Джон Туелв Хокс
Тъмната река (19)

16.

„Принц Вилхелм Орански“ беше товарен кораб, собственост на китайски инвеститори, които живееха в Канада, пращаха децата си в британски училища и държаха парите си в Швейцария. Екипажът беше от Суринам, но и тримата офицери бяха холандци, обучени в холандския търговски флот.

По време на пътуването от Америка до Англия нито Мая, нито Вики разбраха какво се превозва в запечатаните контейнери в трюма. Двете се хранеха с офицерите и една вечер Вики не устоя на любопитството си:

— И какъв е товарът, който превозвате? — попита тя капитан Вандерго. — Нещо опасно ли е?

Вандерго беше едър и мълчалив, с руса брада. Свали вилицата си и любезно се усмихна:

— А, товарът… — И се замисли, сякаш никога досега не му бяха задавали подобен въпрос.

Първият помощник, по-млад мъж със засукани мустаци, седеше в другия край на масата, се обади:

— Зеле.

— Да, точно така — отвърна капитан Вандерго. — Превозваме зелено зеле, червено зеле, зеле консерви и кисело зеле. „Принц Вилхелм Орански“ доставя зеле на гладуващия свят.

Беше ранна пролет, духаше суров вятър и валеше ситен дъжд. Отвън корабът беше стоманеносив и почти се сливаше с небето. Морето беше тъмнозелено, вълните се надигаха и се удряха в носа като безкрайна поредица от предизвикателства. В тази скучна атмосфера Мая се хвана, че мисли прекалено много за Гейбриъл. Точно сега Липата беше в Лондон, търсеше странника и тя не можеше да направи нищо, за да му помогне.

След няколко безсънни нощи откри две ръждясали консервени кутии, пълни с бетон. Като ги стискаше вместо тежести в ръцете си, направи серия упражнения, от които я заболяха мускулите и кожата й плувна в пот.

Вики прекарваше по-голяма част от времето си в кухнята — пиеше чай и записваше мислите си в дневник. От време на време върху лицето й се появяваше блажена физиономия и Мая знаеше, че си мисли за Холис. Искаше да й изнесе лекцията на баща си за любовта — че тя те прави слаб, — но знаеше, че Вики няма да й повярва. Любовта сякаш правеше Вики по-силна и по-уверена.

Щом разбра, че е в безопасност, Алис почти по цял ден обикаляше кораба — мълчаливо присъствие на мостика или в машинното. Повечето моряци имаха семейства и се държаха с нея много мило, правеха й играчки, даваха й лакомства.

 

 

По изгрев-слънце на осмия ден корабът мина през шлюзовете на Темза и бавно се отправи нагоре по реката. Мая стоеше близо до носа и се взираше в мигащите светлини в далечината. Не си беше у дома — тя нямаше дом, — но най-сетне се беше върнала в Англия.

Вятърът се усили, дрънкаше стоманените въжета, с които бяха привързани спасителните лодки. Чайки кряскаха и се носеха над сърдитите вълни. Капитан Вандерго излезе на палубата със сателитен телефон в ръка. Явно беше важно товарът му да пристигне на определен док в Ист Лондон, когато беше на работа определен митнически инспектор на име Чарли. Вандерго ругаеше на английски, холандски и трети език, който Мая не можеше да разпознае, но Чарли отказваше да вдигне телефона.

— Нямаме проблем с корупцията — каза й капитанът. — А с мързеливата туткава британска корупция.

— Най-сетне се свърза с приятелката на Чарли и получи нужната информация. — В четиринайсет часа. Да, разбрах.

Вандерго се разпореди в машинното и двете витла започнаха да се въртят. Мая слезе долу. Усещаше как стоманените стени вибрират. Чуваше се постоянно бумкане, сякаш някъде в кораба туптеше гигантско сърце.

Към един следобед първият помощник почука на вратата на каютата им. Каза им да си съберат багажа и да отидат в салона за инструктаж. След малко Мая, Вики и Алис седяха на тясната маса и слушаха как чашите и чиниите тракат по дървените полици. Корабът завиваше в реката, маневрираше към дока.

— Сега какво следва? — попита Вики.

— След като мине проверката, слизаме на брега и се срещаме с Липата.

