Джон Туелв Хокс
Тъмната река (12)

9.

Наз беше превел Мая и останалите от групата през лабиринт от стълби и коридори до перона на Таймс Скуеър, откъдето трябваше да вземат совалката за Централна гара. Перонът беше ярко осветен и совалката тръгваше от един от трите успоредни коловоза. Сивият бетонен под беше осеян с почернели парчета дъвка, които оформяха странна мозайка. На стотина метра група мъже от Карибите с метални барабани огласяваха пространството с популярни ритми.

До тук бяха избегнали наемниците, но Мая беше сигурна, че ги наблюдават чрез системата за надземен контрол. След като бяха разбрали, че се намират в Ню Йорк, щяха да използват всички средства, с които разполагаше Табулата, за да ги открият. Според Наз трябвало само да минат през подземния тунел и да се качат по една стълба до подземното ниво на Централна гара. За жалост мястото се охраняваше от транспортен полицай, а и дори да го нямаше, някой можеше да е съобщил на властите, че група хора са скочили от влака.

Единственият безопасен маршрут към тунела минаваше през заключена врата, върху която с почернели златни букви беше написано НИКЪРБОКЪР. В по-весели времена тук бе имало тунел, който водел директно от перона на метрото до бара на някогашния хотел „Никърбокър“. Макар че хотелът сега беше жилищна сграда, вратата си беше останала — с нищо незабележима за десетките хиляди граждани, които минаваха всеки ден покрай нея.

Мая беше изпълнена с подозрения. Гледаше как хората бързат да се качат на совалката. Когато влакът изтрака от гарата, Холис се приближи към нея и тихо каза:

— Още ли искаш да се качим на влака до Тен Майл Ривър?

— Ще преценим ситуацията, когато стигнем до перона. Наз казва, че там нямало камери.

Холис кимна.

— Скенерите на Табулата вероятно са ни засекли, когато напуснахме тавана и прекосихме Чайнатаун. После явно някой се е досетил, че използваме старата метростанция, и е проникнал в транспортния компютър.

— Има и друго обяснение. — Мая погледна към Наз.

— Да, и аз си помислих същото. Но наблюдавах лицето му в мотрисата. Наистина се беше изплашил.

— Стой близо до него, Холис. Ако тръгне да бяга, спри го.

Пристигна следващата совалка, пое поредната тълпа пътници и изтрака към Осмо авеню. Изглеждаше така, сякаш ще чакат вечно. Накрая някой се обади на транспортния полицай и той бързо се отдалечи. Наз бързо се озова до вратата към „Никърбокър“ и започна да рови из връзката с ключове. Накрая ключалката изщрака, той се усмихна и отвори вратата.

— Специалната туристическа обиколка на метрото минава от тук — заяви той високо и няколко граждани видяха как групата изчезва през вратата. Щом Наз затвори вратата, всички се скупчиха в късия тъмен коридор. Наз ги поведе надолу по четирите бетонни стъпала към подземния тунел.

Застанаха между две от релсите и Наз ги предупреди за третата, по която течеше ток.

— Внимавайте с дървената изолация отгоре. Ако се счупи и тялото ви докосне релсата, с вас е свършено.

Тунелът беше почернял от сажди и миришеше на канализация. Вода се стичаше през дренажния канал, просмукваше се в бетонната стена и караше повърхността да блести като намазана с масло. Метростанцията при Кметството беше прашна, но доста чиста; тунелът към Таймс Скуеър беше пълен с боклуци. Навсякъде имаше плъхове — тъмносиви, дълги почти цяла стъпка. Това беше техният свят и те не се страхуваха от хората: продължаваха да се ровят из боклука, да цвърчат и да тичат по стените.

— Не са опасни — успокои ги Наз. — Просто си гледайте в краката. Паднете ли, ще плъзнат по вас.

Холис — стоеше близо до него — попита сухо:

— Къде е вратата, за която говореше?

— Точно зад ъгъла. Кълна се в Господ. Почни да се оглеждаш за жълта светлина.

