Джон Туелв Хокс
Тъмната река (26)

23.

Вратата на склада се тресна и обувки с тежки подметки затропаха нагоре по стълбите. Все още увит в тежкия юрган, Гейбриъл се претърколи по гръб и отвори очи. Сестра Фаустина, полската монахиня, влезе с дървен поднос. Постави закуската му на пода, после се изправи и сложи ръце на кръста си.

— Спеше ли?

— Не.

— Приятелите ти са будни. След закуска ела в параклиса.

— Благодаря, сестра Фаустина. Ще дойда.

Едрата жена го гледаше, изучаваше го, сякаш беше непозната морска твар, изхвърлена на брега на острова.

— Ние говори с баща ти. Той вярващ човек. — Сестра Фаустина продължаваше да го гледа; изсумтя. Гейбриъл се почувства така, сякаш не е издържал на проверката. — Молим се за баща ти всяка нощ. Може би е на мрачно място. Не може намери пътя към дома…

— Благодаря ти, сестро.

Сестра Фаустина кимна, после изтрополи надолу по стълбите.

В склада нямаше отопление, затова Гейбриъл се облече бързо. Монахинята му беше донесла пълен чайник, черен хляб, масло, мармалад от кайсии и дебел резен сирене чедар. Гейбриъл беше гладен и почна да се тъпче, спря само да си налее втора чаша чай.

Наистина ли се беше любил с Мая нощес? В студената стая, със слънцето, което проникваше през кръглите прозорци, мигът в параклиса изглеждаше като отдавнашен сън. Спомни си първата дълга целувка, трептенето на свещите, когато телата им се сляха и после се разделиха. За пръв път, откакто се бяха срещнали, усещаше, че всички защитни прегради на Мая са се стопили и че може да я види ясно. Тя го обичаше и държеше на него и той й отвръщаше със същото. И двамата, и арлекинът, и странникът, вече бяха отделени от обикновения свят и сега тези две парченца от пъзъла някак се бяха намерили и се бяха събрали.

Облече си якето, излезе и тръгна по каменната пътека покрай другите постройки. Небето беше ясно, но денят бе суров и студен, северозападният вятър рошеше буренака. Черен дим полягаше над комина на готварницата, но Гейбриъл не се отби да се стопли, а тръгна директно към параклиса.

Мая седеше на една пейка, мечът бе на коленете й. Беше с черни дрехи — панталони и пуловер с поло яка, Блажената майка крачеше напред-назад пред олтара. Разговорът между двете секна в мига, в който Гейбриъл влезе.

— Сестра Фаустина каза да дойда тук.

— Точно така — отвърна Блажената майка. — Мая има да ти каже нещо.

Мая го погледна и Гейбриъл усети, че все едно го пробожда нож. Агресивната самоувереност на младата жена беше изчезнала. Изглеждаше тъжна и сразена и Гейбриъл разбра, че Блажената майка някак си е научила за снощи.

— Опасно е два арлекина да стоят на едно място — каза Мая. Гласът й беше безстрастен. — Свързахме се с капитан Фоли по сателитния телефон. Двамата с Блажената майка се връщате тази сутрин на брега. Тя ще те отведе на безопасно място някъде в Ирландия. Аз ще остана тук и ще пазя баща ти.

— Искам ти да дойдеш с мен.

— Вече взех решение — отвърна Блажената майка. — Нямаш избор. Пазих баща ти половин година. Сега е ред на Мая.

— Не виждам защо с Мая не можем да останем заедно.

— Ние знаем кое е най-добре за оцеляването ти.

Мая стискаше ножницата на меча си, сякаш оръжието можеше да я спаси от разговора. Лицето й беше отчаяно, умоляващо, но тя сведе поглед към пода.

— Това е най-логичното решение, Гейбриъл. И така трябва да постъпват арлекините — да взимат логични решения, свързани със сигурността на странниците. Блажената майка е много по-опитна от мен. Има достъп до оръжия и надеждни наемници.

— А и не забравяй за Вики Фрейзър и момиченцето — намеси се Блажената майка. — Ще бъдат в безопасност тук, на острова. Трудно е да се пътува с дете.

— До тук се справяхме.

— Извадили сте късмет. — Блажената майка отиде зад олтара да избърше прозореца, който гледаше към морето. Гейбриъл понечи да й възрази, но в тази ирландка имаше нещо наистина заплашително. През годините Гейбриъл беше ставал свидетел на всевъзможни сбивания по барове и по улиците, когато пияни мъже се обиждаха и постепенно стигаха до изблик на агресия. Блажената майка беше прекрачила тази черта преди много години. Ако някой я предизвикаше, тя нападаше начаса — без задръжки.

— Кога ще те видя пак? — попита Гейбриъл Мая.

— След около година, вероятно, ще може да напусне острова — отвърна вместо нея Блажената майка. — Може да стане и по-рано, ако баща ти се върне в този свят.

— Година? Това е лудост!

— Лодката ще пристигне след двайсет минути, Гейбриъл. Приготви се за тръгване.

Разговорът беше приключил. Замаян, Гейбриъл излезе от параклиса. Видя Вики и Алис нагоре по склона. Качи се по стълбите на следващата тераса, заобиколи градината и басейните за дъждовна вода и тръгна към най-високата точка на острова.