— Ами камерите за наблюдение? Трябва ли да се дегизираме?

— Не знам какво ще стане, Вики. Обикновено, ако не искаш да те проследят, има два възможни начина за действие. Правиш нещо толкова старомодно — толкова примитивно, — че да не могат да те засекат. Или тръгваш по обратния път и използваш технология, която е едно поколение преди стандартната. И в двата случая на Голямата машина й е трудно да обработи информацията.

Първият помощник-капитан се върна и размаха ръце.

— Капитан Вандерго ви изпраща най-сърдечни поздрави и моли да ме последвате до по-безопасно място.

Мая, Вики и Алис влязоха в склада за хранителни припаси. С помощта на готвача от остров Ява първият помощник-капитан пренареди провизиите така, че тримата пътници без билет останаха скрити зад стена от кашони. После металната врата се затвори и останаха сами.

Флуоресцентната лампа над главите им излъчваше остра метална светлина. Мая държеше револвера си в кобур на глезена. Арлекинският й меч и японският меч на Гейбриъл бяха извадени от тубуса и чакаха зад нея. Някой мина бързо по коридора над тях и през тавана се чу остро изщракване. Алис Чен се приближи по-близо до Мая, само на няколко сантиметра от крака на арлекина.

„Какво иска? — помисли си Мая. — Аз съм последният човек на света, от който би получила любов или ласка“. Спомни си как Тръна й беше разказал за пътуването си през Судан. Когато един ден баща й отишъл при мисионерите в лагер за бежанци, някакво малко момче — останало сираче от войната — тръгнало по петите му като кученце. „Всички живи същества имат инстинкт за самосъхранение — беше й обяснил баща й.

— Ако загуби семейството си, детето търси най-силния човек, този, който може да го защити…“

 

 

Вратата се отвори и тя чу гласа на първия помощник:

— Склад за провизии.

Мъж с лондонски акцент каза:

— Добре.

Една-единствена дума, но начинът, по който беше казана, й напомни за високомерието на Великобритания. За градините с керамични джуджета в задния двор. За чипс и грах. Почти мигновено вратата се затвори и толкоз: проверката беше приключила.

Изчакаха още малко и капитан Вандерго влезе в килера и развали стената от кашони.

— За мен беше удоволствие да се запозная с вас, дами, но вече е време да си вървите. Последвайте ме, ако обичате. Лодката пристигна.

Докато се бяха крили долу, се беше спуснала гъста мъгла. „Принц Вилхелм Орански“ беше акостирал на дока в Ист Лондон. Капитан Вандерго бързо ги придружи до десния борд. Долу ги чакаше лодка с голяма централна каюта и открита задна палуба. Мая беше виждала такива лодки — хората живееха на тях или ги използваха през ваканциите.

Брадат мъж с черна мушама стоеше на кърмата и държеше румпела. Лицето му беше скрито от качулката и той приличаше на монах от инквизицията. Направи им знак да слизат и Мая видя въжената стълба, която се спускаше от кораба.

На Мая и Алис им трябваха само няколко секунди, за да се спуснат. Вики беше доста по-предпазлива, стискаше дървените стъпенки на въжената стълба и не спираше да гледа надолу към клатушкащата се лодка. Най-сетне кракът й стъпи на палубата и тя пусна стълбата. Брадатият с качулката — Мая беше започнала да го нарича Мистър Мушама — се наведе и запали двигателя.

— Къде отиваме? — попита Мая.

— Нагоре по канала към Камдън Таун. — Брадатият имаше силен източнолондонски акцент.

— В каютата ли да влезем?

— Ако искате да сте на топло. Няма защо да се тревожите за камерите. Там, където отиваме, няма камери.

Вики влезе в каютата, където в метално кюмбе горяха въглища. Алис ту влизаше, ту излизаше, проверяваше камбуза, люка и ореховата облицовка на стените.

Мая остана до румпела. Мистър Мушама обърна лодката и се отправиха нагоре по Темза. Проливният дъжд беше напълнил отводнителната система и водата беше станала тъмнозелена. От гъстата мъгла не се виждаше на повече от три метра, но брадатият се ориентираше и без видими крайпътни знаци. Заобиколиха една дрънчаща шамандура по средата на реката и Мистър Мушама кимна и каза:

— Точно като стара църковна камбана в студен ден.