Чуха нисък трясък, като от далечна гръмотевица, и видяха фаровете на приближаващата се совалка.

— На другия коловоз! На другия коловоз! — провикна се Наз. И без да чака останалите, прескочи третата релса и се озова на съседния коловоз.

Всички, освен София Бригс го последваха. Старата жена изглеждаше изтощена и леко смутена. Когато фаровете на совалката се приближиха, тя рискува и стъпи направо върху дървения капак на третата релса. Той издържа тежестта й. След миг тя се показа от мрака и се присъедини към останалите.

Наз се затича по релсите и след малко се върна развълнуван.

— Мисля, че открих вратата към стълбите. Последвайте ме и…

Совалката на съседния коловоз заглуши останалите думи. Мая видя как зад прозорците пътниците преминават набързо пред очите й — възрастен мъж с плетена шапка, млада жена с плитки — и влакът изчезна. Обвивка от бонбон се понесе във въздуха и падна на земята като изсъхнало листо.

Стигнаха до тройно разклонение. Наз зави надясно и ги поведе към вход, осветен от една-единствена крушка. Изкачи трите метални стъпала и влезе в ремонтен тунел. Алис и Вики го последваха. Холис се качи по стълбите и поклати глава.

— Трябва да спрем. София се умори.

— Намерете безопасно място и ни изчакайте — каза Мая. — С Гейбриъл ще я доведем.

Мая знаеше, че баща й щеше да изостави останалата част от групата, за да спаси странника, но тя не можеше да заложи на подобна стратегия. Гейбриъл нямаше да изостави никого в тунела — най-малкото жената, която му беше показала пътя. Погледна назад към тунела и видя как Гейбриъл взима раницата на София и я мята на рамо. Когато подаде ръка на София, старата дама тръсна решително глава, все едно искаше да каже: „Не се нуждая от ничия помощ“. После направи няколко крачки напред… и изведнъж червен лазерен лъч прониза мрака.

— Залегни! — извика Мая.

Чу се пронизително изщракване и един куршум улучи София в гърба. Пътевиждащата падна по очи, опита да се изправи и после се стовари на земята. Мая извади револвера си и започна да стреля в тунела, Гейбриъл вдигна София и побягна към стълбите. Мая го последва, застана на входа и стреля отново. Лазерният лъч изчезна.

Мая отвори револвера и извади празните гилзи. Презареди, влезе в ремонтния тунел и видя Гейбриъл, коленичил до безжизненото тяло на София. Кафявото му кожено яке беше покрито с кръв.

— Диша ли?

— Мъртва е — отвърна Гейбриъл. — Държах я, докато умираше, и оставих Светлината да напусне тялото и.

— Гейбриъл…

— Усетих как умира — повтори Гейбриъл. — Сякаш вода изтича между пръстите ти. Не можах да я задържа… не можах да я спра. — Целият се разтресе.

— Табулата е по петите ни — каза Мая. — Не можем да останем тук. Ще се наложи да я оставим.

Докосна Гейбриъл по рамото. Той внимателно остави тялото на София на земята. Спуснаха се през тунела към площадката, където ги чакаха останалите. Вики ахна, когато видя кръвта по якето на Гейбриъл, а Алис изглеждаше така, като че ли всеки момент ще побегне. Мая усети, че детето си мисли: „Кой ще ме защити сега?“

— Какво стана? — попита Вики. — Къде е София?

— Табулата я уби. По петите ни са.

Вики притисна устата си с ръка, а Наз заяви:

— Край. Аз се махам. Няма да се забърквам в това.

— Нямаш избор. За Табулата ти си поредната мишена. В момента се намираме точно под гарата. Трябва да ни измъкнеш оттук и да ни върнеш на улицата.

— Извърна се към останалите. — Няма да е лесно, но трябва да останем заедно. Ако се разделим, ще се чакаме при най-чистите деца в седем утре сутринта.

