Джон Туелв Хокс
Тъмната река (30)

27.

Двама от наемниците на Табулата се качиха до хеликоптерите и се върнаха с преносим електрогенератор. Сложиха го до складовото помещение и прикачиха натриева лампа. Майкъл погледна нагоре. Хилядите звезди в нощното небе приличаха на малки парченца лед. Беше много студено и дъхът му излизаше на пара.

Майкъл беше разочарован, че нито Гейбриъл, нито баща му са на острова. Но операцията все пак не беше пълен провал. Вероятно отрядът щеше да открие документи или информация на компютър, която да ги отведе до по-обещаваща мишена. До ушите на госпожа Брюстър щеше да стигне слухът, че е взел снадки и е наредил крути мерки по време на претърсването. Братството обичаше хора, която държат нещата под контрол.

Седеше на скалата и наблюдаваше как Бун раздава заповеди на хората си. Когато бекскетърът показа, че човекът в сградата е неутрализиран, един мъж с брадва започна да сече дъбовата врата. Щом изкърти трийсетина сантиметрова дупка, Бун му нареди да спре. След миг един от павианите надникна от дупката като любопитно куче. Бун го застреля в главата.

Двете останали вътре снадки се разкрещяха. Бяха достатъчно умни, за да усетят опасността и да стоят далеч от дупката. Мъжът с брадвата отново почна да сече. След петнайсет минути вратата падна. Хората на Бун отместиха сандъците и влязоха с вдигнати оръжия. Майкъл чу още крясъци и после изстрели.

Майкъл чакаше нова информация. След десетина минути Бун излезе през изкъртената врата. Усмихваше се уверено, сякаш си беше възвърнал силата. Приближи се до Майкъл.

— Арлекинът мъртъв ли е? — попита Майкъл.

— Не беше Мая. Мъртвата е Виктори Син Фрейзър. — Бун се изсмя. — Ега ти тъпото име.

— „Мъртвата“? Още някой ли има?

— Хм… да. Долу в подземието. — Бун спря за секунда, наслаждаваше се на напрежението, изписано върху лицето на Майкъл. — Току-що открихме баща ти. Тоест… тялото му.

Майкъл взе фенер от един наемник и последва Бун вътре. Подът и стените бяха опръскани с кръв, все още ярка и лъскава. Четирите мъртви снадки бяха покрити с найлоново покривало. Второ покривало беше метнато върху Виктори Фрейзър, но Майкъл видя протритите подметки на обувките й.

Слязоха в подземие с чакъл по пода и минаха през една врата в странично помещение. Матю Кориган лежеше на каменна плоча, краката му бяха покрити с бял чаршаф. Майкъл го погледна и спомени от миналото го връхлетяха с неочаквана сила. Спомни си как баща му плевеше градината зад къщата, караше очукания пикап и точеше ножа за коледната пуйка. Спомни си го как цепеше дърва в един мразовит зимен ден, снегът се сипеше по дългата му кестенява коса, докато брадвата се вдигаше към небето. Дните от детството вече си бяха отишли. И то завинаги. Но спомените успяха да го развълнуват и това го ядоса.

— Не е мъртъв — обясни Бун. — Чух пулса му със стетоскоп. Така изглеждаш и ти, когато прекосиш в друг свят.

Майкъл се вбеси на арогантната усмивка на Бун и подигравателния му тон и каза:

— Добре, намери го. Сега се махай от тук.

— Защо?

— Няма „защо“. Ако искаш да си запазиш работата, бих те посъветвал да показваш известно уважение към борда на директорите. Качвай се горе и ме остави сам.

Устата на Бун се превърна в тънка права линия, но той кимна и излезе. Майкъл чуваше как другите крачат горе и избутват сандъците до стените. Загледа се в Майкъл Кориган. Когато с брат му бяха малки, казваха, че Гейбриъл приличал на баща им. Макар че косата на Матю беше побеляла, а лицето му — покрито с дълбоки бръчки, Майкъл успя да види приликата. Зачуди се дали има нещо вярно в слуха, засечен от компютрите на Табулата. Наистина ли Гейбриъл беше идвал на острова и беше открил тялото?

— Чуваш ли ме? — попита Майкъл баща си. — Чуваш… ли… ме?

Никакъв отговор. Сложи ръка върху гърлото на баща си и натисна. За миг си помисли, че усеща слаб пулс. Ако оставеше фенера, можеше да стисне гърлото с две ръце. Дори светлината ти да пътува през друг свят, тялото ти може да умре в този. Никой не би могъл да му попречи да убие Матю. Никой не би осъдил решението му. Госпожа Брюстър щеше да види в действието му поредното доказателство за предаността му на каузата.

Постави фенера върху една издатина на стената и пак застана над баща си. Дъхът му се появяваше и изчезваше в студения въздух. Никога през живота си не се беше чувствал толкова отдаден на момента. „Направи го — помисли си. — Той избяга преди петнайсет години. Сега може да изчезне завинаги“.

Повдигна клепачите на баща си. Едно синьо око се загледа в него, без в тъмната зеница да проблесне дори искрица живот. Майкъл имаше чувството, че все едно гледа мъртвец — и това беше проблемът. В този свят или в друг искаше да се изправи пред баща си и да го накара да признае, че е изоставил семейството си. Унищожаването на тази празна черупка не означаваше нищо: никога нямаше да изпита удовлетворение.

В ума му пробяга споменът за едно сбиване в училище в Южна Дакота. След като беше удрял и ритал съперника си, другото момче беше паднало на земята и беше покрило лицето си ръце. Но това не беше достатъчно. Не това търсеше. Искаше пълна капитулация. Страх.

Взе фенера и се качи по стълбите в покритата с кръв стая, където Бун го чакаше с двама наемници.

— Натоварете го на хеликоптера — каза Майкъл.