Мъглата около тях се движеше и влажният студ накара Мая да потрепери. Минаха покрай един док с яхти. Мая чу клаксон на кола в далечината.

— Сега сме в Маймхаус Бейзън — обясни брадатият. — Преди караха всичко тук и го стоварваха на шлеповете. Лед и трупи, въглища от Нортъмбърланд. Това беше устата на Лондон, гълташе всичко, за да може да стигне по каналите нагоре до останалите части на тялото.

Мъглата леко се разсея. Влязоха в бетонния канал, който водеше до първия шлюз. Мистър Мушама се качи по една стълба на брега, затвори две дървени врати зад лодката, после натисна един бял лост. Водата изпълни шлюза и лодката се издигна. От лявата страна на канала имаше треволяк и храсталаци; от дясната се виждаше каменна пътека и тухлена сграда с пречки по прозорците. Сякаш бяха влезли в някогашен Лондон, в който имаше карети и сажди от комините. Минаха под един железопътен мост и продължиха нагоре по канала. Водата беше плитка и на няколко пъти дъното на лодката задираше в пясък и чакъл. Трябваше да спират на всеки двайсет минути, за да минават през шлюзовете и да се издигат на следващото ниво. Покрай тях се носеха водорасли.

Към шест минаха по последния канал и се приближиха до Камдън Таун. Този някога пропаднал квартал сега беше пълен с малки ресторанти, арт галерии и сергии. Мистър Мушама отби до едната страна на канала и разтовари брезентовите сакове, в които се намираха вещите на трите му пътнички. В Ню Йорк Вики беше купила дрехи, на Алис и беше натъпкала всичко в една розова раница с еднорог отгоре.

— Вървете ей натам и търсете един африканец, казва се Уинстън — изсумтя брадатият. — Той ще ви отведе където пожелаете.

Мая поведе Алис и Вики към улицата, която прорязваше Камдън. На тротоара имаше нарисувана арлекинска лютня и една малка стрелка сочеше на север.

Вървяха стотина метра по тротоара и стигнаха до бял ван с преплитащ се диамантен мотив отстрани. Млад нигериец с кръгло бузесто лице излезе и отвори страничната врата.

— Добър вечер. Аз съм Уинстън Абоса, вашият водач и шофьор. За мен е удоволствие да ви приветствам с добре дошли във Великобритания.

Качиха се отзад и седнаха на заварените за стените метални пейки. Метална решетка отделяше товарната част от двете седалки отпред. Уинстън направи няколко завоя по тесните улици на Камдън, после ванът изведнъж спря и страничната врата се отвори. Огромен мъж с бръсната глава и сплескан нос навря глава вътре.

Липата.

 

 

Френският арлекин носеше дълго черно палто и тъмни дрехи. Ножницата на меча висеше на рамото му. Мая винаги оприличаваше Липата на член на Чуждестранния легион, който остава верен само на другарите си и на битката.

— Бонсоар, Мая. Все още си жива. — Той се усмихна, сякаш оцеляването й беше някаква шега. — Радвам се да те видя.

— Откри ли Гейбриъл?

— Дотук нищо. Но и Табулата едва ли го е открила.

Липата седна на най-близката до шофьора пейка и му промуши през решетката някакъв лист.

— Добър вечер, господин Абоса! Закарайте ни на този адрес, ако обичате.

Уинстън отново се вля в потока коли и се отправи на север. Липата сложи огромните си длани върху коленете си и огледа внимателно спътничките си.

— Предполагам, че вие сте мадмоазел Фрейзър, нали?

— Да. — Вики изглеждаше уплашена.

Липата погледна Алис Чен, сякаш беше чувал с боклук, свален от лодката и неизхвърлен в кофите.

— А това е детето от Нова хармония?

— Къде отиваме? — попита Мая.

— Както казваше баща ти: „Първо реши първия проблем“. В днешно време има много малко сиропиталища, но един от приятелите ни сикхи откри едно в Клаптън: там една жена взема деца за отглеждане.

— Алис ще получи ли нови документи за самоличност? — попита Мая.

