Джон Туелв Хокс
Тъмната река (10)

7.

— Мислех, че всички са убити…

— Всички, с изключение на Алис Чен, дъщерята на Джоун. Открих я в силоза, защитена от чудните ми кралски змии. Наемниците на Табулата дойдоха да ни търсят, но огледаха само горното ниво.

— Как стигнахте до Ню Йорк?

— Доктор Бригс отишла с колата си до Остин, Тексас, и се свързала с член на нашата църква — обясни Ернандес. — Малцина от нас още вярват в „Дългът не е платен“. Ще браним странниците, арлекините и техните приятели.

— Но защо са тук?

— Двете с Алис сме свидетелки — отвърна София. — Предаваха ни от църква на църква, докато някой не се свързал с преподобния Ернандес.

— Ами, сбъркали сте мястото. Няма да поема отговорност нито за вас, нито за детето. — Мая се обърна към Алис Чен. — Имаш ли баба или дядо? Леля, чичо?

— Тя не говори — каза София. — Явно е преживяла голяма травма.

— Чух я да говори в Нова хармония. — Мая се изправи над Алис и бавно каза: — Кажи ми име. Трябва ми името на някой, който може да се грижи за теб.

— Остави я на мира, Мая. — Гейбриъл стана от походното легло и клекна до момиченцето. — Алис… — прошепна и усети мъката, която я обграждаше. Чувството беше толкова силно и толкова мрачно, че той за малко не падна на колене. За миг му се дощя никога да не беше ставал странник. Как баща му бе понасял страданието на другите?

Изправи се и погледна Мая.

— Детето остава с нас.

— Двете ще ни забавят. Трябва да се махнем от тук веднага.

— Остава с нас — повтори Гейбриъл. — Или няма да напусна тавана.

— Няма да се наложи дълго да се грижим за тях — рече Вики. — Преподобният Ернандес има приятели, които живеят във ферма във Върмонт.

— Живеят изцяло извън Мрежата — никакви кредитни карти, никакви телефони, никакви връзки — намеси се Ернандес. — Можете да останете колкото искате.

— И как ще стигнем до там? — попита Мая.

— Вземете метрото до Централна гара. Влакът тръгва от Харлемския коловоз в единайсет и двайсет и две. Ще слезете на гара Тен Майл Ривър и ще чакате на перона. Член на църквата, с кола, ще дойде да ви вземе и ще ви откара на север.

Мая поклати глава.

— Сега, когато Табулата знае, че сме в Ню Йорк, ситуацията е изцяло променена. Ще следят навсякъде. Има камери за наблюдение по улиците и във всяка станция на метрото, компютрите ще търсят изображенията ни и ще засекат точното ни местонахождение.

— Знам за камерите — отвърна Ернандес. — Затова ви водя водач.

Ернандес леко вдигна ръка и латиноамериканецът застана в средата на стаята. Носеше бейзболна шапка и широки спортни дрехи, които рекламираха различни отбори. Макар че се опитваше да се перчи, изглеждаше нервен и готов да угодничи.

— Това е племенникът ми Назарин Ромеро. Работи в поддръжката на Нюйоркската транзитна служба.

Назарин оправи провисналите си панталони, сякаш бяха част от представянето му.

— Повечето хора ми викат Наз.

— Приятно ми е, Наз. Аз съм Холис. И как точно ще ни заведеш до Централна гара?

— Всяко нещо по реда си — отвърна Наз. — Не съм от църквата на вуйчо ми. Ясно? Ще ви измъкна от града, но искам да ми се плати. Хилядарка за мен и още една за приятеля ми Девън.

— Само за да ни закараш до Централна гара?

— Няма да ви засекат. — Наз вдигна дясната си ръка, сякаш се кълнеше в съда. — Гарантирам ви.

— Невъзможно е — отвърна Мая.

— Ще идем на спирка без камери и ще пътуваме с влак без пътници. Трябва само да следвате указанията ми и да ми платите, когато всичко свърши.

Холис се изправи и се приближи до Наз. Държеше пистолет, но и без оръжие изглеждаше заплашително.

— И аз вече не съм от църквата, но още помня доста молитви. В Третото писмо от Мисисипи Айзак Джоунс казва, че всеки, който поеме по грешния път, ще прекоси тъмната река към град на безкрайна нощ. Не ми звучи като място, на което би желал да прекараш цяла вечност…

— Никого не продавам, човече. Просто ще ви бъда водач.

Всички погледнаха Мая. Чакаха тя да вземе решение.

— Ще ви заведем с детето до фермата във Върмонт — каза тя на София. — След това се оправяйте сами.

— Както кажеш.

