Джон Туелв Хокс
Тъмната река (21)

18.

Холис закуси в едно кафене, после се отправи по Кълъмбъс Авеню към Южен Уестсайд. Четири дни бяха минали, откакто Вики и останалите бяха напуснали Ню Йорк. През това време Холис се беше преместил в един долнопробен хотел с единични стаи и си беше намерил работа като разпоредител в един клуб в центъра. Когато не работеше, захранваше с откъслечна информация сканиращите програми, които зареждаха Голямата машина. Всяка следа трябваше да убеди Табулата, че Гейбриъл продължава да се крие в града. Мая му беше казала думата на жаргона на арлекините за това, което правеше. Наричаше се „захранка“ рибарски термин за хвърляне на стръв във водата.

Южен Уестсайд беше пълен с ресторанти, салони за маникюр и кафенета от веригата „Старбъкс“. Холис така и не можеше да разбере защо толкова много мъже и жени прекарват деня си в „Старбъкс“, като пият кафе, зазяпани в компютрите си. Повечето изглеждаха прекалено възрастни за студенти и прекалено млади за пенсионери. От време на време надничаше през нечие рамо, за да види над какво се труди толкова много човекът. Започна да се убеждава, че всеки в Манхатън пише един и същ сценарий за романтичните проблеми на урбанистичната средна класа.

В „Старбъкс“ на Осемдесет и шеста улица и Кълъмбъс откри Кевин Рибаря с вечния му лаптоп. Кевин беше строен младеж, много блед, ядеше, спеше и от време на време си миеше мишниците в някое кафе „Старбъкс“. Нямаше друг дом, освен „Старбъкс“ и никаква друга реалност освен безжичния интернет достъп по кафенетата.

Холис седна. Рибаря вдигна лявата си ръка и размаха пръстите си в знак, че е забелязал присъствието на друго човешко същество. Очите му гледаха съсредоточено компютърния екран, дясната му ръка продължаваше да пише. Беше хакнал файловете на някаква агенция за кастинг и сваляше снимките на хубави — но неизвестни — нюйоркски актьори. Използваше снимките им и създаваше профили на уебсайтове за запознанство. Актьорите се превръщаха в лекари, адвокати или инвестиционни банкери, които искаха да правят дълги разходки по плажа и да се оженят. Стотици жени по целия свят се скъсваха да пишат, като отчаяно се мъчеха да привлекат вниманието на Кевин.

— Какво става, Кевин?

— Богата дама от Далас. — Кевин имаше пронизителен, но и някак носов глас. — Иска да отида със самолет в Париж и да се срещна с нея за пръв път под Айфеловата кула.

— Звучи романтично.

— Всъщност това е осмата, която иска да се срещнем или в Париж, или в Тоскана. Явно всичките гледат едни и същи филми. — Кевин вдигна поглед от екрана. — Помогни ми, моля ти се. Кажи един хубав зодиакален знак.

— Стрелец.

— Добре. Чудесно. — Кевин написа съобщението и го изпрати. — Имаш ли друга работа за мен?

Голямата машина беше създала потребност за невъзможен за проследяване начин за изпращане и получаване на съобщения по интернет. Когато някой използваше компютър, за да изпрати имейл или за достъп до информация, сигналът се удостоверяваше чрез адрес на интернет протокол, уникален за всяка машина. Всеки IP адрес, получен от правителството или от голяма корпорация, се запазваше завинаги. Сдобиеше ли се Табулата с IP номер, получаваше в ръцете си мощно средство за следене на дейността в интернет.

За да запазят анонимността си, арлекините използваха интернет кафенета или обществени библиотеки, но спец като Кевин беше в състояние да си осигури друго ниво на сигурност. Всеки от трите компютъра на Кевин беше купен втора ръка, което означаваше, че трудно може да бъде проследен. Рибаря използваше специални програми, които разпращаха имейли от рутери по целия свят. От време на време го наемаха руски гангстери, които живееха на Стейтън Айланд, но повечето му клиенти бяха женени мъже, които имаха любовници или искаха да си свалят специализирана порнография.

— Искаш ли да изкараш двеста долара?

— Двеста долара са добра пара. Искаш да разпратя още информация за Гейбриъл ли?

— Влез по чатовете и пусни коментари в блоговете. Кажи на всички, че си чул Гейбриъл да изнася реч срещу Братството.

— Кои са Братството?

— Няма нужда да знаеш. — Холис извади химикалка и написа няколко думи на една книжна салфетка. — Кажи, че Гейбриъл ще се срещне с последователите си в денс клуб „Маската“ в центъра. Горе има частен салон и в него той ще изнесе реч в един след полунощ.

