Джон Туелв Хокс
Тъмната река (11)

8.

Ванът заобиколи бетонната преграда и спря при входа на Централна гара откъм Вандербилт Авеню. Войник от националната гвардия, който стоеше пред гарата, се приближи към тях, но Нейтан Бун махна към един от наемниците си, нюйоркския детектив Рей Мичъл. Рей свали стъклото на предната седалка, показа значката си на войника и каза:

— Имам сигнал за наркопласьори, които продават дрога на гарата. Водели и малко момиченце, китайче. Не е за вярване. Като си тръгнал да продаваш крек, поне си намери бавачка.

Войникът се ухили и свали пушката.

— От шест дни съм в града. Тук всички са малко луди.

Шофьорът, наемник от Южна Африка, казваше се Вандерпул, остана зад кормилото, а Бун слезе заедно с Мичъл и партньора му детектив Краус. Рей Мичъл беше дребен, бързорек и си падаше по дизайнерски дрехи. Краус беше негова пълна противоположност: едро чепато ченге с червено лице, което сякаш беше вечно сърдито. Бун плащаше месечна премия на двамата полицаи и им даваше и по някой бонус за допълнителна работа.

— Сега какво? — попита Краус. — Къде са се дянали, след като са скочили?

— Чакайте — прекъсна го Бун. В слушалките му непрекъснато идваше информация от два отряда наемници, както и от компютърния център в Берлин. Техниците бяха проникнали в мрежата за наблюдение на транспортната система на Ню Йорк и използваха сканиращите си програми, за да търсят бегълците.

— Още са долу, в метростанцията — каза Бун. — Камерите са ги хванали как се качват на мотрисата.

— При совалката ли отиваме? — попита Мичъл.

— Не още. Мая знае, че я следим, и това ще повлияе на поведението й. Първото, което ще направи, ще е да се скрие от камерите.

Мичъл се усмихна и погледна партньора си.

— И именно заради това ще я хванем.

Бун бръкна във вана и извади алуминиевото куфарче, в което имаше проследяващо оборудване и три комплекта инфрачервени очила.

— Да влизаме. Ще се свържа с отряда, паркиран на Пето авеню.

Влязоха в гарата и се спуснаха по широката мраморна стълба, построена така, че да прилича на част от някогашната Парижка опера. Когато стигнаха до централната чакалня, Мичъл се обърна към Бун:

— Искам да се изясним. Ще те разведем из Ню Йорк и ще ти осигурим полицейска закрила, но няма да очистваме никого.

— Не ви карам да убивате никого. Само се оправете с властите.

— Няма проблем. Ще се обадя на транспортна полиция и ще им кажа, че сме на гарата.

Мичъл си извади значката, закачи я на якето си и забърза по коридора. Краус остана при Бун като огромен бодигард. Размерите на централната чакалня, арките на прозорците, белите мраморни подове и каменни стени потвърждаваха убеждението на Бун, че страната, на която се бие той, ще спечели тайната война. Милиони хора минаваха през гарата всяка година, но малцина знаеха, че самата сграда е скрита демонстрация на силата на Братството.

Един от най-големите поддръжници на Братството в началото на двайсети век беше Уилям К. Вандербилт, железопътният магнат, поръчал изграждането на Централната гара в Ню Йорк. Пожелал арките на тавана на централното фоайе да бъдат изрисувани със съзвездията на зодиака, пет етажа над мраморния под на гарата. Звездите трябвало да бъдат подредени така, сякаш светят върху небето над Средиземно море по времето, когато е живял Христос. Но никой — дори и египетските астролози от първи век — никога не бе виждал подобно подреждане: зодиакът на тавана беше нарисуван точно наопаки.

Бун се забавляваше, докато четеше различни теории за това защо звездите са показани по този начин. Най-разпространената идея беше, че художникът прекопирал рисунка, открита в средновековен ръкопис, и че звездите били показани от гледна точка на същество, което се намира извън нашата слънчева система. Никой така и не обясняваше защо архитектите на Вандербилт са позволили тази необичайна идея да се появи върху една толкова важна сграда.

Братството знаеше, че стенописът на тавана няма нищо общо с някаква средновековна представа за небесата. Съзвездията бяха разположени на точното място, така че някой, скрит вътре в кухия таван, да може да наблюдава пътниците, които бързаха да хванат влаковете си. На мястото на повечето звезди върху светлосиньото небе проблясваха крушки, но имаше и отвори за наблюдение. В миналото полицаи и служители на железопътната служба за сигурност използвали бинокли, за да следят действията на подозрителни на вид граждани. Сега цялото население се следеше със скенери и други електронни уреди. Обърнатият наопаки зодиак означаваше, че само този, който наблюдава отгоре, вижда вселената правилно. Всички останали смятаха, че звездите са си на мястото.

Дойде обаждане по сателитния телефон и един бивш британски войник, Съмърфийлд, прошепна нещо в ухото на Бун. Отрядът за бързо реагиране беше пристигнал на входа откъм Вандербилт и бяха паркирали зад вана. За тази операция отрядът се състоеше основно от същите хора, които бяха работили и в Аризона. Операцията в Нова хармония се беше отразила добре на бойния дух: неизбежното насилие беше обединило групата наемници от различни националности и произход.

— Сега какво? — попита Съмърфийлд.

— Разпръснете се на малки групи и влезте от различни входове. — Бун погледна таблото с разписанието. — Ще се срещнем на трийсети коловоз — влакът за Стамфорд.

— Мислех, че ще вземат совалката.

— Единственото, което иска Мая, е да спаси странника. Ще се скрие колкото е възможно по-бързо. Това означава, че ще влезе в някой тунел или ще търси служебно помещение.

— Целите същите ли са?

— Всички, освен Гейбриъл влизат в категорията за незабавно унищожение.

Съмърфийлд изключи телефона си и Бун прие ново обаждане от интернет екипа. Мая и останалите бегълци бяха стигнали до станцията на совалката и стояха на перона. Бун беше убил бащата на Мая, Тръна, в Прага миналата година и се усещаше свързан по странен начин с младата жена. Не беше толкова корава, колкото баща си, може би защото се беше възпротивила на това да стане арлекин. И беше допуснала, една грешка — следващият избор, който направеше, щеше да я унищожи.