Елизабет Адлър
Среща във Венеция (6)

Глава 5

Мери-Лу имаше няколко „малки тайни“, само една от които се отнасяше до крадени бижута. Друга тайна беше, че тя шпионираше Лили. И сутринта, когато Лили я изпрати да изпълни някакви поръчки, тя я проследи, скрита в сенките на мазето. Видя Лили да натиска бутона, видя ламперията да се плъзга встрани и да разкрива стария железен сейф.

Мери-Лу вече знаеше за сейфа. Беше го открила преди няколко месеца, отново шпионирайки Лили. Беше се промъкнала достатъчно близо и беше снимала с камерата на телефона си, в резултат на което разполагаше с комбинацията, която отключваше сейфа. А после бързо се беше прокраднала отново горе, стъпвайки тихо с босите си крака, лека като врабче.

По-късно Лили беше излязла, а тя беше слязла пак по стръмните дървени стъпала, преминала бе покрай сандъците, пълни с пластмасови митични воини и статуетки на Буда. Беше натиснала бутона и ламперията се беше отместила встрани. Беше набрала комбинацията, сейфът се беше отворил. И съдържанието му беше нейно.

До онзи момент в сейфа имаше само пари. Само пари. За които Мери-Лу мислеше като за „животворна кръв“. А после беше разбрала, че е открила крадените пари на Лили, онези които тя не би могла да вложи законно в банка, както правеше с печалбата от антиките. Парите бяха подредени на спретнати купчинки, но Мери-Лу беше почти сигурна, че Лили никога не ги е броила. И защо да го прави, когато според нея никой не подозира за тайния сейф? Мери-Лу нямаше скрупули, които да й попречат да краде от приятелката си. Имаше нужда от пари, така че си взе.

Тази сутрин обаче, както винаги чувствителна към настроението на Лили, усети нещо различно и вместо да отиде да изпълни поръчките, се скри в мазето, благодарна на провидението, задето Лили й беше напомнила да събуе обувките си. Босите й крака пристъпваха меко и в пълна тишина. И, както и преди, тя направи няколко кадъра с камерата на телефона си, един от които запечата как Лили изважда от сейфа тъмночервената кутия с бижутата. Следващите кадри проследиха Лили да отваря кутията; Мери-Лу бързо и мълчаливо снимаше. Не можа да сдържи тихото си възклицание, когато видя съдържанието на кутията.

Никога досега не беше виждала такива бижута — огромни смарагди, диаманти и рубини и перла, голяма колкото яйце на птиче. Запита се, изумена, как Лили се беше добрала до всичко това.

Прокрадна се тихо нагоре по стълбите, сърцето й биеше в полуда, адреналинът й кипеше. Такава огърлица сигурно струваше цяло състояние. Стига да се намери подходящ купувач. Аха! Разбира се, точно това обаждане е чакала Лили. Тя вече има купувач!

Мери-Лу забърза по улицата към мястото, където беше оставила малката си кола. Качи се в нея и бързо потегли, като се опасяваше, че Лили може да излезе и да я завари все още там. И да я заподозре в шпиониране. Караше безцелно из града, умът й панически работеше. Да открадне огърлицата беше лесно, но първо трябваше да намери купувач.

На следващия ден, когато Лили излезе, Мери-Лу се промъкна долу в мазето и отвори сейфа. Извади огърлицата, приплъзна я гальовно между пръстите си, удиви се на тежестта й и на чистотата на скъпоценните камъни, на големината на блестящата бяла перла. Очите й щяха да излязат от орбитите си, когато прочете бележката, доказваща автентичността на съкровището. Цената щеше да е по-висока от онази, на която тя се беше надявала.

Невероятната находка можеше да сложи край на всичките й тревоги, тя щеше да й осигури милионите, от които имаше нужда, за да води живота на мечтите си, живота, който вярваше, че заслужава. Рискът си струваше. Ако Лили й създадеше някакви проблеми, тя щеше да се справи с нея по „подходящия“ начин. Мери-Лу не се страхуваше от това. Единственият проблем беше да намери точният купувач.