Изплашеният Наз ги поведе надолу по стълбите към един тунел с електрически проводници по тавана. Тежестта на гарата сякаш ги притискаше все по-навътре в земята. Появи се още една стълба — съвсем тясна — и Наз тръгна по нея. Въздухът в новия тунел беше топъл и влажен. Две дебели бели тръби се точеха покрай стените.

— Тръби с пара — прошепна Наз. — Не ги пипайте.

Като следваха тръбите, минаха през две метални врати и влязоха в ремонтно помещение с десетметров таван. Вътре се събираха четири големи паропровода; налягането се следеше с датчици от неръждаема стомана и се регулираше с вентили. Застояла вода се процеждаше от една пукнатина на тавана и капеше на пода. Миришеше неприятно на плесен, като в оранжерия за тропически растения.

Мая затвори бронираната врата и се огледа. Баща й би го нарекъл „затворен каньон“ — място без вход и без изход.

— Сега какво? — попита тя.

— Не знам — отвърна Наз. — Опитвам се да се измъкна.

— Не е вярно — рече Мая. — Ти ни доведе тук.

Извади кинжала и стисна Т-образната му дръжка в юмрука си. Преди Наз да успее да реагира, го хвана за якето, притисна го към стената и опря ножа между ключиците му.

— Колко ти платиха?

— Нищо! Никой нищо не ми е плащал!

— В тези тунели няма наблюдателни камери. Но въпреки това Табулата е по петите ни. А сега ни вкара в нов капан.

Гейбриъл пристъпи към нея.

— Пусни го, Мая.

— Всичко е било планирано предварително. Табулата не е искала да напада сграда в Чайнатаун. Има прекалено много хора и прекалено много полиция. Но тук, долу, могат да правят каквото си поискат.

Капка вода падна върху една от тръбите и се чу тихо съскане. Гейбриъл се наведе напред и се вгледа съсредоточено в лицето на Наз.

— За Табулата ли работиш, Наз?

— Не, кълна се в бога. Просто исках да изкарам малко пари.

— Може да са ни проследили по друг начин — каза Вики. — Помните ли Лос Анжелис? Бяха сложили следач в една от обувките ми.

Следачът бе малък радиопредавател, който издаваше местоположението на мишената. През последните няколко месеца Мая внимаваше много какво внасят на тавана. Като подозрителен митничар проверяваше всяка мебел, всяка дреха. Изведнъж я обзе съмнение и колебание; сякаш някакъв призрак се всели в тялото й. Имаше един-единствен предмет, който не беше проверила, златна ябълка, подхвърлена на пътя й, толкова изкусителна и толкова неустоима, че от Табулата знаеха, че ще я грабне.

Пусна Наз, прибра ножа в ножницата и извади керамичния пистолет от чантата на рамото си. Спомни си схватката с Аронов и анализира всеки момент поотделно. Защо не я бяха убили, когато се качи в таксито? Защото е било планирано, помисли си. Защото бяха знаели, че тя ще ги отведе до Гейбриъл.

Никой не обели нито дума, докато Мая проверяваше керамичния пистолет. Цевта и рамката не бяха достатъчно плътни, за да скрият следача, но пластмасовата дръжка беше идеална. Мая я пъхна в тесния процеп между две тръби и използва цевта като лост. Натисна силно надолу и дръжката се счупи с трясък. Перленосив следач се търкулна на пода. Беше топъл, когато го вдигна, просветваше в ръката й като огнена искрица.

— Какво е това, по дяволите? — попита Наз. — Какво става?

— Ето как са ни проследили в тунела — обади се Холис. — Следват радиопредавателя.

Мая постави следача върху една тясна бетонна издатина и го разби с револвера си. Имаше чувството, че баща й е в помещението и я гледа с презрение. Щеше да й каже нещо на немски, нещо обидно и грубо. Когато беше малка, се беше опитал да я научи да гледа на света като арлекин — винаги с подозрение, винаги нащрек, — а тя се беше опъвала. И сега, заради безразсъдния си импулс да вземе оръжието, беше погубила София и беше вкарала Гейбриъл в капан.

