)

30.

Час преди самолетът му да кацне на летище „Хийтроу“, Холис влезе в една от тоалетните и се преоблече. Притесняваше се да се върне на мястото си, облечен в морскосиня риза и панталони, но хората бяха уморени от дългото нощно пътуване и като че ли никой не забеляза. Старите му дрехи бяха натъпкани в малка чанта, която щеше да остане в самолета. Всичко, от което се нуждаеше, за да влезе в Европа, се намираше в един хартиен плик, който носеше под мишница.

През последните би няколко дни в Ню Йорк беше получил имейл от Липата: пишеше, че работата му е приключила и е време да отиде в Англия. Френският арлекин не можел да намери търговски кораб, който незаконно да го транспортира до Европа. Възможно било Табулата да е вкарала биометричните данни на Холис в базата данни на системата за сигурност, от която черпеха информация митническите власти по целия свят; Липата съобщи на Холис, че има и друг начин — извън мрежов начин — да влезе във Великобритания, но той изисквал известна ловкост на летището.

Полетът на „Американ Еърлайнс“ кацна навреме и хората, които седяха около Холис, започнаха да включват мобилните си телефони. Служителите на охраната наблюдаваха внимателно пътниците, които слизаха на пистата, после ги натовариха на транзитни автобуси, за да ги откарат до терминал номер четири.

Тъй като Холис нямаше да се прехвърля на друг полет, трябваше да вземе друг автобус, за да прекоси огромното летище до паспортния контрол в терминал едно. Влезе в мъжката тоалетна за няколко минути, после излезе и се смеси с пътниците, които пристигаха с различни полети. Постепенно започваше да схваща гениалната простота на плана на Липата. Около него вече нямаше никой, който да знае, че току-що е пристигнал от Ню Йорк. Другите пътници бяха уморени, отегчени и готови да напуснат терминала.

Качи се на автобус, който отиваше до терминал номер едно. Когато автобусът се напълни с хора, извади яркожълтата спасителна жилетка от плика и я облече. Със синята риза, панталоните и жилетката изглеждаше точно като служител от летището. Картата, която висеше на врата му, беше фалшива, но това нямаше никакво значение. Зомбираните хора, които работеха на летището, гледаха само отгоре на нещата и търсеха как набързо да напъхат всеки чужденец в определена категория.

Автобусът пристигна на терминал едно и останалите пътници слязоха и бързо се запътиха към автоматичната врата. Холис се престори, че говори по мобилния телефон, докато стоеше на тротоара пред вратата. После кимна на отегчения служител от охраната, който седеше зад бюрото вътре, и се отдалечи. Почти очакваше да завият сирени и полицаи да наскачат с извадени пистолети, но никой не го спря. Свръхмодерната охранителна система на летището беше сразена от една светлоотразителна жилетка, купена за осем долара от магазин за велосипеди в Бруклин.

След двайсет минути Холис седеше в един ван за доставки заедно с Уинртън Абоса, пълен млад мъж от Нигерия с благ глас и приятни обноски. Холис гледаше през прозореца. Макар че беше обиколил Мексико и почти цяла Латинска Америка, никога не беше идвал в Европа. Британските пътища имаха много спящи полицаи и зебри за пешеходците. Повечето къщи бяха двуетажни, тухлени, с малки градинки. Наблюдателни камери имаше навсякъде, насочени към регистрационната табела на всяко преминаващо превозно средство.

Новият пейзаж напомняше на Холис на пасаж от книгата на Врабеца „Пътят на меча“. Според японския арлекин воинът имал голямо преимущество, ако познавал града, който щял да му послужи за бойно поле. Когато се налагало да се сражаваш на ново място, било все едно сутрин да се събудиш и да се окажеш в друга стая.

— Срещал ли си се с Вики Фрейзър? — попита Холис.

— Разбира се. — Уинстън караше внимателно, с две ръце върху кормилото. — Познавам всичките ви приятели.

— В Англия ли са? Така и не получих отговор на имейлите си.

— Госпожица Фрейзър, госпожица Мая и момиченцето са в Ирландия. Господин Гейбриъл е… — Уинстън се поколеба. — Господин Гейбриъл е в Лондон.

— Какво се е случило? Защо не са заедно?

