Джон Туелв Хокс
Тъмната река (14)

11.

Майкъл довърши втората си чаша кафе, стана от дъбовата маса и се приближи до готическите прозорци в единия край на всекидневната. Бронираните стъкла хвърляха черна мрежа върху външния свят. Намираше се на изток от Монреал, на един остров по средата на река Сейнт Лорънс. През нощта беше валяло и дебел слой облаци още покриваше небето.

Срещата на борда на директорите на Братството трябваше да започне в единайсет, но лодката, с която трябваше да пристигнат членовете, още не беше дошла. Пътуването от Чипюа Бей до Дарк Айланд отнемаше около четирийсет минути. Ако имаше силно вълнение, хората слизаха на дока доста пребледнели. Много по-лесно беше да се дойде с хеликоптер от който и да е град в щата Ню Йорк, но Кенард Наш беше отхвърлил предложението да се построи хеликоптерна площадка близо до навеса за лодки.

— Плаването по реката ще се отрази добре на Братството — бе обяснил Наш. — Ще ги накара да се почувстват така, сякаш се отделят от обикновения свят. Мисля, че ще им вдъхне известно уважение към уникалната същност на нашата организация.

Майкъл беше съгласен с Наш: Дарк Айланд беше специално място. Богат американски индустриалец, производител на шевни машини, беше построил замъка на острова в началото на двайсети век. Блокове гранит бяха плъзгани по ледовете през зимата, за да бъде построена четириетажната часовникова кула, навесът за лодки и замъкът. Замъкът имаше кули, бойници и камини, в които можеше да се опече цял вол.

Днес Дарк Айланд беше собственост на група богати германци. Беше отворен за посещения за няколко месеца през есента, а през останалата част от годината го използваше Братството. Майкъл и генерал Наш бяха пристигнали преди три дни с техническия екип от фондация „Евъргрийн“. Техниците инсталираха микрофони и телевизионни камери, така че членовете по целия свят да могат да участват в срещата на борда на директорите.

През първия ден на острова позволиха на Майкъл да излезе от замъка и да се разходи сам по скалите. Дарк Айланд, или Тъмния остров, беше получил името си от огромните борове, които простираха клони над пътеките, прочистваха въздуха й образуваха сенчести зелени тунели. Майкъл откри на ръба на скалата една мраморна пейка и седя няколко часа на нея; вдъхваше острия мирис на бор и гледаше реката.

По-късно с генерал Наш вечеряха и след това пиха уиски в облицования с дъбова ламперия салон и Майкъл имаше чувството, че мъртвият лос го наблюдава.

Наш и останалите от Братството гледаха на Майкъл като на източник на информация за различните светове. Майкъл знаеше, че положението му още е несигурно. Но Братството обикновено убиваше странниците, а той беше оцелял. Опитваше се да стане колкото се може по-необходим, без да разкрива изцяло амбициите си. Щом като светът щеше да стане невидим затвор, това означаваше, че някой трябва да контролира както пазачите, така и затворниците. И защо този някой да не е странник?

Братството беше прикачило Майкъл към квантовия си компютър и беше опитало да се свърже с по-развита цивилизация от другите светове. Макар че компютърът беше унищожен, Майкъл беше уверил генерал Наш, че в крайна сметка той може да им достави всяка информация, която поискат. Реши, че е по-разумно да не споменава за целите си. Ако откриеше баща си и се сдобиеше със специални познания, възнамеряваше да ги използва в своя изгода. Чувстваше се като човек, избегнал разстрел.

През последния месец беше напускал тялото си два пъти. Всеки път ставаше едно и също — първо от тялото му се появяваха няколко искрици светлина, а после цялата му енергия сякаш се изливаше в студен мрак. За да намери пътя към който и да било от световете, трябваше да премине през четири прегради: синьо небе, пустиня, горящ град и безкрайно море. В началото преградите му се струваха като непреодолими препятствия, но вече ги преминаваше почти мигновено — откриваше малките черни канали, които го водеха отвъд.

Сега отвори очи и се озова на градски площад с дървета, пейки и лятна естрада. Свечеряваше се и мъже и жени с тъмни дрехи се разхождаха по тротоара, като непрекъснато влизаха в ярко осветените магазини и след малко излизаха от тях с празни ръце.

Беше идвал и преди тук: това беше Вторият свят, светът на гладните призраци. Изглеждаше като истински, но всичко тук беше празно обещание за онези, които никога не можеха да бъдат задоволени. Всички пакети в бакалията бяха празни. Ябълките на сергията на ъгъла и пържолите в месарницата бяха направени от дърво или глина и после боядисани. Дори и книгите с кожена подвързия в градската библиотека изглеждаха истински, но когато Майкъл се опита да ги прочете, откри, че по страниците няма думи.