Огледа се за изход. Единственият възможен начин за бягство беше ремонтната стълба, закачена на стената успоредно на един вертикален паропровод. Тръбата минаваше през една дупка в тавана. Беше тясна, но можеше и да успеят да се промушат.

— Качвайте се на горния етаж — нареди Мая на останалите. — Все ще намерим как да се измъкнем от гарата.

Наз бързо се покатери по стълбата и се провря през дупката. Гейбриъл беше следващият, после Холис и Вики. Откакто бяха напуснали тавана в Чайнатаун, Алис Чен винаги беше в началото на групата, мъчеше се да избяга от Табулата. Този път обаче се покатери по стълбата и спря. Мая я видя как се мъчи да измисли кой е най-добрият начин да се защити.

— Побързай! — подвикна Мая. — Върви след тях.

Чу как една от стоманените врати се затръшна. Мъжете, убили София, се приближаваха. Алис се плъзна обратно по стълбата и се скри под една от тръбите. Мая знаеше, че е безпредметно да я търси, тя щеше да остане скрита, докато Табулата не напуснеше района.

Застанала по средата на ремонтната зала, Мая анализира възможностите с безпощадната яснота на арлекин. Хората на Табулата се движеха бързо и вероятно не очакваха контраатака. До тук не беше успяла да защити Гейбриъл, но имаше начин да поправи грешките си. Арлекините бяха прокълнати заради действията си, но пък изкупваха греха си със саможертвата.

Свали торбата от рамото си и я хвърли на пода. Като използваше вентилите и датчиците за ръкохватки, се покатери върху една от тръбите и после се прехвърли на следващата отгоре. Сега беше на четири метра над пода, точно над входа на помещението. Въздухът беше горещ и беше трудно да се диша. От тунела се чу слаб шум. Тя извади револвера и зачака. Краката й трепереха от напрежението. Лицето й беше покрито с пот.

Вратата се отвори с трясък и влезе огромен брадат мъж. Държеше пушка с лазарен мерник, монтиран под цевта. Бързо огледа помещението и направи няколко крачки навътре. Мая полетя надолу и започна да стреля. Един куршум улучи наемника в основата на гърлото и той се срина.

Мая падна на пода, претърколи се и се изправи. Тялото на мъжа пречеше на вратата да се затвори. Червени лазерни лъчи проблясваха в тъмния коридор и тя се затича да се скрие. Куршум рикошира в стената и улучи един от вентилите. Пара изсвистя във въздуха. Мая залегна, чудеше се къде да се скрие. Зърна ръката на Алис да се подава зад една от тръбите.

Още един куршум удари стената. Мая залегна и пропълзя под тръбата. Сега лежеше директно зад Алис. Малкото момиченце извъртя глава и я погледна право в очите. Не изглеждаше нито уплашено, нито сърдито — по-скоро приличаше на животно от зоологическата, градина, което оглежда новото попълнение в клетката си. Стрелбата спря и лазерният лъч изчезна. Тишина. Мая държеше револвера с две ръце, лявата стиснала дясната. Беше готова да се изправи, да вдигне ръце и да стреля.

— Мая? — Гласът идваше някъде от тъмното в тунела. Спокоен; без страх. — Говори Нейтан Бун. Аз съм шеф на сигурността на фондация „Евъргрийн“.

Знаеше кой е Бун — наемник на Табулата, който беше убил баща й в Прага. Зачуди се защо говори. Вероятно се мъчеше да я разгневи, за да я накара да атакува.

— Сигурен съм, че си тук — каза Бун. — Току-що уби един от най-добрите ми служители.

Правилото на арлекина беше никога да не говориш с врага, освен ако това не ти дава някакво преимущество. Тя искаше да замълчи, но после си спомни за Гейбриъл: ако размотаеше Бун, странникът щеше да има повече време да избяга.

— Какво искаш? — попита тя.

— Гейбриъл ще бъде убит, ако не го пуснеш да излезе от помещението. Обещавам, че няма да нараня нито Гейбриъл, нито Вики, нито водача ви.

Мая се почуди дали Бун знае за Алис. Щеше да убие и нея, ако знаеше, че детето е оцеляло след клането в Нова хармония.