— Аз съм обикновен служител, сър. Липата и Мадам ми плащат добре и не оспорвам решенията им.

— За какво говориш? Коя е Мадам?

Уинстън изглеждаше напрегнат.

— Нищо не знам, сър. Липата ще отговори на всичките ви въпроси.

Уинстън паркира вана близо до Риджънтс Канал и преведе Холис през задните улички към претъпканите безистени и дворчета на Камдън Маркет. Вървяха на зигзаг, за да избегнат камерите, и стигнаха до входа на катакомбите под повдигнатите железопътни релси. Възрастна британка, боядисала косата си в светлорозово, седеше до табела, на която пишеше, че гледа на карти таро. Уинстън остави банкнота от десет паунда върху сгъваемата й масичка. Докато жената прибираше парите, Холис видя, че в дясната й ръка има малък радиопредавател. Значи тази възрастна жена беше първата отбранителна линия срещу нежелани посетители.

Тръгнаха по един тунел и стигнаха до магазин, пълен с барабани и африкански статуетки. В единия край имаше плакат, зад който беше скрита металната врата на таен апартамент.

— Кажете на Липата, че ще съм в магазина — рече Уинстън. — Ако желаете още нещо, само кажете.

Холис се озова в коридор, който водеше към четири стаи. В първата нямаше никого. Липата седеше в кухнята, пиеше кафе и четеше вестник. Холис прецени набързо френския арлекин. Някои от едрите мъже, с които се беше сражавал в Бразилия, бяха много яки, нетърпеливи да използват превъзходството на ръста си срещу по-дребен противник. Липата тежеше поне 120 килограма, но във външния му вид и в държането му нямаше нищо самодоволно. Беше спокоен и мълчалив, очите му сякаш забелязваха всичко. — Добро утро, мосю Уилсън. Надявам се, че всичко на летището е минало добре?

Холис присви рамене.

— Отне ми малко време да открия служебния изход. После вече беше лесно и бързо намерих Уинстън.

— Искате ли кафе? Чай?

— Искам да видя Вики. Уинстън каза, че била в Ирландия.

— Моля ви седнете. — Липата махна към стола срещу себе си. — Много неща се случиха през последните десет дни.

Холис остави хартиения плик, в който беше дегизировката му, и седна. Липата се изправи, включи електрическия чайник и сложи кафе във френската кафеварка. Непрекъснато поглеждаше Холис, все едно беше боксьор, който преценява новия си противник от другата страна на ринга.

— Уморен ли сте от полета, мосю Уилсън?

— Добре съм. Тази страна е просто „различна стая“. Това е. Трябва да се приспособя към промените.

Липата изглеждаше изненадан.

— Прочели сте книгата на Врабеца?

— Разбира се. Това в разрез ли е с арлекинските закони?

— Не. Накарах да я преведат на френски и я публикувах чрез едно малко издателство в Париж. Бащата на Мая се запознал с Врабеца в Токио. А аз срещнах сина му, преди да бъде убит от Табулата.

— Да, знам. Нека обаче поговорим за това по-късно. Кога ще видя Вики, Мая и Гейбриъл? В имейла пишете, че ще ми отговорите на всички въпроси, когато пристигна.

— Вики и Мая са на един остров край западния бряг на Ирландия. Мая пази Матю Кориган.

Холис се разсмя и поклати глава.

— Е, това вече е изненада. И къде се е крил бащата на Гейбриъл през всичките тези години?

— Там е само черупката му — празното му тяло. Матю е прекосил в Първия свят и нещо се е объркало. Не се е върнал.

— Какъв е този Първи свят? Нищо не разбирам.

— L’enfer — отвърна Липата, но осъзна, че Холис не знае френски. — Подземният свят. Адът.

— Но Вики е добре, нали?

— Предполагам, че да. Блажената майка, ирландски арлекин, е оставила на Мая сателитен телефон. През последните няколко дни звъняхме многократно, но никой не се обажда. Мадам е доста ядосана от този факт. В момента пътува към острова.

— Мая ми е разказвала за Блажената майка. Мислех, че е мъртва.

Липата наля врящата вода във френската кафеварка.

— Мога да ви уверя, че Мадам си е съвсем жива.

— Ами Гейбриъл? Мога ли да го видя? Уинстън каза, че бил в Лондон.