— Няма проблем. Ще го направя веднага.

Холис даде на Кевин двестате долара и стана.

— Ако се справиш както трябва, ще ти дам бонус. Може пък да изкараш достатъчно да идеш до Париж.

— Защо да го правя?

— Ами да се срещнеш с жената Под Айфеловата кула.

— Няма да е забавно. — Кевин се върна към компютъра. — Истинска плът, истински грижи…

 

 

Холис излезе от „Старбъкс“ и махна на едно такси. На път към Саут Фери се зачете в „Пътят на меча“. Книгата за медитация на Врабеца беше разделена на три части: Подготовка, Битка и След битката. В Шеста глава японският арлекин анализираше два факта, които сякаш си противоречаха. Опитният воин винаги разработваше стратегия преди атаката и въпреки това в суматохата на битката обикновено правеше нещо друго. Врабеца вярваше, че плановете помагат, но според него истинската им сила се състоеше в това, че успокояват духа и подготвят за битка. Към края на главата Врабеца пишеше: „Планирай да скочиш наляво, макар че вероятно ще скочиш надясно“.

Холис имаше чувството, че привлича внимание по време на пътуването си с ферибота до едно от най-добре охраняваните места в Америка — Статуята на свободата. Корабът беше пълен с ученици, възрастни туристи и семейства на почивка. Той беше единственият чернокож с раница на гърба. Когато стигнаха, се помъчи да се смеси с тълпата по пътя към огромното временно съоръжение, издигнато в основата на Статуята.

Чака на опашка двайсетина минути. Когато дойде редът му, го накараха да влезе в някаква машина, която приличаше на огромен омограф. Механичен глас му каза да застане върху двете зелени стъпки и изведнъж го удари силна въздушна струя. Беше „душачка“ — машина, долавяща химически емисии, които се излъчваха от експлозиви.

Светна зелена светлина и го упътиха към огромна зала, пълна с шкафчета. Близо до Статуята раниците бяха забранени. Холис пусна един долар в процепа за плащане и механичен глас го накара да постави десния си палец върху скенера. Надписът над шкафчетата гласеше:

„ВАШИЯТ ОТПЕЧАТЪК Е ВАШИЯТ КЛЮЧ. ИЗПОЛЗВАЙТЕ ОТПЕЧАТЪКА СИ, ЗА ДА ОТВОРИТЕ ШКАФЧЕТО СИ НА ВРЪЩАНЕ.“

В раницата му беше скрит калъп на дясната ръка на Гейбриъл. Преди няколко седмици Мая беше стопила моделин в една тенджера и Гейбриъл беше потопил ръката си в кафявата каша. Калъпът беше биодуплика — материална репродукция на биометрична информация — и можеше да се използва като примамка, за да се отвлече вниманието на Табулата. Холис скри фалшивата ръка в ръкава на якето си и притисна гумения палец към прозорчето на скенера. За по-малко от секунда отпечатъкът на Гейбриъл беше преобразуван в пакет цифрови данни и предаден на компютрите на Голямата машина.

— Насам за Свободата. Насам за Свободата — нареждаше отегчено един пазач. Холис остави раницата си в шкафчето и заедно с другите граждани влезе в каменната основа на огромната статуя. Всички изглеждаха доволни. Бяха в страната на свободните хора.

 

 

Холис се прибра в хотела късно следобед и успя да поспи няколко часа. Щом отвори очи, се загледа в четирите поредни черно-бели фотографии, които си бяха направили с Вики в една будка за автоматични снимки. Огромна хлебарка се приближаваше до този личен олтар и Холис я чукна с пръст и тя падна на пода.

Той взе снимките, вдигна ги към светлината на лампата и се загледа в последната. Вики се беше извърнала да го погледне и лицето й изразяваше едновременно любов и разбиране. Наистина го познаваше — беше наясно с насилието и егоизма му в миналото, — но въпреки всичко го приемаше. Любовта й го подтикваше да облече доспехите и да се бие с чудовища; беше готов на всичко, за да оправдае доверието й.