Седнала на една кръгла скала, Вики гледаше тъмносиния океан, който ги заобикаляше от всички страни. Островът караше Гейбриъл да се чувства така, сякаш не съществува нищо друго — сякаш наистина са сами в центъра на света. На десетина метра от Вики Алис подскачаше по скалите и от време на време спираше, за да сече високите бурени с пръчка.

Вики се усмихна и посочи момиченцето.

— Мисля, че се прави на арлекин.

— Не съм убеден, че това е добре — отвърна Гейбриъл и седна до нея. Небето беше осеяно с буревестници — плуваха в невидимите въздушни течения.

— Заминавам — рече Гейбриъл. Докато й предаваше разговора от параклиса; думите на Блажената майка добиха тежест и съдържание — като далечен град, към който се приближаваш през мъглата. Вятърът се усили и птиците над тях закрещяха пронизително. Гейбриъл се почувства ужасно самотен.

— Не се тревожи за баща си, Гейбриъл. Двете с Мая ще го пазим.

— Ами ако се върне в този свят и аз не съм тук?

Вики стисна ръката му.

— Тогава ще му кажем, че има предан син, който е направил всичко възможно, за да го намери.

 

 

Гейбриъл се върна в склада, запали свещ и слезе в подземието. Тялото на баща му все така лежеше на каменната плоча, покрито с памучния чаршаф. Сянката на Гейбриъл потрепна на стената, когато дръпна чаршафа. Косата на Матю Кориган беше дълга и сива, по челото и в двата края на устата му имаше издълбани дълбоки бръчки. Докато Гейбриъл растеше, всички повтаряха, че приличал на баща си, но той успя да види приликата чак сега. Почувства се така, сякаш вижда себе си на стари години — изнурен от цял един живот взиране в сърцата на другите.

Коленичи до тялото и допря ухо до гърдите на баща си. Изчака няколко минути и после чу тихото тупкане на един-единствен удар на сърцето. Почувства се така, сякаш баща му се намира само на няколко крачки от него и го вика от сенките. Целуна го по челото и се качи по стълбите. Тъкмо затваряше капака, когато Мая влезе.

— Баща ти добре ли е?

— Няма промяна. — Гейбриъл я прегърна. За миг тя се поддаде на чувствата си и се притисна до него. Той я погали по косата.

— Фоли току-що пристигна — рече тя. — Блажената майка вече слиза към пристана. Трябва да побързаш.

— Тя знае за снощи, нали?

— Разбира се, че знае. — Вятърът блъсна отворената врата и Мая се дръпна от него и я затвори. — Направихме грешка. Не изпълних дълга си.

— Престани да говориш като арлекин.

— Аз съм арлекин, Гейбриъл. И не мога да те защитавам, ако не бъда като Блажената майка. Хладнокръвна и разумна.

— Не ти вярвам.

— Аз съм арлекин, а ти си странник. Време е да започнем да се държим като такива.

— За какво говориш?

— Баща ти е прекосил и може да не се върне. Брат ти се присъедини към Табулата. Ти си единственият, на когото се надяват всички. Знам, че притежаваш силата, Гейбриъл. Сега трябва да я използваш.

— Не съм го искал.

— И аз не съм искала точно такъв живот, но това ми е дадено. Снощи и двамата се опитахме да избягаме от задълженията си. Блажената майка е права. Любовта те прави глупав и слаб.

Гейбриъл пристъпи напред и се опита да я прегърне.

— Мая…

— Приемам това, което съм. Време е и ти да приемеш дълга си.

— И какво да направя? Да поведа свободните бегачи?

— Можеш да говориш с тях. Това е начало. Те ти се възхищават, Гейбриъл. Когато бяхме в Къщата с лозите, го видях в очите им.

— Добре, ще говоря с тях. Но искам да дойдеш с мен.

Мая се извърна настрани, за да не може Гейбриъл да види лицето й.

— Пази се — каза със задавен глас, после излезе и тръгна нагоре по скалистия склон. Вятърът развяваше косата й.

 

 

Гейбриъл слезе на пристана. Капитан Фоли ровичкаше нещо из двигателя. Блажената майка крачеше напред-назад по бетонната плоча.

— Мая ми даде ключовете на колата, която сте оставили в Портмагий — каза тя. — Ще тръгнем на север към една безопасна къща в Каунти Каван. Трябва да се обадя на един от контактите й да видя дали…

Гейбриъл я прекъсна:

— Ти можеш да правиш каквото си искаш, но аз се връщам в Лондон.

Блажената майка хвърли поглед към капитан Фоли, за да се увери, че не ги чува.

— Ти прие закрилата ми, Гейбриъл. Това означава, че аз взимам решенията.

— Имам приятели в Лондон — свободни бегачи. Искам да говоря с тях.

— И ако не се съглася?

— От Табулата ли те е страх, Блажена майко? Това ли ти е проблемът?

Ирландката се намръщи и докосна черния метален тубус, в който беше арлекинският й меч. Приличаше на езическа царица, която току-що е била оскърбена от простосмъртен.

— Повече от ясно е, че те се страхуват от мен.

— Добре. Защото аз се връщам в Лондон. Щом искаш да ме защитаваш, значи трябва да дойдеш с мен.