Джон Туелв Хокс
Тъмната река (18)

15.

Майкъл седеше на задната седалка на мерцедеса и разглеждаше през прозореца немския пейзаж. Сутринта беше закусил в Хамбург, а сега пътуваше по аутобана с госпожа Брюстър, за да разгледа новия компютърен център в Берлин. На предната седалка, до шофьора турчин, седеше човек от охраната, с черен костюм. Задачата му бе да пази странника да не избяга, но Майкъл изобщо нямаше желание да бяга. Не държеше да се връща в обикновения свят.

Когато влязоха в колата, бе открил до седалките полирани дървени кутии с малки чекмедженца. Реши, че съдържат свръх секретна информация, свързана, с Братството, но се оказа, че всъщност съдържат позлатен напръстник, сребърни ножици и целия спектър от копринени конци за бродиране.

Госпожа Брюстър си сложи слушалките и микрофона и извади канава с нарисувана роза. Проведе няколко разговора: говореше с успокояващ глас с членовете от Братството, а силните й пръсти забиваха иглата в плата. Любимата й дума беше „превъзходно“, но Майкъл вече започваше да разбира различните начини, по които я използваше. Някои членове на Братството заслужаваха похвала. Но ако кажеше „превъзходно“ бавно и рязко или отегчено монотонно, някой щеше да бъде наказан заради провал.

Беше научил доста за Братството по време на конференцията на Дарк Айланд. Всичките му членове нямаха търпение да установят виртуалния Паноптикон, но имаше вътрешни групички, въз основа на национални и лични взаимоотношения. Макар че Кенард Наш беше председател на борда на изпълнителните директори и оглавяваше фондация „Евъргрийн“, някои членове го смятаха за прекалено много американец. Госпожа Брюстър ръководеше организация, наречена Програма за млади световни лидери, и беше начело на европейската фракция.

На Дарк Айланд Майкъл беше споделил с госпожа Брюстър личната си оценка на всеки член от борда. Когато конференцията приключи, госпожа Брюстър заяви, че желае Майкъл да я придружи, докато проверява напредъка на програмата сянка. Генерал Наш явно се подразни от молбата и от факта, че Майкъл беше споменал за баща си по време на заседанието.

— Взимай го — беше й казал. — Само не го изпускай от поглед.

На следващия ден бяха в Торонто и взеха чартърен полет до Германия. Пътуването с госпожа Брюстър беше съкратен курс по управление. Майкъл започваше да си мисли, че политиците, които изнасяха речи и предлагаха закони, са само актьори в заплетена пиеса. Макар че изглеждаха на власт, трябваше да следват сценарий, писан от други. Докато медиите се разсейваха със звездомания, членовете на Братството се криеха от светлините на прожекторите. Техен обаче беше театърът, те брояха билетите и решаваха кои сцени ще се играят пред публика.

— Моля да следите внимателно и да ме информирате при евентуална промяна — каза госпожа Брюстър на някого в Сингапур. Свали слушалките, остави ръкоделието и натисна едно копче на облегалката за ръка. Зад предните седалки изникна стъклена преграда. Сега шофьорът не можеше да чуе разговора им.

— Искаш ли чай, Майкъл?

— Да, благодаря.

Пред тях имаше барче и госпожа Брюстър извади чаши и чинийки, сметана и захар, плюс термос с горещ чай.

— Една или две бучки?

— Без захар. Само сметана.

— Виж ти, интересно. Мислех си, че обичаш сладко. — Госпожа Брюстър му сервира чаша чай, после си сложи две бучки в нейната.

Порцеланът иззвъняваше, когато колата се тръснеше, но пиенето на чай придаде на задната седалка странна домашна атмосфера. Макар че госпожа Брюстър никога не бе имала деца, й харесваше да се прави на богата леля, която може да поглези любим племенник. През последните няколко дни Майкъл я беше наблюдавал как очарова и ласкае мъже от десетина различни страни. Мъжете доста се разприказваха в компанията на госпожа Брюстър и това беше един от източниците на властта й. Майкъл беше твърдо решен да не допуска същата грешка.

— Е, Майкъл, забавляваш ли се?

— Да. Никога не бях идвал в Европа.

— Как би оценил тримата ни приятели в Хамбург?