Тук беше опасно; чувстваше се като единственото живо същество в град на призраци. Хората, обитаващи този свят, изглежда, разбираха, че е различен, искаха да говорят с него, да го докосват, да усетят мускулите му и топлата кръв, която течеше под кожата му. Майкъл се беше опитал да се скрие в сенките, докато надничаше през прозорците и претърсваше задните улички, за да открие баща си. Накрая откри тунел, който водеше обратно към неговия свят. Когато няколко дни по-късно прекоси отново, се озова на същия градски площад, сякаш светлината отказваше да отиде на друго място.

Старият стенен часовник във всекидневната започна да бие и Майкъл пак отиде до прозореца. Моторницата току-що беше пристигнала от Чипюа Бей и членовете на борда на директорите на Братството слизаха на кея. Беше студено и ветровито, но генерал Наш стоеше на кея като политик, поздравяваше и се здрависваше.

— Лодката пристигна ли? — попита женски глас.

Майкъл се извърна и видя госпожа Брюстър, също член на борда. Беше пристигнала снощи.

— Да, преброих осем души.

— Добре, това означава, че полетът на доктор Йенсен не е бил отложен.

Госпожа Брюстър отиде до бюфета и си наля чай. Беше около петдесетте — енергична англичанка с пола от туид, пуловер и от онези практични обувки с дебела подметка, които ти трябват, за да вървиш из кални пасища. Макар че явно нямаше звание, останалите членове на борда бяха респектирани от силата на характера й и никой не я наричаше по име. Държеше се така, сякаш светът е потънало в хаос училище, а тя е новата директорка. Всичко трябваше да се организира. Работа през пръсти и лоши навици не се допускаха. Независимо от последствията тя щеше да сложи ред.

Госпожа Брюстър си сложи и сметана и се усмихна доволно.

— Очакваш ли с нетърпение срещата на борда, Майкъл?

— Да, госпожо. Сигурен съм, че ще е много интересна.

— Съвсем прав си. Генерал Наш каза ли какво ще стане?

— Не.

— Човекът, който оглавява компютърния ни център в Берлин, ще представи важно техническо нововъведение, което ще ни помогне да наложим Паноптикона. Трябва ни единодушното съгласие на борда, за да продължим.

— Сигурен съм, че ще го получите.

Госпожа Брюстър отпи от чая и сложи беззвучно порцелановата чаша в чинийката.

— Бордът на директорите си има някои особености. Членовете обикновено гласуват „за“ на срещата и после слагат прът в колелата. Затова си тук, Майкъл. Казаха ли ти, че идеята да участваш беше моя?

— Реших, че е заради генерал Наш.

— Изчела съм всичко за странниците — отвърна госпожа Брюстър. — Явно някои от тях могат да погледнат човек в лицето и да кажат какво си мисли. Притежаваш ли това умение?

Майкъл повдигна рамене. Не искаше да разкрива прекалено много от способностите си.

— Усещам кога някой лъже.

— Добре. Точно това искам от теб по време на срещата. Ще ни е от голяма полза, ако можеш да разбереш кой гласува „за“, а вътрешно е „против“.

Майкъл последва госпожа Брюстър към банкетната зала, където генерал Наш произнесе кратко приветствено слово към всички, дошли на Дарк Айланд. В трите края на залата имаше три плоски видео екрана, обърнати към подредени в полукръг кожени кресла. Средният екран беше бял, но на другите два се появи мрежа от квадратчета. Членове на Братството от целия свят се бяха присъединили към срещата, седнали пред компютрите си. Някои имаха видеокамери, така че лицата им се появиха на екрана, но повечето квадратчета отбелязваха само географското положение на всеки от членовете: Барселона, Мексико Сити, Дубай.

— А, ето го и него — каза Наш, когато Майкъл влезе. — Дами и господа, това е Майкъл Кориган.

Сложил ръка върху дясното му рамо, Наш го представи на всеки поотделно. Майкъл се чувстваше като непокорен пубертет, на когото най-накрая са разрешили да присъства на празненство за възрастни.

След като всички заеха местата си, Ларс Райнхард, директорът на Берлинския компютърен център, се качи на подиума. Беше едър мъж с червена коса, червендалести бузи и кънтящ смях, който изпълваше залата.

— Време е да се обърна към всички вас — каза Райнхард. — Както знаете, нашият квантов компютър пострада по време на нападението на изследователския ни център в Ню Йорк миналата година. Все още не е пуснат отново в действие. Новият ни компютърен център в Берлин използва традиционна технология, но въпреки това е доста мощен. Създали сме също така бот мрежи от компютри по целия свят, които се подчиняват на командите ни без знанието на собствениците си…

На монитора в средата, зад подиума, се появиха редове с компютърен код. Докато Райнхард говореше, компютърният код се смаляваше все повече и повече, докато не се превърна в черен квадрат.