— Блажената майка доведе Гейбриъл в Лондон, но после той изчезна.

Холис се извъртя на стола и погледна Липата.

— Какво искате да кажете?

— Нашият странник отиде да търси баща си в Първото царство. Все още е жив, но също не се върнал.

— Къде е тялото му?

— Защо първо не си изпиете кафето?

— Не ви ща проклетото кафе. Къде е Гейбриъл? Той ми е приятел.

Липата присви огромните си рамене.

— В следващата стая…

Холис излезе от кухнята и влезе в мизерната малка стаичка, в която лежеше Гейбриъл. Тялото на странника беше отпуснато и не реагираше — сякаш беше изпаднал в дълбок сън. Холис седна на ръба на леглото и докосна ръката му. Макар че знаеше, че Гейбриъл вероятно няма да го чуе, му се искаше да поговори с него.

— Здрасти, Гейб! Аз съм — Холис. Не се тревожи. Ще те пазя.

— Добре. Точно това искаме. — Холис се извърна и видя Липата да стои на прага. — Ще ти плащаме по петстотин паунда на седмица.

— Не съм наемник и не желая да се отнасяте с мен като с такъв. Ще пазя Гейбриъл, защото ми е приятел. Но първо трябва да се уверя, че Вики е добре. Разбрахте ли?

Холис винаги предпочиташе да се държи агресивно, когато някой се опитваше да му нарежда, но сега не беше толкова самоуверен. Липата се наведе и извади деветмилиметров полуавтоматичен пистолет от кобур на глезена си. Като видя оръжието и студеното изражение на арлекина, Холис реши, че е мъртъв. „Това копеле ще ме убие“.

Липата завъртя пистолета и му го подаде с дръжката напред.

— Знаете ли как да използвате това, мосю, Уилсън?

— Разбира се. — Холис взе пистолета и го скри под ризата си.

— Блажената майка ще стигне до острова утре. Ще говори с мадмоазел Фрейзър и ще види дали й се пътува до Лондон. Сигурен съм, че ще видите младата дама до няколко дни.

— Благодаря.

— Никога не благодарете на арлекин. Не го правя, защото ви харесвам. Имаме нужда от още един боец и вие пристигнахте в подходящия момент.

 

 

Холис и Уинстън Абоса вървяха по Чок Фарм Роуд. Повечето магазини по улицата продаваха различни стилове бунтарство: черни кожени мотористки панталони, вампирски готически дрехи или тениски с нецензурни послания. Пънкове с лимоненозелена коса и пиърсинг на веждите се разхождаха на малки групички и се наслаждаваха на удивените погледи на минувачите.

Купиха Си сирене, хляб, мляко и кафе и Уинстън заведе Холис до една гола врата между ателие за татуировки и магазин, в който се продаваха пеперудени крила за карнавал. На втория етаж имаше стая с креват и телевизор. Банята и кухнята бяха в дъното на коридора.

— Тук ще живееш — каза Уинстън. — Ако имаш въпроси, в магазина за барабани съм по цял ден.

Уинстън си тръгна, а Холис седна на леглото и хапна сирене и хляб. Някъде от сградата се носеше аромат на къри. Колите надуваха клаксони навън. В Ню Йорк можеше да намери начин да се измъкне, но Сега Голямата машина го беше обградила. Всичко щеше да е наред, ако можеше да прегърне Вики Фрейзър и да чуе гласа й. Любовта й го караше да се чувства по-силен. Любовта те прави по-голям. Свързва те със светлината.

Преди да иде до банята да си вземе душ, залепи върху процепа между пода и долния край на вратата дъвка. Около канала на банята имаше плесен и водата беше хладка. Когато се облече и се върна в стаята, забеляза, че дъвката е разделена на две.

Постави внимателно сапуна и кърпата на пода, бръкна под ризата си й извади пистолета. Никога не беше убивал, но сега щеше да го направи. Беше сигурен, че наемниците на Табулата го очакват. Щяха да го нападнат в мига, в който влезеше.

Стиснал пистолета в дясната си ръка, той пъхна ключа в топката колкото се може по-тихо. „Едно — преброи наум. — Две. Три“. Завъртя топката, вдигна пистолета и се втурна в стаята.

До прозореца стоеше Мая.