— Албрехт и Столц са на ваша страна. Гюнтер Хофман е скептичен.

— Не знам как си стигнал до този извод. Доктор Хофман не каза повече от пет приказки през цялата среща.

— Зениците му леко се свиваха винаги, когато заговореше за програмата сянка. Хофман е някакъв учен, нали? Може би не разбира политическите и социални последици от програмата.

— Е, Майкъл, трябва да си по-снизходителен към учените. — Госпожа Брюстър отново се зае с ръкоделието си. — Завършила съм физика в Кеймбридж и смятах да стана учен.

— И защо не станахте?

— През последната година в университета започнах да чета за нещо, наречено Теория на хаоса — учение за хаотичното поведение на линейните динамични системи. Полуобразованите класи се бяха хванали за този термин и го използваха абсолютно невежо, за да оправдаят романтичния анархизъм. Но учените знаят, че дори математическият хаос е детерминиран — с други думи, това, което се случва в бъдещето, е предизвикано от поредица от минали събития.

— И вие искате да повлияете на тези събития?

Госпожа Брюстър вдигна поглед от бродерията си.

— Ти наистина си много умен младеж. Нека просто да кажем, че съм осъзнала, че природата предпочита реда. Светът ще продължи да се оправя след урагани, самолетни катастрофи и други непредсказуеми бедствия. Но ако установим нашия виртуален Паноптикон, човешкото общество ще се развива в правилната посока.

Минаха табела за Берлин и колата сякаш започна да се движи малко по-бързо. По това шосе нямаше ограничения за скоростта.

— Ще можете ли Да се обадите на Нейтан Бун след срещата в компютърния център? — рече Майкъл. — Искам да разбера дали е открил нещо за баща ми.

— Разбира се. — Госпожа Брюстър си отбеляза напомняне в компютъра. — Да кажем, че господин Бун е успял и открием баща ти. Какво възнамеряваш да му кажеш?

— Светът преживява важна технологична промяна. Паноптиконът е неизбежен. Трябва да осъзнае този факт и да помогне на Братството да постигне целите си.

— Превъзходно. Наистина превъзходно. — Тя вдигна поглед от клавиатурата. — Не ни трябват нови идеи от странници. Трябва просто да следваме правилата.

Докато Майкъл изпие втората си чаша чай, вече бяха в Берлин, на Унтер ден Линден. Групите туристи по улицата явно бяха впечатлени от сградите в стил барок и неокласицизъм. Госпожа Брюстър посочи една камара от огромни книги с имена на немски автори на гърба. Мемориалът беше издигнат на Бебелплац, където нацистите бяха изпразнили библиотеките и бяха изгорили книгите през 30-те години на миналия век.

— В Токио и Ню Йорк живеят много повече хора — обясни тя. — Берлин винаги е изглеждал прекалено голям за населението си.

— Предполагам, че много сгради са били унищожени по време на Втората световна война.

— Точно така. А руснаците взривили голяма част от останалите. Но това неприятно минало е заличено.

При Бранденбургската врата мерцедесът зави наляво и тръгна покрай парка към Потсдамер Плац. Стената, разделяла някога града на две, беше изчезнала, но споменът за нея все още витаеше във въздуха. След разрушаването й свободният терен бе създал възможност за строеж на нови сгради и мъртвата зона сега се отличаваше с небостъргачи, построени в ултрамодерен стил.

На дългата Фос Щрасе се беше помещавало канцлерството на Райха по време на Втората световна война. Голяма част от района беше оградена и вътре се строеше, но шофьорът паркира пред масивна пететажна сграда, която изглеждаше така, сякаш е от по-ранна епоха.

— Преди тук се е помещавало управлението на железниците на Германския Райх — обясни госпожа Брюстър. — Когато стената падна, Братството придоби контрол върху собствеността.

Слязоха от колата и тръгнаха към компютърния център. Стените на сградата бяха изподраскани с графити. Повечето прозорци бяха покрити с метални капаци, но макар и обезобразена, фасадата от деветнайсети век беше страхотна. Имаше красиви корнизи, лица на гръцки божества бяха изваяни над огромните издадени прозорци. От външната страна сградата беше като скъпа лимузина, която обаче е била изтърбушена и хвърлена в някоя пропаст.