— Тръгваме след пет минути — каза Мая. — Всеки може да вземе по една раница или по една чанта с багаж. Вики, раздели парите, така че да не са всичките у теб.

Алис мълчеше, но наблюдаваше внимателно как четиримата бързо събират багажа си. Гейбриъл натъпка две тениски и малко бельо в една брезентова торба, заедно с новия си паспорт и пачка стодоларови банкноти. Не знаеше какво да прави с японския меч, който Тръна беше дал на баща му. Мая го взе от ръцете му и го прибра в черния метален тубус, в който носеше арлекинския си меч.

Докато останалите се приготвяха, Гейбриъл донесе чай на София Бригс. Пътевиждащата беше корава възрастна дама, прекарала по-голямата част от живота си сама, и изглеждаше изтощена от прекосяването на цялата страна до Ню Йорк.

— Благодаря. — София го потупа по ръката и Гейбриъл се почувства така, сякаш се бяха върнали в изоставения силоз в Аризона и тя го учеше как да освободи светлината от тялото си.

— Доста си мислех за теб през последните няколко месеца, Гейбриъл. Какво става тук, в Ню Йорк?

— Добре съм. — Гейбриъл сниши глас. — Ти ме научи как да преминавам преградите, но все още не знам как да бъда странник. Виждам света по различен начин, но не знам как би трябвало да променя нещата.

— Продължи ли с търсенията? Стигна ли до другите светове?

— Срещнах брат си в царството на гладните призраци.

— Опасно ли беше?

— После ще ти разкажа. Сега искам да разбера за баща си. Изпратил е писмо в Нова хармония.

— Да. Мартин ми го показа, когато ходих на вечеря у тях. Баща ти искаше да разбере как върви комуната.

— Имаше ли обратен адрес? Как е очаквал Мартин да се свърже с него?

— Имаше адрес на плика, но Мартин каза, че ще го унищожи. Пишеше само: „Манастирът «Тайбърн», Лондон“.

Гейбриъл се почувства така, сякаш мрачният таван бе изпълнен със светлина. Манастирът „Тайбърн“, Лондон. Вероятно баща му живееше там. Трябваше просто да отидат до Великобритания и да го открият.

— Чухте ли? — попита той останалите. — Баща ми е в Лондон. Написал е писмо от манастира „Тайбърн“.

Мая връчи автоматичния пистолет четирийсет и пети калибър на Холис и си взе шепа патрони за револвера. Погледна Гейбриъл и леко поклати глава.

— Първо да идем на някое сигурно място, после ще говорим за бъдещето. Всички готови ли са?

Преподобният Ернандес се съгласи да остане на тавана още един час и да пусне лампите и печката, сякаш има хора. Останалите се провряха през прозореца към противопожарната стълба и се качиха на покрива. Все едно бяха застанали върху платформа над града. Облаци се събираха над Манхатън и луната изглеждаше като размазано тебеширено петно.

Прескочиха няколко ниски прегради и стигнаха до покрива на една сграда по-нататък по Кетрин Стрийт. Вратата беше с топка, но това не беше проблем за Мая — тя извади тънка стоманена тел, вкара я в ключалката, завъртя я и отвори вратата. Слязоха в мазето и излязоха на малка уличка, която водеше към Оливър Стрийт.

Наближаваше десет. Уличките бяха пълни с млади жени и мъже, които искаха да хапнат патица по пекински и по някое яйчено руло, преди да идат да танцуват в нощните клубове. Хората слизаха от таксита или стояха на тротоара и разглеждаха менютата, изложени по витрините на ресторантите. Макар че уж се бяха слели с тълпата, Гейбриъл имаше усещането, че всяка камера за наблюдение в града ги следи.

Чувството се засили, когато тръгнаха по Уърт Стрийт към Бродуей. Наз водеше, Холис беше след него, после Вики, следвана от София и Алис. Гейбриъл чуваше обясненията на Наз как метрото се превръща в система, при която се използват компютърно насочвани влакове. По някои линии машинистът цял живот само се прехвърлял от предната мотриса на задната и пускал копчетата, които работели без него.

— Влакът в Бруклин се задвижва и спира от компютър — обясни Наз. — Трябва само да натискаш по едно копче на няколко спирки, за да покажеш, че не си заспал.

Гейбриъл погледна през рамо. Мая вървеше на два метра зад тях. Презрамките на чантата й и ножницата се кръстосваха на гърдите й. Очите й се движеха като камери, непрекъснато претърсващи опасна зона.