Към осем вечерта се облече и взе такси към месарския квартал в центъра — район от двайсет пресечки с индустриални сгради, източно от Гринич Вилидж. Денс клуб „Маската“ се намираше в бивш птицекомбинат на Западна тринайсета. Работеше от три години, доста дълго време конкретно в този бранш. Огромното централно помещение беше разделено на две. По-голямата част беше заета от дансинг, два бара и място за пиене на коктейли. В дъното една стълба водеше към ВИП зоната над главния дансинг. Само готините и тузарите — тези, които бяха или красиви, или богати — можеха да се качват горе. Долният етаж беше за тълпата от моста или тунела, за клиентите, които бяха дошли до Манхатън или с кола, или с влак. Собствениците на клуба бяха обсебени от разделението на двете групи. Макар че тъкмо тълпата от моста и тунела превръщаше „Маската“ в доходоносен бизнес, тя идваше в клуба заради актьорите и моделите, които пиеха на горния етаж.

Без проблясващите светлини и бумтящата дене музика „Маската“ изглеждаше така, сякаш лесно може отново да се превърне във фабрика за скубане на мъртви пилета. Холис влезе в малката съблекалня за служителите и се преоблече в черна фланелка и спортно сако. Написана на ръка бележка над огледалото предупреждаваше, че всеки служител, който продава наркотици, ще бъде незабавно уволнен. Холис вече беше открил, че управата няма нищо против служителите да си продават наркотици един на друг — обикновено разни баровци държаха охраната нащрек цяла вечер.

Холис си сложи слушалките, които го свързваха с останалите разпоредители, излезе от съблекалнята и се качи горе. Служителите в „Маската“ гледаха на клуба като на сложно средство за изстискване на пари от клиентите. Една от най-доходоносните работи беше да пазиш ВИП зоната и този пост в момента се заемаше от Буда. Буда беше с баща афроамериканец и майка китайка. Прякорът му идваше от огромния му тумбак, който явно го предпазваше от всичката лудост на Ню Йорк.

Буда — тъкмо подреждаше столовете и масите за коктейли в царството си — попита:

— К’во ста’а? Изглеждаш уморен.

— Добре съм.

— Действай. Ако някой иска да мине през въжето, трябва да дойде при мен.

— Няма проблем. Знам правилата.

Буда пазеше главния вход на ВИП зоната, а Холис стоеше на изхода от отсрещната страна. Този изход се използваше само от готините хора, които искаха да отидат до тоалетната на долния етаж или бяха решили да отъркат рамене в потната тълпа на дансинга. Работата на Холис беше да не пуска никой друг. Да си разпоредител означаваше цяла нощ да казваш „не“ — освен ако не ти платят, за да кажеш „да“.

 

 

Холис вършеше работата си като послушно зомби, но усещаше, че днес ще се случи нещо различно. Мост с перила водеше от ВИП зоната до частната стая. Вътре имаше кожени канапета, маси за коктейли и интерком за поръчки от бара. Огледален прозорец гледаше към дансинга на долния етаж. Тази вечер частната стая щеше да бъде заета от някакви бандюги от Бруклин, които обичаха да взимат наркотици по нощните клубове. Ако Табулата дойдеше да търси Гейбриъл, щеше да остане неприятно изненадана.

Холис се облегна на перилата и раздвижи мускулите на краката си. Върна се на поста си, когато Рики Толсън, помощник-управителят, се качи по задната стълба. Рики беше далечен роднина на собствениците. Грижеше се да има тоалетна хартия в тоалетните и през останалата част от времето си се мъчеше да сваля пияни жени.

— Как си, брато? — попита Рики.

Холис стоеше прекалено ниско в йерархията на клуба, за да си има име. „Не съм ти брат“, сряза го Холис наум. Но се усмихна мило.

— Частната стая е запазена, нали? Чух, че щели да идват Марио и приятелите му.

Рики изглеждаше ядосан.

— Не, обадиха се и отмениха резервацията. Но ще дойде някой друг. Винаги се намира кой…

След половин час клубният диджей откри вечерта със суфистко религиозно песнопение и постепенно го смеси с разтърсващия ритъм на хауса. Тълпата от моста и тунела пристигна първа и зае масите до бара. От наблюдателницата си над дансинга Холис гледаше как млади жени с къси поли и евтини обувки тичат до тоалетните, за да си проверят грима и да си оправят косата. Партньорите им се мотаеха наоколо и размахваха двайсетачки като флагчета на бармана.

Гласовете на останалите разпоредители шепнеха в дясното му ухо по радиостанцията. Момчетата от охраната водеха непрекъснат диалог за това кой мъж можел да им създаде неприятности и коя жена е с най-разголената рокля. Часовете минаваха. Холис не изпускаше от око частната стая. Още беше празна — но може би днес нямаше да се случи нищо.

Към полунощ придружи два модела до специалната тоалетна, за която трябваше пропуск. Когато се върна на мястото си, видя Рики и едно момиче с впита зелена дреха да вървят по коридора към частната стая. Приближи се до Буда и се опита да надвика шума:

— Какво ще прави Рики пък там?

