Джон Туелв Хокс
Тъмната река (15)

12.

На Флатсбърн Авеню в Бруклин Гейбриъл откри една туристическа агенция с прашна сбирка от плажни играчки на витрината. Шефката на агенцията се казваше госпожа Гарсия, възрастна доминиканка, тежеше поне сто и петдесет кила. Заговори му на смесица от английски и испански, бутна вратата с крак и се понесе вътре в офиса върху един въртящ се стол със скърцащи колела. Когато Гейбриъл каза, че иска да купи еднопосочен билет за Лондон — и че плаща в брой, — госпожа Гарсия спря да се движи и заизучава новия си клиент.

— Паспорт имаш?

Гейбриъл постави новия си паспорт върху бюрото. Госпожа Гарсия го инспектира като митнически служител и реши, че става.

— Еднопосочен билет вика въпроси от immigracion у la polictxa. Може въпроси нежелани. Si?

Гейбриъл си спомни как Мая му беше описала пътуването със самолет. Как претърсват бабички, които носят ножички за нокти, и всички пътници, които нарушават и най-простите правила. Докато госпожа Гарсия ровеше из бюрото, той преброи парите в портфейла си. Ако си купеше билет отиване и връщане, щяха да му останат сто и двайсет долара.

— Добре — каза той. — Дайте ми билет отиване и връщане. За първия възможен полет.

Госпожа Гарсия използва личната си кредитна карта, за да купи билета, и даде на Гейбриъл информация за хотел в Лондон.

— Не оставаш там — обясни тя. — Но трябва дадеш el official del pasporte адрес и телефонен номер. — Когато Гейбриъл призна, че не носи никакъв багаж освен чантата си, агентката му продаде брезентов куфар за двайсет долара и го натъпка с разни стари дрехи. — Сега вече турист. Какво искаш видиш в Лондон? Може питат тебе това.

„Манастирът «Тайбърн» — помисли си Гейбриъл. — Там е баща ми“. Но повдигна рамене и погледна към изтъркания линолеум.

— Лондонският мост, предполагам. Бъкингамският Дворец…

— Bueno, господин Бентли. Поздрави на кралицата.

Гейбриъл никога не беше летял през океана, но беше виждал как се прави по филми и реклами. Добре облечени хора биваха настанявани на удобни места и разговаряха с други приятни пътници. Истинското преживяване го накара да си спомни за лятото, през което двамата с Майкъл бяха работили на едно пасище в Далас, Тексас. Добитъкът имаше защипани табелки с баркодове на ушите. През повечето време избираха животните, които се бяха заседели повече, проверяваха ги, претегляха ги, вкарваха ги в краварниците, подкарваха ги по тесни проходи и насила ги товареха на камиони.

След единайсет часа седеше на опашка пред митницата на летище „Хийтроу“. Когато дойде неговият ред, се приближи до служителя, който проверяваше паспортите, сикх с дълга брада. Служителят взе паспорта му и го разгледа внимателно.

— Посещавали ли сте друг път Обединеното кралство?

Гейбриъл го дари с най-спокойната си усмивка.

— Не. За пръв път ми е.

Служителят прокара паспорта през скенера и се загледа в екрана пред себе си. Биометричната информация на РЧР чипа съвпадаше със снимката и информацията съществуваше в системата. Като повечето граждани със скучна работа, служителят вярваше на машината повече, отколкото на собствените си инстинкти.

— Добре дошли във Великобритания — каза той и изведнъж Гейбриъл се озова в нова страна.

Почти наближаваше единайсет вечерта, когато смени доларите, напусна летището и взе метрото към Лондон. Слезе на Кинг Крос и пообикаля, докато открие хотел. Единичната стая беше голяма колкото килер и от вътрешната страна на прозореца имаше скреж, но той се уви в тънкото одеяло, без да се съблича, и се опита да поспи.

Беше навършил двайсет и седем няколко месеца преди да напусне Лос Анжелис. От петнайсет години не беше виждал баща си. Най-ясните му спомени бяха от периода, когато живееха без електричество и телефон в една ферма в Южна Дакота. Още си спомняше как баща му го учеше да сменя маслото на пикапа и вечерта, когато родителите му танцуваха пред камината в гостната. Помнеше как слизаше крадешком по стълбите нощно време, когато трябваше да е в леглото, надничаше през вратата и виждаше баща си да седи сам до кухненската маса. В такива моменти Матю Кориган изглеждаше замислен и тъжен — сякаш носеше огромен товар върху раменете си.