Завиха наляво по Бродуей и се приближиха до един триъгълен парк. Кметството беше само на няколко пресечки — огромна бяла сграда, проектирана с широко стълбище, което водеше към коринтски колони. Този фалшив гръцки храм се намираше само на стотина метра от Улуърт Билдинг, готическата катедрала на търговията, чиято кула се извисяваше в нощта.

— Може би камерите ни следят — рече Наз. — Но няма никакво значение. Следващата камера е надолу по улицата. Виждаш ли я? На лампата до светофара. Виждат ни как вървим по Бродуей, но сега ще им изчезнем.

Кривна от тротоара и ги поведе през изоставения парк. По асфалтираните алеи имаше няколко мъждиви лампи, но малката им групичка се движеше в сенките.

— Къде отиваме? — попита Гейбриъл.

— Има изоставена метростанция точно под нас. Строена е преди сто години и е затворена веднага след Втората световна война. Няма камери. Няма ченгета.

— Как ще стигнем до Централна гара?

— Не се тревожете за това. Приятелят ми ще се появи след петнайсетина минути.

Минаха през горичка олисели борчета и се приближиха до тухлена служебна сграда. Вентилационната решетка се намираше от западната страна на сградата и Мая усети прашния мирис на подземието. Наз заобиколи и ги поведе към една стоманена врата. Без да обръща внимание на предупредителните табели — „ОПАСНО! СЛУЖЕБЕН ВХОД!“ — извади връзка с ключове от раницата си.

— Откъде ги имаш? — попита Холис.

— От шкафчето на шефа ми. Да кажем, че ги взех назаем преди няколко седмици и им направих дубликати.

Наз отвори вратата и ги вкара в сградата. Стояха върху метален под, заобиколени от електрически табла и проводници; отвор в ъгъла водеше към стълба. Вратата зад тях се затвори и силният трясък отекна в тясното пространство. Алис направи бързо две стъпки напред, преди да овладее страха си. Приличаше на полудиво животинче, което току-що е било върнато в клетката.

Спираловидната стълба се спускаше като огромен тирбушон надолу към втора площадка, една-единствена крушка светеше над втора блиндирана врата. Наз ровеше из откраднатите ключове и си мърмореше нещо, докато се опитваше да отключи. Накрая откри правилния ключ, но вратата така и не помръдна.

— Дай аз да опитам. — Холис вдигна левия си крак и изрита ключалката. Вратата се отвори с трясък.

Един по един влязоха в изоставената станция при Кметството. Оригиналните полилеи нямаха крушки, но някой беше прокарал електрически кабел по стената и беше закачил десетина на него. Будката за билети се намираше в средата на входното фоайе; беше с малък куполообразен меден покрив и сякаш беше извадена от някой старовремски киносалон с разпоредители и червени плюшени завеси. До нея имаше дървени турникети и бетонна платформа покрай релсите.

Пласт сивкавобял прах покриваше пода; въздухът беше застоял и миришеше на машинно масло. Гейбриъл се чувстваше като затворен в гробница, докато не вдигна поглед нагоре към тавана. Напомни му на средновековна църква — високи арки се издигаха от земята и се събираха в точки в центъра. Самият тунел също беше изпълнен с арки, осветени от почернели месингови полилеи с глобуси от матирано стъкло. Нямаше реклами. Нямаше камери за наблюдение. Стените и таваните бяха украсени с бели, червени и тъмнозелени керамични плочки, които образуваха заплетени геометрични фигури. Това правеше подземието да изглежда като светилище, място, в което да се спасят от хаоса над главите им.

Гейбриъл усети топъл полъх и чу в далечината бръмчене, което постепенно се усили. След няколко секунди иззад завоя се появи влак и прелетя през станцията, без да спре.

— Това е местният номер шест — обясни Наз. — Върти оттук и се връща към центъра.

— Така ли ще стигнем до Централна гара? — попита София.

— Няма да се качим на номер шест. Прекалено много хора има. — Наз си погледна часовника. — Ще хванем частен влак, където никой няма да ви види. Само почакайте. Девън трябва да пристигне до няколко минути.

Наз крачеше нервно пред будката, но явно се успокои, когато в тунела се появиха два фара.

— Ето го. Дайте първата хилядарка.

Вики му подаде пачка стодоларови банкноти и Наз се провря през дървения турникет и застана на платформата. Размаха ръце, когато мотрисата влезе в станцията: караше вагон, пълен с чували боклук. Висок чернокож стоеше зад контролното табло отпред. Спря мотрисата и отвори двойните врати. Наз се здрависа с него, каза му няколко думи и после му подаде парите.

— Побързайте! След минути идва друг влак.

Мая поведе групата към мотрисата и им каза да седнат от двата края, далеч от прозорците. Всички й се подчиниха, дори и Алис. Малкото момиченце явно разбираше всичко, което се случваше, макар че оставаше напълно безпристрастно.