Огромният мъж присви рамене, сякаш въпросът не заслужаваше внимание.

— Поредната бройка. Ще й даде малко кока, а тя на него — обичайното.

Холис погледна към дансинга и видя в клуба да влизат двама мъже със спортни якета. Вместо да огледат жените или да си купят питие на бара, двамата погледнаха към частната стая. Единият беше нисък и много мускулест. Панталоните му изглеждаха прекалено дълги за подобното му на пожарникарски кран тяло. Другият беше висок, черната му коса беше вързана отзад на опашка.

Двамата се качиха по стълбите към ВИП зоната и ниският пъхна в ръката на Буда няколко банкноти. Бяха достатъчни, за да му купят мигновено уважение и пропуск през червеното кадифено въже. След секунди мъжете седяха на една маса и гледаха към тесния коридор, който водеше към частната стая. Рики още беше вътре с приятелката си. Холис изруга тихо и си спомни съвета на Врабеца: „Планирай да скочиш наляво, макар че вероятно ще скочиш надясно“.

Една пияна жена започна да крещи на приятеля си и Буда слезе по стълбите, за да реши проблема. В мига, в който напусна зоната, двамата наемници станаха. Високият тръгна бавно към частната стая, а ниският остана на пост. Светлините над дансинга станаха по-ярки и започнаха да присветват в такт с музиката. Високият наемник се извърна и сребърна светлина проблесна по острието на ножа в ръката му…

Холис се съмняваше, че имат снимка на Гейбриъл. Заповедта им беше да убият човека в стаята. До този момент Холис беше вярвал, че може да действа като Мая и останалите арлекини. Но той не беше като тях. Никой от арлекините нямаше да се разтревожи за Рики и момичето… но Холис не можеше да стои със скръстени ръце и да остави нещата така. „По дяволите — помисли си. — Ако тези двама глупаци умрат, кръвта им ще изцапа моите ръце“.

С любезна усмивка се приближи до ниския.

— Извинете, сър. Но частната стая е заета.

— Да, от наш приятел. Така че се разкарай.

Холис разпери ръце, сякаш се канеше да се извини. След което ръцете му се свиха в юмруци и юмруците се насочиха един към друг, забиха се едновременно от двете страни на главата на мъжа. От силния удар мъжът загуби равновесие и падна по гръб. Светлините и думкането на музиката бяха толкова гръмовни, че никой не забеляза какво се е случило. Холис прекрачи ниския и продължи напред.

Високият вече беше сложил ръка на дръжката, но реагира мигновено, щом го видя. Холис знаеше, че когато човек държи нож, се съсредоточава прекалено много върху оръжието: всяка частица смърт и злонамереност се събираше върху върха на острието.

Той посегна, сякаш иска да хване ръката на наемника, и веднага отскочи назад, когато мъжът замахна, и го изрита с пета в корема. Наемникът се сви на две, а Холис го удари с всичка сила и го преметна през перилата.

Хората долу се разкрещяха, но музиката продължи да дъни. Холис се затича надолу. Когато стигна до задната стълба, видя, че още трима наемници си проправят път през тълпата. Единият беше по-възрастен, с очила с метални рамки. Това ли беше Нейтан Бун — мъжът, убил бащата на Мая? Мая щеше да го нападне незабавно, но Холис изобщо не спря.

Тълпата се буташе като стадо животни, ужасени, от мириса на смъртта. Холис стъпи на дансинга и си запробива път напред, блъскаше всички, които се изпречваха на пътя му. Стигна до задния коридор, който водеше до кухнята и съблекалните. Няколко млади жени се смееха на нещо, светлината проблясваше в огледалцата на пудриерите им. Холис мина през тях и излезе през аварийния вход.

В уличката стояха двама наемници със слушалки на ушите. Някой ги беше уведомил за Холис и го чакаха. По-възрастният вдигна един флакон и напръска Холис с някакъв химикал в очите.

Болката беше невероятна. Очите му пламнаха. Холис не виждаше — и не можеше да се защити. Юмрук се заби в носа му. Като удавник той сграбчи нападателя пред себе си и като се засили, го цапардоса с глава в лицето.

Онзи падна на паважа, но вторият вече беше стиснал Холис за гърлото и го душеше. Холис го ухапа. Чу писък, сграбчи ръката на наемника, натисна я надолу и я изви, докато не изпука.

Сляп. Беше сляп. Като опипваше грубата тухлена стена, побягна през собствения си мрак.