Но най-добре си спомняше, когато той беше на дванайсет, а Майкъл на шестнайсет. По време на една снежна буря наемници на Табулата нападнаха фермата. Момчетата, заедно с майка си, се скриха в мазето, а вятърът виеше навън. На следващата сутрин братята Кориган откриха в снега четири тела. Но баща им го нямаше, беше изчезнал от живота им. Гейбриъл имаше чувството, че някой е бръкнал в гърдите му и е извадил част от тялото му. Вътре имаше празнина, чувство на пустота, което така й не си беше отишло.

 

 

Сутринта мъжът на рецепцията го упъти и Гейбриъл се отправи на юг към района на Хайд Парк. Чувстваше се притеснен и не на място в този нов за него град. Някой беше написал „ПОГЛЕДНИ ВЛЯВО и ПОГЛЕДНИ ВДЯСНО“ на кръстовищата, сякаш чужденците, които изпълваха Лондон, щяха да се блъснат в черните таксита и белите камиони на доставчиците. Гейбриъл се опита да върви по права линия, но непрекъснато се губеше из калдъръмените тесни улички, които завиваха под странни ъгли. В Америка носиш доларови банкноти в портфейла си — а сега джобовете му бяха натежали от монети.

В Ню Йорк Мая му беше разказвала за представата за Лондон, която беше добила от баща си. Близо до Госуел Роуд имаше място, където в голяма яма бяха заровени хиляди жертви на чумата. Може би бяха останали кости, някоя и друга монета, метален кръст, носен някога около врата на жена, но земята, в която бяха погребани, сега беше автопарк, украсен с бил-бордове. Имаше много подобни места, пръснати из целия град, места на живот и смърт, голямо богатство и още по-голяма бедност.

Призраците все още витаеха, но настъпваше фундаментална промяна. Наблюдателните камери бяха навсякъде — по кръстовищата и в магазините. Имаше скенери за лица, радари за превозни средства и сензори по вратите за разпознавателните радиочестотни чипове, вградени в личните карти на повечето възрастни. Лондончани се изпаряваха от метростанциите и бързаха за работа, а Голямата машина поглъщаше цифровите им образи.

Гейбриъл беше решил, че Тайбърн ще е сива каменна църква с бръшлян по стените. Вместо това се озова пред две слепени на калкан къщи от деветнайсети век със стъклописи по прозорците и черен, покрит с плочи покрив. Манастирът се намираше на Бейзуотър Роуд, от другата страна на Хайд Парк. Колони коли бучаха към Марбъл Арч.

Къса метална стълба водеше към дъбова врата с месингова дръжка. Гейбриъл позвъни и му отвори възрастна бенедиктинка с искрящо бели дрехи и черно покривало на главата.

— Подранили сте — заяви монахинята. Имаше силен ирландски акцент.

— Подранил за какво?

— О, вие сте американец. — Националността му явно обясняваше всичко. — Туристическата обиколка на манастира започва в десет часа, но предполагам, че няколко минути не са от значение.

Поведе го към едно преддверие, което приличаше на малка клетка. Една от вратите на клетката осигуряваше достъп до стълба, която водеше към подземието. Друга врата водеше към параклиса на манастира и килиите на монахините.

— Аз съм сестра Ан. — Монахинята носеше старомодни очила с позлатени рамки. Забраденото й лице беше гладко, силно и сякаш нямаше възраст. — Имам роднини в Чикаго — добави тя. — Вие от Чикаго ли сте?

— Не, съжалявам. — Гейбриъл докосна железните пречки.

— Ние сме сестри бенедиктинки — поясни сестра Ан. — Това означава, че прекарваме времето си в молитви и размисъл. Винаги има две сестри, които се грижат за посетителите. Едната винаги съм аз, а другата се сменя всеки месец.

Гейбриъл кимна учтиво, сякаш информацията беше полезна. Чудеше се как да попита за баща си.