— Разширяваме и използването на компютърната имунология. Създали сме самодостатъчни и самовъзпроизвеждащи се компютърни програми, които се движат из интернет както белите кръвни телца в човешкото тяло. Вместо да търсят вируси и зарази, тези програми търсят вредни идеи, които биха забавили въвеждането на Паноптикона.

На екрана малкото квадратче с компютърен код проникна в компютър. Започна да се самовъзпроизвежда и после се прехвърли на втори компютър. Бързо започна да овладява цяла система.

— Първоначално използвахме компютърната имунология, за да разкриваме враговете си. Заради проблемите с квантовия компютър превърнахме кибер левкоцитите си в активни вируси, които увреждат компютри, пълни с информация, определена като антисоциална. Пусне ли се в системата, програмата не изисква поддръжка.

— Но сега ще се обърна към Hauptgericht — „основното блюдо“ на нашия банкет — продължи той. — Наричаме го програмата сянка…

Мониторът потъмня и после показа компютърно изображение на всекидневна. Фигура, подобна на манекените, които се използват за тестване на коли, седеше на стол с висока облегалка. Лицето и тялото се състояха от геометрични форми, но се разбираше, че е човек, и то мъж.

— Използването на електронно наблюдение и следене достигна до решителен повратен момент. Като използваме едновременно правителствени и корпоративни източници, разполагаме с цялата информация, която ни е необходима, за да следим един индивид през целия ден. Просто сме ги съчетали в една система — програма сянка. Тя създава паралелна кибер реалност, която непрекъснато се променя, за да отразява действията на всеки индивид. За онези членове от Братството, които желаят повече информация след този разговор, предупреждавам ви — сянката е… — Райнхард направи пауза, като търсеше точната дума. — Бих я нарекла verfuhrereisch.

— Което означава „привлекателна“ — поясни госпожа Брюстър. — „Изкусителна“.

— Изкусителна. Чудесна дума. За да ви покажа на какво е способна сянката, избрах член от Братството за обект на наблюдение. Без знанието му поставих негов дубликат в системата ни. Паспортни снимки и данни от шофьорската книжка са превърнати в триизмерен образ. Като използваме медицинския картон и други лични данни, можем да определим теглото и височината.

Майкъл се беше видял за кратко с доктор Андерс Йенсен преди началото на срещата. Беше слаб, с оредяваща руса коса, заемаше някакъв пост в правителството на Дания. Сега изглеждаше изненадан, когато лицето му се появи върху компютърно генерирания мъж. Медицинските данни просветнаха на екрана и тялото се оформи съобразно тях. Информацията, извлечена от магазина за дрехи, се превърна в сив делови костюм и синя вратовръзка. Веднага щом беше облечена, фигурата се изправи от компютърния стол и им помаха.

— Готово! — заяви Райнхард. — Доктор Йенсен, запознайте се с вашето сенчесто аз!

Майкъл и останалите от групата аплодираха достижението, но самият Йенсен се усмихна насила. Явно не беше доволен, че образът му вече е вкаран в системата.

— От имотния регистър можем да възстановим апартамента на професор Йенсен. От информацията от кредитната карта, особено от компаниите, изпълняващи поръчки по пощата, можем дори да наредим избрани мебели в различните стаи.

Докато генерираният по компютърен начин професор крачеше напред-назад, в стаята се появиха канапе, стол и масичка за кафе. Майкъл огледа останалите присъстващи. Госпожа Брюстър му кимна и се усмихна заговорнически.

— Не е съвсем точно — обади се Йенсен. — Канапето е опряно до стената, близо до вратата.

— Моля за извинение, професоре. — Райнхард бързо каза нещо в микрофона, прикрепен към слушалките на главата му. Канапето сянка се стопи и се появи на точното място.

— Сега искам да ви покажа монтирания запис на няколко часа от живота на професор Йенсен. Програмата сянка го наблюдава преди девет дни по време на успешното тестване на системата. Понеже професорът има охранителна система в дома си, знаем точно кога напуска апартамента си. Мобилният телефон на професор Йенсен и джипиесът в колата му ни позволяват да проследим пътуването му до местния търговски център. На паркинга има две камери за наблюдение. Професорът е заснет и алгоритъмът на лицето му потвърждава самоличността му. Картата за пазаруване с намаление в портфейла му е с вградено радиочестотно разпознаване, РЧР. То информира компютъра, когато господин професорът влиза в даден магазин. Тук продават бизнес литература, филми и компютърни игри…

На екрана сянката на Андерс Йенсен тръгна към един рафт в магазина, разминаваше се с други сенчести индивиди.