— Снабдил съм се с акт за раждане и паспорт. Ще бъде прекръстена на Джесика Моа. Родителите й са загинали при самолетна катастрофа.

Уинстън караше бавно през задръстванията. След четирийсет минути отби до тротоара и каза:

— Пристигнахме, сър.

Липата отвори страничната врата и всички слязоха. Намираха се в Клаптън, близо до Хакни. Улицата беше оградена с два реда тухлени къщи, строени вероятно в началото на XX век. Години наред кварталът се беше държал на ниво, но сега само си придаваше важност. Локви мръсна дъждовна вода изпълваха дупките по тротоара и паважа. Моравите пред всяка къща бяха буренясали и натъпкани с пластмасови кофи, пълни с боклук. Плакати за изгубено куче бяха закачени с кабарчета по дърветата, дъждът беше превърнал буквите в криволичещи черни струйки.

Липата огледа улицата. Нямаше видима опасност. Обърна се към Вики.

— Хвани момичето за ръка.

— Тя си има име. Алис. — Изражението й беше твърдо. — Трябва да я наричате по име, господин… господин Липа.

— Името й не е от значение, мадмоазел. След пет минути ще има друго.

Вики хвана Алис за ръка. Очите на момичето бяха уплашени, питащи. „Какво става? Какво ще правите с мен?“

Отидоха до номер седемнайсет и Липата почука на вратата.

Касата на вратата се беше подула от дъждовете. Вратата заяде и чуха женски глас да ругае, докато топката се въртеше наляво-надясно. Най-сетне вратата се отвори и Мая видя шейсетинагодишна жена. Имаше яки крака, широки рамене и боядисана руса коса със сиви корени. Не е глупава, помисли си Мая. Престорена усмивка върху хитро лице.

— Добре дошли, пиленца. Аз съм Джанис Стилуел. — Тя се обърна към Липата. — А вие сигурно сте господин Кар. Очаквах ви. Нашият общ приятел господин Сингх ми каза, че търсите приемно семейство.

— Точно така. — Липата я изгледа като детектив, който току-що се е натъкнал на нов заподозрян. — Може ли да влезем?

— Разбира се. Къде са ми обноските? Какъв ужасен ден, нали? Време е за чаша чай.

Къщата миришеше на цигарен дим и урина. Кльощаво малко червенокосо момченце, само по мъжка тениска, седеше по средата на стълбите. Качи се на втория етаж, докато те последваха госпожа Стилуел към гостната, която гледаше към улицата. В единия край на стаята имаше огромен телевизор, на който вървеше рисувано филмче за роботи: Звукът беше изключен, но едно момче пакистанче и едно малко чернокожо момиченце седяха на канапето и зяпаха ярките образи.

— Това са някои от децата — обясни госпожа Стилуел. — В момента се грижим за шест. Вашето ще бъде щастливото число седем. Глория ни я дадоха от съда. Ахмед е частна уговорка. — Плесна раздразнено с ръце. — Хей, вие двамата. Не виждате ли, че имаме гости?

Двете деца се спогледаха и напуснаха стаята. Госпожа Стилуел поведе Вики и Алис към канапето, но Мая и Липата останаха прави.

— Някой да желае чай? — попита госпожа Стилуел. Някаква животинска част в нея долавяше, че двамата арлекини са опасни. Лицето й почервеня. Тя непрекъснато гледаше Липата в ръцете — сплесканите пръсти и ожулените кокалчета.

На вратата се появи сянка и влезе възрастен мъж с цигара в уста. Изпито лице на алкохолик. Оръфани панталони и лекедосан пуловер.

— Това ли е новото? — попита той и погледна Алис.

— Моят съпруг, господин Стилуей…

— Значи имаме две черни, две бели, плюс Ахмед и Джералд, които са мелези. Тя ще ни е първото китайче. — Господин Стилуел дрезгаво се разсмя. — Превърнахме се в проклето ООН!

— Как се казваш? — попита госпожа Стилуел Алис.

Алис седеше на ръба на канапето, здраво стъпила на килима. Мая се премести към вратата, в случай че детето понечи да побегне.

— Глуха ли е, или бавноразвиваща се? — попита господин Стилуел.