— Сградата има две части — обясни госпожа Брюстър. — Първо ще минем през обществената, така че бъди дискретен.

Приближи се до една метална врата без прозорци, охранявана от камера за наблюдение. От едната страна имаше малка пластмасова табела, която уведомяваше, че сградата е седалище на компания „Пърсънал Къстъмър“.

— Британска ли е компанията? — попита Майкъл.

— Не. Немска си е. — Госпожа Брюстър натисна звънеца. — Ларс препоръча да й дадем английско име. Това кара персоната да си мисли, че се занимава с нещо модерно и международно.

Вратата изщрака и влязоха в ярко осветено преддверие. Млада жена, двайсетинагодишна, с обици на ушите, устата и носа, ги погледна и им се усмихна.

— Добре дошли в „Пърсънал Къстъмър“. С какво мога да ви помогна?

— Аз съм госпожа Брюстър, а това е господин Кориган. Ние сме технически консултанти, идваме да видим компютъра. Надявам се, че господин Райнхард е уведомен за посещението ни.

— Да, разбира се. — Младата жена подаде на госпожа Брюстър запечатан плик. — Отивате до…

— Знам, скъпа. Идвала съм и преди.

Тръгнаха към асансьора, който се намираше до зала със стъклени стени. Група служители — повечето около трийсетте — седяха около голяма маса, обядваха и разговаряха.

Госпожа Брюстър скъса плика, извади пластмасовата карта и я размаха пред сензора на асансьора. Вратата се плъзна, качиха се и тя размаха картата втори път.

— Отиваме в мазето. Това е единственият вход към кулата.

— Мога ли да задам един въпрос?

— Да, вече не сме в обществената част.

— Служителите… какво си мислят, че правят?

— О, всичко е съвсем законно. Казано им е, че „Пърсънал Къстъмър“ е свръхмодерна маркетингова фирма, която се занимава със събирането на демографски данни. Разбира се, рекламирането пред групи хора вече е напълно остаряло. В бъдеще цялата реклама ще бъде насочена към всеки отделен потребител. Когато погледнеш билборд на улицата, той ще улови РЧР чипа от веригата и ще запамети името ти. Енергичните млади хора, които току-що видя, се трудят да намерят всевъзможни източници на информация за берлинчани и да ги вкарат в компютъра.

Вратата на асансьора се отвори и се озоваха в огромно мазе без преградни стени. Майкъл си помисли, че прилича на фабрика без работници. Беше пълно с машинарии и комуникационно оборудване.

— Това е резервният генератор — обясни госпожа Брюстър, като посочи вляво. — Това е климатикът и системата за филтриране, защото нашият компютър явно не обича замърсен въздух.

На пода беше нарисувана бяла пътечка. Те тръгнаха по нея към другия край на помещението. Макар че оборудването беше впечатляващо, Майкъл продължаваше да любопитства за хората, които беше видял в залата.

— Значи служителите не знаят, че помагат за установяване на програмата сянка?

— Разбира се, че не. Когато дойде време, Ларс ще им каже, че събраната от тях маркетингова информация ще послужи за битката с тероризма. Ще раздадем бонуси и повишения. Сигурна съм, че ще останат доволни.

Бялата пътека свърши пред втора рецепция — на бюрото седеше плещест служител от охраната със сако и вратовръзка. Беше ги наблюдавал как се приближават на малък монитор. Вдигна поглед, когато спряха пред него, и каза:

— Добър ден, госпожо Брюстър. Очакват ви.

Вратата непосредствено зад бюрото беше без дръжки и топки, но охранителят не натисна копче, за да я отвори. Вместо това госпожа Брюстър се приближи до една малка метална кутия с отвор, монтирана на няколко крачки встрани.

— Какво е това? — попита Майкъл.

— Скенер на вените на дланта. Бъркаш вътре и камерата ти прави снимка с инфрачервена светлина. Хемоглобинът в кръвта абсорбира светлината, така че кръвоносните съдове излизат черни на цифровата снимка. Строежът на моите се сравнява с модел, архивиран в компютъра.