— Щях да ви заведа до криптата, но трябва да се оправя със сметките. — Сестра Ан извади голяма връзка ключове и отвори една от вратите. — Изчакайте тук. Ще повикам сестра Бриджит.

После изчезна по коридора и остави Гейбриъл сам в клетката. Имаше полица с религиозни брошури и призив за даряване на пари на дъската за обяви. Явно някой бюрократ, който работеше в лондонската община, беше решил, че монахините трябва да похарчат триста хиляди лири, за да направят манастира достъпен за инвалидни колички.

Гейбриъл чу шумолене на дрехи и сестра Бриджит сякаш доплува по коридора до металните пречки. Беше доста по-млада от сестра Ан. Бенедиктинските одежди скриваха всичко, освен розовите бузи и тъмнокафявите очи.

— Вие сте американец. — Сестра Бриджит говореше тихо, почти бездиханно. — Много американци идват тук. Обикновено правят доста големи дарения.

Влезе в клетката и отключи втората врата. Докато я следваше надолу по извитата метална стълба, Гейбриъл научи, че стотици католици са били обесени или обезглавени на ешафодите в Тайбърн, съвсем наблизо по улицата. По времето на Елизабет I явно бе имало своего рода дипломатически имунитет, защото на испанския посланик било разрешено да присъства на екзекуциите и да взима кичури от косите на мъртъвците. Повечето реликви се били появили в днешно време, когато мястото около ешафодите било разкопано, за да бъде построено кръгово движение.

— Значи всички са били католици? — попита Гейбриъл. Гледаше вторачено една жълта подбедрена кост и две ребра.

— Да, католици.

Гейбриъл я погледна в лицето и разбра, че лъже. Смутена от греха, тя се пребори със съвестта си и предпазливо добави:

— Католици и… малцина други.

— Искате да кажете странници?

Тя се сепна.

— Не ви разбрах.

— Търся баща си.

Монахинята му се усмихна съчувствено.

— В Лондон ли е?

— Баща ми е Матю Кориган. Мисля, че е изпратил писмо от това място.

Сестра Бриджит вдигна дясната си ръка към гърдите, сякаш да се предпази от удар.

— В този манастир не се допускат мъже.

— Баща ми се крие от хора, които искат да го убият.

Смущението на монахинята се превърна в паника.

Тя залитна назад и се отдръпна към стълбата.

— Матю каза, че ще остави знак тук, в криптата. Само това мога да ви кажа.

— Трябва да го намеря — каза Гейбриъл. — Моля ви, кажете ми къде е.

— Съжалявам, нищо повече не мога да ви кажа — прошепна монахинята. И си тръгна, тежките й обувки изтрополиха нагоре по металната стълба.

Гейбриъл обикаляше криптата като човек, попаднал в капан. Кости. Светци. Пропита с кръв риза. Как щеше да го доведе това до баща му?

Стъпки по стълбата. Очакваше да види отново сестра Бриджит, но се оказа сестра Ан. Изглеждаше ядосана. Стъклата на очилата й проблясваха.

— Мога ли да ви помогна, млади човече?

— Да. Търся баща си, Матю Кориган. Другата монахиня, сестра Бриджит, ми каза…

— Достатъчно. Трябва да си вървите.

— Каза, че е оставил знак…

— Напуснете незабавно. Или ще извикам полиция.

Изражението на възрастната монахиня не търпеше възражения. Ключовете на металната халка подрънкваха, докато тя се качваше по стълбите след Гейбриъл, за да го изведе от манастира. Той излезе на студа, а сестра Ан понечи да затвори вратата.

— Сестро, моля ви. Трябва да разберете…

— Знаем за случилото се в Америка. Прочетох във вестника как са били убити онези хора. Децата също. Не са пожалили дори най-малките. Няма да допуснем подобно нещо тук!

Затръшна вратата — силно — и Гейбриъл чу щракане на ключалки. Искаше му се да крещи и да блъска, но полицията щеше да дойде. Без да знае какво да направи, странникът се загледа в движението и голите дървета в Хайд Парк. Беше в чужд град, без пари и приятели, и никой нямаше да го защити от Табулата. Беше сам, съвсем сам в невидимия затвор.