— Сигурно знае само китайски. — Госпожа Стилуел се наведе над детето. — Говориш ли английски? Това е новият ти дом.

— Алис изобщо не говори — отвърна Вики. — Има нужда от специализирана помощ.

— Не оказваме специализирана помощ, пиленца. Само ги храним и поим.

— Предложили са ви петстотин лири на месец — намеси се Липата. — Ще ги направя хиляда, ако я вземете веднага. След три месеца господин Сингх ще провери какво е положението. Ако има проблем, ще я вземе обратно.

Двамата съпрузи се спогледаха и кимнаха.

— Хиляда лири са добре — рече госпожа Стилуел. — Вече не мога да работя заради гърба си…

Алис скочи от канапето и се спусна към вратата. Но не се опита да избяга, а прегърна здраво Мая.

Вики се разплака.

Мая усети тялото на детето да се притиска към нея, малките ръце я стискаха с все сила. Никой не я беше докосвал по такъв начин досега. Спаси ме!

— Пусни ме, Алис. — Тонът на Мая нарочно беше груб. — Пусни ме веднага.

Момиченцето въздъхна и отстъпи встрани. Поради някаква причина подчинението още повече влоши нещата. Ако Алис се беше помъчила да избяга, Мая щеше да й извие ръцете и да я повали на земята. Но Алис се подчини, както Мая се беше подчинявала на Тръна толкова години. Спомени нахлуха в съзнанието й, завладяха я почти напълно — жестоките плесници и крясъци, предателството в метрото, когато баща й я беше принудил да се бие с трима големи мъже. Може би арлекините защитаваха странниците, но защитаваха и собствената си арогантна гордост.

Без да обръща внимание на останалите, Мая се извърна към Липата.

— Алис няма да остане тук. Идва с мен.

— Невъзможно е, Мая. Вече съм взел решение.

Дясната ръка на Липата докосна ножницата на меча, но после се отпусна. Мая беше единственият човек в стаята, който разбра какво означава жестът. Арлекините никога не отправяха празни заплахи. Ако се стигнеше до бой, щеше да се опита да я убие.

— Мислиш ли, че можеш да ме уплашиш? — попита Мая. — Аз съм дъщеря на Тръна. Прокълната от плътта. Спасена от кръвта.

— Какви ги дрънкате, по дяволите? — попита господин Стилуел.

— Млъкни — сряза го Липата.

— Няма да млъкна! Току-що се споразумяхме за хиляда лири на месец. Може да не сме подписали договор, но аз знам правата си като англичанин!

Без предупреждение Липата го сграбчи за гърлото с една ръка и стисна. Госпожа Стилуел не се втурна да спасява съпруга си. Устата й се отваряше и затваряше като на риба.

— Вижте, пиленца — промърмори тя. — Пиленца… пиленца…

— Само в определени случаи позволявам на отрепки като теб да ми говорят — рече Липата. — Вече ти е забранено. Разбра ли? Покажи ми, че си ме разбрал!

Лицето на Стилуел беше мораво. Той успя да кимне, очите му се бяха подбелили. Липата го пусна и той се строполи на земята.

— Знаеш какъв е дългът ни — каза Липата на Мая. — Няма начин да изпълниш обещанието си и да задържиш детето.

— Алис ме спаси, когато бях в Ню Йорк. Рискува живота си, за да ми донесе очила за нощно виждане. Имам дълг и към нея.

Лицето на Липата замръзна, цялото му тяло се напрегна. Пръстите му докоснаха ножницата за втори път. Точно зад гърба на арлекина пуснатият без звук телевизор показваше кадри с щастливи деца, които си ядат овесените ядки за закуска.

— Аз ще гледам Алис — рече Вики. — Обещавам. Ще правя всичко…

Липата извади портфейл от вътрешния джоб на палтото си, извади няколко банкноти по петдесет лири и ги хвърли на пода, сякаш бяха някакви боклуци.

— Нямате представа какво е болка — истинска болка — каза на семейство Стилуел. — Гъкнете ли пред някого, ще разберете.

— Да, сър — запелтечи госпожа Стилуел. — Разбираме, сър.

Липата излезе от гостната. Двамата старци вече бяха на четири крака и се боричкаха за парите.