— Моля ви да разберете, че това, което виждате на екрана, не е хипотетично. То отговаря на реалните действия на професор Йенсен. Знаем как изглежда магазинът, защото модерните магазини разполагат с камери, с които наблюдават клиентите си. Знаем как изглеждат останалите купувачи, защото сме сканирали личните им карти и сме открили лицата им в различни бази данни. Повечето стоки имат РЧР чипове против кражби. Това позволява на магазините да следят и за доставките си. Магазините в Дания, Франция и Германия имат поставени чип сензори на полиците, за да следят дали клиентите са привлечени от промоции или опаковки. След няколко години това ще се превърне в стандарт по отношение на всичко. Сега гледайте. Професор Йенсен отива до един конкретен щанд и…

— Стига толкова — измърмори Йенсен.

— Избира си стока, оставя я обратно на стойката. Колебае се, после решава да си купи дивиди със заглавие „Тропически грях III“.

Генерал Наш се разсмя, останалите се присъединиха към смеха му. Някои от членовете на Братството на компютърните екрани също се смееха. Сконфузеният Йенсен гледаше в пода и клатеше глава. После измърмори:

— Купих го… за един приятел…

— Моля за извинение, професоре, ако сме ви накарали да се почувствате неловко.

— Но знаете правилата — отсече госпожа Брюстър. — В Паноптикона всички сме равни.

— Точно така — отвърна Райнхард. — Заради ограничените ни ресурси за момента имаме възможност да въведем програмата сянка само в един град — Берлин. Програмата ще се активира напълно след петнайсет дни. Подкараме ли обаче системата, властите ще бъдат изправени…

— Пред терористична заплаха — допълни Наш.

— Или нещо подобно. И тогава фондация „Евъргрийн“ ще предложи програмата сянка на нашите приятели от германското правителство. В момента, в който тя бъде вкарана, политическите ни съюзници ще се погрижат да се превърне в световна система. Това не е само средство срещу престъпността и тероризма. На много компании ще им хареса идеята, че система може да определя точно местоположението и действията на служителите й. Дали някой служител не пие по време на обяд? Дали ходи в библиотеката вечер и си взима неподходящи книги? Програмата сянка ще позволи съществуването на определен брой спорни книги и филми на пазара. Обществената реакция на тези стоки ще ни даде повече информация, за да създадем нашето копие на реалността.

Настъпи кратко мълчание и Майкъл се възползва от възможността.

— Бих искал да кажа нещо.

Генерал Наш изглеждаше изненадан.

— Тук не е нито мястото, нито времето, Майкъл. Можеш да споделиш мнението си с мен след срещата.

— Не съм съгласна — намеси се госпожа Брюстър. — Бих желала да чуя възгледите на нашия странник.

Йенсен побърза да кимне. Нямаше търпение да преминат на тема, различна от двойника професор на телевизионния екран.

— Понякога е добре да се види различната гледна точка.

Майкъл се изправи и се обърна към Братството. Всеки човек, който седеше пред него, носеше маска, създадена от цял един живот, изпълнен с измами: лицето на възрастния скрива емоциите, които е изразявало, когато е бил дете. Докато се взираше в присъстващите, маските се разпаднаха на малки късчета реалност.

— Програмата сянка е гениално достижение — започна Майкъл. — Наложи ли се успешно в Берлин, може лесно да се въведе и в други страни. Но има една заплаха, която може да унищожи цялата система. — Той замълча и бавно огледа всички. — В света има действащ странник. Човек, който може да окаже съпротива на плановете ви.

— Брат ти не представлява голям проблем — обади се Наш. — Той е беглец и не разполага с никаква подкрепа.

— Не говоря за Гейбриъл. Говоря за баща си.

Видя изненада по лицата им и после гнева на Кенард Наш. Генералът не им беше казал за Матю Кориган. Вероятно не желаеше да изглежда слаб и неподготвен.

— Моля за извинение. — Госпожа Брюстър говореше така, сякаш току-що е открила грешка в сметката от ресторанта. — Баща ти не изчезна ли преди много години?

— Все още е жив. В момента може да е навсякъде по света и да организира съпротива срещу Паноптикона.

— Разследваме — измърмори Наш. — Господин Бун се е заел с проблема и ме увери, че…

Майкъл го прекъсна:

— Програмата сянка ще се провали — всичките ви програми ще се провалят, ако не откриете баща ми. Знаете, че той е основал комуната Нова хармония в Аризона. Кой знае още какви центрове на съпротива е създал — или организира в същия този момент?

Залата потъна в напрегнато мълчание. Като се вглеждаше в лицата на Братството, Майкъл разбра, че е успял да се възползва от страха им.

— И какво трябва да направим? — попита Йенсен. — Имате ли някакви идеи?

Майкъл сведе глава като скромен слуга.

— Само странник може да открие друг странник. Искам да ви помогна.