Пъхна ръката си в процепа, просветна светкавица и ключалката изщрака. Госпожа Брюстър бутна вратата и Майкъл я последва във второто крило на сградата. Изненада се: сградата беше напълно изкорубена, бяха останали само гредите на покрива и тухлените стени. Вътре в черупката без прозорци имаше огромна стъклена кула, оградена с метална рамка. Кулата се състоеше от три етажа, пълни със свързани в мрежа допълнителни устройства за съхраняване на данни, мощни компютри и сървъри, подредени върху етажерки. Достъпът до цялата система се извършваше по метална стълба и метални мостове.

Двама мъже седяха на контролния пулт в единия ъгъл на помещението. Бяха отделени от затвореното здание на кулата — като клисари, на които им е забранено да влизат в олтара. Над тях огромен плосък монитор показваше как четири компютърно генерирани фигури се движат в една кола сянка по булевард с три платна.

Ларс Райнхард се изправи и каза високо:

— Добре дошли в Берлин! Както виждате, програмата сянка ви следи от пристигането ви в Германия.

Майкъл погледна монитора и видя, че колата на екрана е мерцедес и в нея има компютърно генерирани образи, които приличаха на него и на госпожа Брюстър, както и на човека от охраната и шофьора.

— Продължавайте да гледате — каза Райнхард — и ще видите как преди десетина минути завихте по Унтер ден Линден.

— Много впечатляващо — рече госпожа Брюстър. — Но бордът на изпълнителните директори би искал да знае кога системата ще е напълно готова за използване.

Райнхард погледна към техника, който седеше на контролния пулт. Младият мъж докосна клавиатурата си и образите сенки мигновено изчезнаха от екрана.

— Ще бъдем готови да започнем след десет дни.

— Това обещание ли е, хер Райнхард?

— Знаете колко съм се посветил на нашата работа — любезно отвърна Райнхард. — Ще направя всичко възможно за постигането на целта.

— Програмата сянка трябва да работи идеално, преди да можем да се свържем с нашите приятели от правителството на Германия — отвърна госпожа Брюстър. — Както обсъждахме на Дарк Айланд, ще имаме нужда и от идеи за национална рекламна кампания, подобна на тази, която правим във Великобритания. Германският народ трябва да бъде убеден, че програмата сянка е необходима за неговата защита.

— Разбира се. Вече свършихме доста работа в тази насока. — Райнхард се обърна към младия си помощник. — Ерик, покажи прототипа на рекламата.

Ерик набра няколко команди и на екрана се появи телевизионна реклама. Рицар с черен кръст върху бяла туника стоеше на стража, докато жизнерадостни млади германци пътуваха с автобус, работеха в офис и ритаха футбол в парка.

— Мислим да напомним за легендата на Тевтонския рицарски орден. Където и да идеш, програмата сянка ще те предпазва от опасности.

Госпожа Брюстър не изглеждаше впечатлена.

— Виждам накъде биете, Ларс. Но може би…

— Не става — намеси се Майкъл. — Трябва да представите по-емоционален образ.

— Не става дума за емоции — отвърна Райнхард, — а за сигурност.

— Можете ли да създадете няколко образа? — попита Майкъл техника. — Покажете ми майка и баща, които гледат двете си спящи деца.

Леко объркан от това кой командва, Ерик погледна към шефа си. Райнхард кимна и младият мъж почна да набира команди на клавиатурата. Отначало на екрана се появиха само компютърни фигури без лица, но после постепенно се превърнаха в изображения на баща, който държи вестник, и майка, която го е хванала за ръка. Стояха в спалня, пълна с играчки, а две малки момиченца спяха в еднаквите си креватчета.

— Започвате с тази картина — емоционална картина — и казвате нещо от сорта на „Пазете децата“.

Ерик продължи да пише и думите Beschuetzen Sie die Kinder преминаха през екрана.

— Те пазят децата си, а…

Госпожа Брюстър го прекъсна.

— А ние пазим тях. Да, доста прочувствено и успокояващо. Какво ще кажете, хер Райнхард?

Шефът на компютърния център наблюдаваше екрана, на който се появяваха отделни детайли. Изпълненото с любов майчино лице. Лампата и книжката с приказки. Едно от заспалите момиченца беше гушнало плюшено агънце.

Райнхард се усмихна и каза:

— Господин Кориган е наясно с нашите виждания.