Девън застана на прага на кабината с размерите на килер и каза:

— Добре дошли на борда на боклукчийския влак. Трябва да сменим коловозите няколко пъти, но след петнайсетина минути ще сме на Централна гара. Ще спрем на една служебна платформа, защото на нея няма телевизионни камери.

Наз се ухили, все едно току-що беше направил магически фокус.

— Виждате ли? Какво ви казах?

Девън натисна лоста за управление и влакът се разтресе, набра скорост и напусна изоставената метростанция. Насочиха се на север под улиците на Манхатън. На метростанцията на Спринг Стрийт Девън спря, но не отвори вратите. Изчака светлините на тунела да светнат зелено и отново натисна лоста.

Гейбриъл стана от мястото си и седна до Мая. Прозорецът на вратата беше отворен няколко сантиметра и в мотрисата влизаше топъл въздух. Щом влакът смени коловоза, все едно че пътуваха през тайна част на града. В далечината се появи светлина, отрази се върху релсите; чу се тракане и после бавно се плъзнаха през станцията на Блийкър Стрийт. Гейбриъл беше пътувал по източната линия няколко пъти, но сега беше различно. Движеха се откъм сенчестата страна, в безопасност, на крачка от зоркото око на Голямата машина.

Астор Плейс. Юниън Скуеър. И после вратата на кабината се отвори. Влакът продължи да се движи, без Девън да натиска копчетата.

— Нещо става…

— Какъв е проблемът? — попита Мая.

— Това е служебен влак — отвърна Девън. — Трябва аз да го карам. Но компютърът го пое, когато напуснахме последната станция. Опитах се да се свържа с командния център, но радиото не работи.

Наз скочи и вдигна ръце, сякаш се опитваше да прекрати спор.

— Голяма работа. Вероятно има друг влак на линията.

— Ако беше така, щяха да ни спрат на Блийкър. — Девън се върна в кабината и отново раздвижи лоста. Мотрисата не реагира на усилията му и мина през станцията на Двайсет и трета със същата умерена скорост.

Мая извади керамичния пистолет, който беше взела от Аронов. Държеше оръжието насочено към пода.

— Искам влакът да спре на следващата станция.

— Няма начин — отвърна Наз. — Управлява го компютър.

Всички скочиха — дори София Бригс и момичето. Държаха се за стълбовете по средата на мотрисата; светлините проблясваха през прозорците, колелата тракаха като часовник.

— Има ли аварийна спирачка? — попита Мая.

— Да, но не знам дали работи — отвърна Девън. — Компютърът нарежда на влака да продължава да се движи.

— Можеш ли да отвориш вратите?

— Само ако влакът е спрял. Мога да отблокирам заключването и вие да ги отворите с ръце.

— Добре. Направи го веднага.

Всички погледнаха през прозореца: минавала през станцията на Двайсет и осма улица. Няколкото нюйоркчани, които чакаха на перона, им се сториха за частица от секундата като замръзнали.

Мая се извърна към Холис.

— Напъни и отвори вратата. Когато стигнем станцията на Четирийсет и втора, скачаме.

— Аз оставам във влака — отвърна Наз.

— Ти идваш с нас.

— Забрави. Не ви искам парите.

— Не бих се тревожила за парите точно сега. — Мая бавно вдигна пистолета и го насочи към капачката на коляното на Наз. — Искам да избегнем камерите и да се качим на влака от Централна гара.

Когато напуснаха станцията на Трийсет и втора, Девън отблокира вратите. Холис напъна две от страничните и ги задържа отворени. През няколко метра изтрополяваха покрай стоманените стълбове, които крепяха тавана. Сякаш пътуваха в безкраен тунел, който нямаше изход.

— Добре! — извика Девън. — Пригответе се! — На стената в кабината беше монтирана ръчка с Т-образна дръжка. Девън я сграбчи и я дръпна силно надолу, чу се стържене на стомана в стомана. Мотрисата се разтресе, но колелата продължиха да се въртят. Когато наближиха перона на Четирийсет и втора, нюйоркчаните, които чакаха на станцията, се отдръпнаха от ръба.

Алис и София скочиха първи, последвани от Вики, Холис и Гейбриъл. Влакът се движеше достатъчно бавно и Гейбриъл успя да се задържи на крака. Вдигна поглед от бетона на перона и видя как Мая избутва Наз през вратата. Колелата на влака продължиха да стържат, докато изчезваше в тунела. Хората на перона се бяха сащисали, един мъж набра някакъв номер по мобилния си телефон.

— Хайде! — извика Мая и хукнаха напред.