Елизабет Адлър
Среща във Венеция (26)

Глава 25

Първото, което Мери-Лу направи след обаждането на Лили, беше да телефонира на Бенет. За нейна изненада, той отговори на първото позвъняване.

— Е? — гласът му бе подчертано студен и тя въздъхна.

— Ще я имам довечера.

— Къде и в колко часа?

Мери-Лу се поколеба. Тази демонстративна студенина у Бенет я плашеше. Леден полъх, отчайващо леден полъх. Тонът му показваше пълно безразличие, тя и бездруго чувстваше, че вече е без значение за него. И естествено, не можеше да рискува да му предаде огърлицата насаме. Нямаше му доверие.

— В бар „Облак 9“, осем часът — каза и затвори телефона.

Когато стигна до къщата на Лили, провери охранителната камера в двора. Работеше. Отключи и се запъти право към мазето. Отвори сейфа и ужасена отстъпи назад. Кутията с бижутата липсваше!

Прерови пачките банкноти, без, за първи път, да се интересува от тях. Не, червената кожена кутия не беше сред тях. О, мили боже! Лили я беше продала. Или я беше скрила някъде другаде. Надеждата я окрили и тя изтича горе, намери ключа за малкия „домашен сейф“, скрит под куп пуловери, и го отвори. Огърлицата не беше и там. Прерови всяко чекмедже и всеки шкаф. Погледна дори под матрака. Нищо.

Гледаше с празни очи бледото си отражение в огледалото. Трябваше да печели време, да държи Бенет в напрежение докато открие отново огърлицата. Това беше единственият й шанс.

Трепереше от нерви. Знаеше, че трябва да тръгне от тук. Грабна чантата си и излезе на верандата. Канарчето се размърда на пръчката, после запя. Трелите се забиха като иглички в мозъка й и й се прииска да го убие. Остана така, загледана в красивата клетка. Ръцете й трепереха от гняв. Но вината, разбира се, не беше на птичето.

Имаше нужда от питие. Молеше се фалшивата смелост, дадена от алкохола, да й помогне да преживее деня. Отиде в претъпкан бар в Стария град, посещаван предимно от търговци на антики.

Намери свободно столче, поръча си мартини с три маслини и, все още трепереща, седеше загледана мрачно в нещастното си отражение в огледалната стена зад бара.

— Как си, Мери-Лу?

Обърна се и изгледа мъжа, заел съседното столче. Търговец на антики, когото бегло познаваше.

— Още едно от същото — поръча той на бармана. — Е, как е бизнесът? — запита с усмивка.

Всеки трябваше да знае как върви бизнеса на другите, с изключение на тайната търговия.

— Както обикновено. — Тя отпи от мартинито.

— Носи се слух за някакво специално бижу — каза той. — Чула ли си нещо? Огърлица. Казват, че принадлежала на императрица Чийший. Да можеше да попадне в ръцете ми! — Засмя се високо. — А без съмнение, и ченгетата искат същото.

Кръвта на Мери-Лу замръзна.

— Нищо не съм чула — промърмори тя. — И откъде е този слух?

Мъжът сви рамене.

— О, нали знаеш как са нещата с клюките. Тази, обаче, идва от богат бизнесмен, който се канел да я купи. — Отново сви безгрижно рамене. — Никой още не е виждал това чудо, само се говори. Но човек знае ли…

— Вдигна чашата си. — Наздраве! — каза и изгледа удивено Мери-Лу, която изпи на един дъх остатъка от мартинито си.

Тя се плъзна от високото столче на земята.

— Предполага се, че съм на работа — подхвърли и тръгна към вратата.

— До скоро! — извика той след нея.

Трепереща от гняв, Мери-Лу се запъти към офиса на Вуртман.

— Глупак! — измърмори, щом седна в колата и се вля в движението. — Проклет пиян глупак, ще го убия.

Намери свободно място на улицата, слезе от колата, закрачи гневно към стоманените порти и натисна бутона. Не последва отговор и тя позвъни отново като този път не вдигна пръста си от бутона. Измина минута. Отново без отговор. Тя направи крачка назад и загледа прозорците. Не светеше. Къде беше този идиот?

Върна се в колата и отиде право в къщата на Лили. Трябваше поне да се преструва, че работи. А трябваше и да се приготви за срещата си с Бенет същата вечер. И да реши какво точно ще му каже.

 

 

Мери-Лу не успя да намери Вуртман, защото сутринта той беше посетен от две ченгета. Чу сирената на полицейската кола, погледна през прозореца и забеляза, че безделниците и престъпниците се разпръскват панически в разни посоки, като дивеч пред ловец, и изчезват в лабиринта мръсни задни улички. Видя двамата полицаи да вървят с маршова стъпка към вратата му и се сви, ужасен от резкия звук на звънеца и силните им викове да отвори вратата.

По-бързо, отколкото се беше движил от години, Вуртман грабна от масата диамантената огърлица, върху която работеше, взе и няколко други камъка и ги напъха в малкия метален сейф, скрит под дъска в пода под кожения му люлеещ се стол. Беше изгорил снимката на огърлицата, след което беше пръснал пепелта, така че нямаше никакви доказателства.

Със сърце, качено в гърлото, и пресъхнала уста, той ги пусна да влязат и зачака брадвата да се спусне над врата му. Така и стана. Беше арестуван под обвинение в търговия с крадени бижута. И също така търсен за разпит по отношение продажбата на ценни антики.

Вуртман беше в затвора и без адвокат. Знаеше, че ще прекара дълго време зад решетките. Цялото му тяло се тресеше. Искаше му се да пийне нещо.