— Ами Холис? — попита тя.

— Вие двамата решихте да се опълчите срещу Братството. Трябва да си понесете последствията.

— Защо да ти вярвам? Ти уби баща ми.

— Изборът беше негов. — Бун явно се ядоса. — Дадох му и друга възможност, но той се заинати и отказа да я приеме.

— Трябва да го обсъдим. Дай ни малко време.

— Нямаш никакво време. Нямаш друга възможност. Няма да преговаряме. Ако си истински арлекин, трябва да спасиш странника. Накарай останалите да излязат през тунела, иначе всички в помещението ще умрат. Имаме техническо преимущество.

За какво говореше? Какво техническо преимущество? Малкото момиченце докосна топлия тръбопровод над тях с длан и протегна ръката си — опитваше се да й каже нещо.

— Какво искаш да ми кажеш? — прошепна Мая.

— Взе ли решение? — извика Бун.

Тишина.

Куршум улучи едната от двете флуоресцентни лампи, които висяха от тавана. Втора канонада и лампата се пръсна в дъжд от искри; стъклата издрънчаха на пода.

Помещението потъна в мрак и Мая разбра какво се опитва да й каже детето. Бун и наемниците му имаха очила за нощно виждане. Когато пръснеха и втората лампа, тя нямаше да може да вижда, за разлика от Бун и хората му. Единственият начин да се скриеш от инфрачервените очила беше да се изстудиш максимално или да се допреш до топъл предмет. Алис го знаеше — точно затова беше останала и се беше скрила под паропровода.

Стрелбата започна отново; два лазерни лъча се целеха във втората лампа. Алис се претърколи изпод тръбата и се загледа в мъртвото тяло, проснато на входа.

— Стой тук! — извика Мая. Но момичето скочи и се затича към входа. Сви се, когато стигна до мъртвия наемник, сниши се колкото е възможно повече, после сграбчи нещо, което висеше на колана му. Когато се претърколи обратно, Мая видя, че момичето държи очила за нощно виждане с каишка за главата и голямо колкото длан зарядно. Алис хвърли очилата на Мая и се промуши обратно в скривалището си зад тръбата.

Куршум улучи втората лампа и помещението потъна в мрак. Сякаш се бяха продънили в дълбока пропаст. Мая си сложи очилата, включи ги и стаята мигновено се изпълни с различни нюанси на зелено. Всичко топло — тръбите с пара, вентилите, кожата на лявата й ръка — блестеше с яркоизумруден цвят. Бетонните стени и подът бяха светлозелени като пролетни листа.

Мая надникна над тръбата и видя зелената светлина да става все по-ярка: някой бавно влезе в коридора и започна да се приближава към отворената врата. Светлината леко потрепваше. Наемникът с очила за нощно виждане се появи на прага. Носеше пушка с рязано дуло. Внимателно прекрачи трупа на първия мъж.

Тя се скри зад тръбата и опря гърба си до топлия метал. Невъзможно беше да предскаже позицията на наемника, докато се движеше из помещението; можеше да планира само основната посока на нападението си. Усети как цялата й енергия се стича от раменете, надолу по ръцете към револвера. Пое си въздух, задържа го и заобиколи тръбата.

На прага се появи трети наемник — с автомат. Арлекинът го простреля в гърдите. Проблесна светкавица, когато куршумът го запрати назад. Още преди мъртвият наемник да падне на пода, Мая се извъртя и уби мъжа с рязаната пушка. Тишина. Лек мирис на барут, примесен с миризмата на гнилоч в помещението. Тръбите около нея светеха в зелено.

Мая навря очилата за нощно виждане в торбата на рамото си, намери Алис и я сграби за ръката.

— Качвай се — прошепна й. — Просто се качвай.

Тръгнаха бързо нагоре по металната стълба, провряха се през дупката и стигнаха до някакво място под отворен люк. Мая спря за миг и реши, че е прекалено опасно да излязат на някой перон. И повлече момиченцето по един тунел, който водеше далече от гарата.